Компромисите между жените и мъжете винаги са опасно занимание. И понякога с опасни последици. Робуваме на убеждението, че ако ги правим, винаги лъсваме като нудисти пред опонентите си. Или в най-добрия случай се чувстваме като в неушит по мярка костюм. Гложди ни усещането, че в нещо сме предали най-милото – себе си.

Ако някой каже, че е овладял това изкуство – хем да бъде лицеприятно-удобен за партньора си, за да не предизвиква излишни катаклизми в отношенията, хем да не зачертае вижданията си как би искал да живее – не означава, че умишлено ви заблуждава, а че постфактум се утешава. А истината е, че на всички постоянно ни се налага да отстъпваме от нещо, без което смятаме, че ще се обезличим като личности.

Когато искаме да сме с някого, ние щем-нещем отваряме бездънната кутия с компромисите. И после няма затваряне, освен

ако предпочитаме да останем съвършени и самодостатъчни, но самотни.

Иначе кой е този мъж, който ще каже на жената, която ухажва, че не харесва облеклото, поведението или вижданията й?

Кой е този смелчага, който е убеден, че утре или някога ще може да промени жената до себе си, без да му се наложи да промени поне нещо в себе си?

Кой може да бъде сигурен, че дори да е успял да пречупи нещо в партньора си, то не е било точно онова, заради което го е харесал? В състояние ли сме просто да изтрием онези специфични резки от характера му, които правят неговата идентичност и неповторимост? А трябва ли?

ПО ТЕМАТА

Компромисите между мъжете и жените винаги са увлекателна авантюра. От скоростта на напасването и от отстъпките, които сме готови да направим, зависи дали не сме избрали да живеем на прага, в една ръка с куфара и готови да захлопнем вратата след себе си.

Но компромисите са и вид бизнес, в който безплатен обяд няма. Не може да ти протягат ръка, когато нещо в теб куца, а ти утре да се правиш на недоспал, когато очакват твоята ръка за подкрепа. Не може да очакваш винаги да ти влизат в положението, когато се върнеш с подвита опашка, ако постоянно не забелязваш, че някой се нуждае от съпричастието ти.

Желанието и готовността да правим компромиси са доказателството дали живеем в калъпа на своето „Аз”, или действително сме готови да приемем някого до себе си като себе си. И да се отнасяме към него със същите трепет и любеобвилност.

Да си влюбен е диагноза. Но да живееш с един човек, е професия.И то от най-трудните. Не ни плащат за вредни. Нито ни пенсионират по-рано.

Могат преждевременно да ни уволнят – дисциплинарно.

Вярно, че живеем на педали (без аналогии с някои български лордове, моля!) и понякога проявяваме дори чудеса от храброст, но често се оказва, че за нас е непосилна задача да се радваме на простички неща, без които истински сложните ще са непостижими. Сякаш ни е трудно мълчаливо да докоснем човека до себе си, без да очакваме бурни прегръдки. Проблем ни е да го попитаме нещо неангажиращо, без да очакваме екзистенциални отговори. Или да помълчим, докато той се убеди, че с нас наистина се чувства на сигурно място и в сигурна компания. А това е много по-истинско от отвратителната американска щампа, която масово се опитваме да побългарим: „Ако имаш проблем, искаш ли да поговорим?”. Защото тя е от реда на проформа-въпросите, с които

маркираш интерес, но отговорът всъщност няма никакво значение.

Неслучайно, когато питали стария евреин „Как си?”, той винаги ехидно отговарял „Няма да дочакаш!”.

Компромисите, които се налага да правим, са инвестиция. Първо внасяш нещо от себе си и така казваш: Аз се опитвам да те разбера, защото мечтая да се разбираме. Опитвам се да ти помогна, ако ти искаш това. Готов съм да ти отстъпя моята половина на леглото си, ако смяташ, че там заспиваш по-добре и се събуждаш по-бодра. Не се притеснявай, че не изглеждаш във върхова форма – съдържанието ти ми е достатъчно. Вече събрах и изхвърлих камъните, с които снощи ме замерваше – дано не си се презапасила…

Заблуждавате си, ако смятате, че мъжете са глухи, слепи и безсърдечни пънове, които се интересуват само от ракията със салатката и от кревата. В повечето случаи ние честно се опитваме да играем божествения, но и дяволския танц на партнирането, в който често двете стъпки назад са по-полезни от крачката напред. Вътрешно съзнаваме, че библейската притча за полупразната и полупълната чаша не е само въпрос на философско тълкуване, но и реален проблем, предполагащ конкретни действия. Защо по-важният въпрос е дали и какво наливаме в чашата на съвместния ни живот, или безгрижно го разливаме? Дали всеки ден допълваме с нещо смисъла на съвместното ни битие, или то все повече се изчерпва от съдържание?

Вярно е: понякога не ни стига търпението. Животът усърдно се грижи да ни го изцеди. Само че той не щади и тази, която ни застила леглото.

Ние можем само да се надяваме, че всеки от нас ще открие, че всяко отстъпление от личните ни позиции, не е повод за утрешно настъпление, а за обединяване.

И че компромисите не са средство за рекет.

Нито са разменна монета. Те могат да са доказателство, че искрено искаме и честно се стараем да останем заедно. И че се надяваме партньорът ни да чуе това, което негласно му казваме: Опитай се да правиш това, което аз правя за теб, но не го смятай за нещо задължително!

Ако се окаже, че безропотно преглъщаме капризите на шефа си, оправдавайки се, че той ни дава заплатата, но разиграваме цяла драма в няколко действия, щом човекът до нас не е на кеф да лиже раните ни; ако можем да сме толерантни към сульо и пульо на улицата, но у дома сме като мина, която по-добре никой да не настъпва; ако стоически преглъщаме солените шеги по наш адрес на приятелите си от петъчната компания, но мигом се ожесточаваме, щом ни се стори, че партньорът ни с нещо ни подценява и обижда; ако виждаме проблем в отношенията ни, убедени сме, че знаем как да го отстраним, но дори не си направим труда да го обсъдим с другия, значи някой от нас е излишен. Значи да живеем с някого винаги ни идва в повече.

Затова в пиесата на партнирането, която искаме заедно да пишем и играем, най-важните са антрактите на компромисите, в които можем да осмислим нейното продължение.

Един моряк ми разказваше, че в океана има толкова много вода, защото умее търпеливо да я събира и пази. Той поема всяка капка, без да се интересува дали е от буреносен облак или от нечии сълзи. Събира речните потоци, без да ги разпитва откъде са минали и какво са преживели. Пази в недрата си истории за величия и крушения.

Съди с един аршин и акулите, и делфините, и хората.

Знае, че небето над него и дъното, на което е полегнал, лесно могат да си сменят местата. Но е успял да се превърне в уютен дом, в който има място и за незначителното, и за важното. Деликатно пази миналото и мисли за настоящето. Затова има бъдеще.

Така че, ако не искаме постоянно да се оплакваме от плитката локва на житейските възможности, трябва да се престрашим и да нагазим в океана на компромисите. Няма съществено значение дали ще плаваме на лайнер, на яхта или на сал, ако не сме самотни.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара