Целта на този материал е само една: критика – и то не градивна! Считам, че проблемът е неразрешим, и просто се оплаквам без никаква надежда за промяна. Всичко е изначално заложено в женската психика и съответно в отношенията между половете. Ако не е ясно още от заглавието, да поясня: става въпрос за най-разпространената и най-успешна женска стратегия при налагане на мнение, извоюване на позиции и т.н. Уж мъжът е по-силен и би трябвало да се налага по-успешно, а в действителност става точно обратното. Жената се тръшка,
рони сълзи, кълне и припада,
докато в крайна сметка мъжът отстъпи. И така става почти винаги – сълзата е най-тежкият и неоспорим женски аргумент. Има, разбира се, и мъже, които прилагат същата тактика, но за тях няма да говорим, защото не са точно мъже. Има изключения и откъм женска страна – подозирам, че жени като Щефи Граф не циврят на гаджетата си, но пък те не спадат към най-нежните представителки на нежния пол.
А в общия случай картинката е такава: жената иска нещо от мъжа, той се опъва, тя му опъва нервите с плач и припадъци и миг преди да се скъсат въпросните нерви, мъжът принудително отстъпва.
Номерът минава дори при закоравели престъпници – без значение колко са им дебели вратът, портфейлът, пакетът… Жените се оплакват от домашно насилие – истина е, че много „мъже“ бият съпругите и приятелките си. А сълзите и опъването на мъжките нерви с користна цел не е ли безпардонно насилие?
Аз също съм жертва на такъв тип насилие –
още от първите ми плахи опити за по-интимно общение с противниковия пол. И тъй като от ония времена до днес не съм преустановил тия плахи опити, насилието върху личността ми е перманентно.
Да се пита човек откъде ги знаят тези номера дори малките момичета? Сигурен съм, че липсват в програмите на образователното министерство, така че това „знание“ очевидно се придобива заедно с майчиното мляко, а после се затвърдява и чрез майчиния личен пример. Първите репетиции сигурно започват още с разиграването на ситуации от света на големите чрез куклените персонажи на Барби и Кен. Това тече в женския организъм заедно с кръвта и другите жизнени сокове. И понеже пролетно и лятно време жизнените сокове текат по-интензивно, съответно и тормозът е по-интензивен.
Дяволска работа!
Издевателствата в тази насока стигат до ужасяващи крайности. Който твърди, че жена не може да изнасили мъж, категорично не е прав! Аз лично съм бил изнасилван десетки пъти – пак по гореспоменатия метод. Прибирам се уморен и без настроение за интимности, искам само да заспя и да сънувам люляци, но другарката ми не смята така. И се започва с „ти май не ме обичаш вече“…
„изглежда съм ти омръзнала“…
„имаш си друга“… и тем подобни, които трябва енергично да отричам. Но за да се приеме отрицанието, трябва също така да бъда обдушен – за доказателство, че не съм си отъркал плътта другаде и не съм се къпал през деня… къде са тук люляците? Ако още се дърпам, вече се пускат в действие печалните вопли и другите оръжия, които окончателно и без капка жал посичат моите люляци. А аз си мисля, че люляци има и покрай булевард „България“ и най-добре да бях отишъл там да спя…
Или обратното. Не ми е до люляци, а съм настроен строго сексуално, но противникът е на друга вълна и пак налага своето: „само това те интересува“… „аз те мислех за романтик“… „мръсен натуралист“… И пак сълзи мокрят лицето, за сметка на което
някои хора остават на сухо
Все още не са ме принуждавали по този начин да купя автомобил или скъп парфюм, но не заради някакви задръжки от страна на противника, а защото такива покупки са тотално извън възможностите ми. В този смисъл финансовата скромност си има и положителна страна – не могат да те изнудват. Колкото по-състоятелен си, толкова повече апетити има към въпросното състояние – а на босия ще му вземеш цървулите.
Макар да съм сигурен, че спасение няма – взирайки се в грядущето, доколкото е по силите ми такова упражнение, все същото предвиждам. Макар да не виждам сушина зад водопада от сълзи, моля за помощ и контрастратегия – изключвам боя като решение на проблема – диктатурата на шамара не е по-добра от диктатурата на сълзата.
Искам споделено спокойствие!
* Текстът е писан през 2005 г.
0 Коментара