Трептящите четиридесет. Така ги възприех. По подобие на „ревящите четиридесет“ – географски ширини, където морето много се вълнувало и ревяло, както пишеше в приключенските писаници, които четях като малък.
Стана ми жал за тия „трептящи 40“. Трептящи на място – 40 (млн.) – пишеше на хартишката. И си ги представях тия четиридесет милиона как трептят от желание да хукнат напред, да изпълнят предназначението си, да доведат делото си до успешен край и да оправдаят оказаното им доверие. Само че не могат, горките. Нещо ги спира. Нещо им пречи. Закъснели са, вероятно. Минало им е времето. Не могат да хукнат ни напред, ни назад, ни наникъде. Могат само да трептят на място. Ще потрептят, ще потрептят и накрая ще отидат при другите. Неподвижните. Неподвижни – 60 (млн.), както пишеше на хартишката.
Рядко ми е ставало жал за някого и за нещо.
Веднъж ми стана жал за котарака Филип, макар да го бях виждал само два пъти. Той не беше мой, а на приятелката ми Елена. Филип беше извънредно любознателен човек. Защото „котките също са хора, само че по-добри” – както казваше тя. Каквото и да вземеше човек да прави – да отваря нещо, да го затваря, да го опакова, да го разопакова, да го разглежда, да го разгръща, да го прегръща, да го човърка, да го обръща, или каквото и да било друго, котаракът Филип тутакси отърчаваше и започваше да разглежда ту нещото, ту човека с любопитен, умен, любознателен и внимателен поглед, сякаш веднага разбираше не само какво прави човекът с нещото, но и защо го прави. Освен това можеше да говори. Като ходехме с Елена у Еленини, Филип се плетеше в краката ни и говореше съвсем по човешки на непознат език.
Сега ми казва „ Много се радвам, че дойде, ама цял ден те няма, докога ще те чакам, много е тъпо да стоя сам, друг път да не правиш така” – превеждаше Елена.
– Филип умря – каза Елена по телефона и едва доловимо изхлипа.
Веднага нещо ме преряза. Тоест веднага ме преряза жал за Филип, за Елена, за Филип и за Елена, а също и за нещо друго, толкова скритно и същевременно толкова познато и близко до мен и до всички нас, но и дотам заприличало на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас.
Стана ми също жал, много жал и сякаш нещо ме преряза, когато предишната ми любов рече: „Изгубих те, Иво”. Много горчиво и искрено го каза, сякаш някъде много отвътре в нея дойдоха тия думи, или по-скоро не много отвътре, ами много от отдавна даже, от няколко години вече, а също от едни далечни краища и земи. Не бяхме се виждали две години, аз все чаках да ми се обади и я сънувах не през ден, а всеки ден, тоест всяка нощ и всяка нощ с един и същи сън – срещаме се с нея, искам я, тя също ме иска, но в последния миг се случва нещо тъпо и гадно и то – тъпото и гадното, ни разделя.
След около година и половина престанах да я сънувам, примирих се, изстинах и изгаснах.
„Не си ме изгубила” – отвърнах, когато след тия години отново се срещнахме – ние ще се виждаме, ще си говорим – и още някакви други подобни неща отвърнах, защото никак не ми се щеше да ме е изгубила, никак не ми се искаше да тъжи, че ме е изгубила, а онова между нас да е свършило, само че тя ме беше изгубила и ми стана много, много жал и за нея, а може би и за мен, а също и за свършилото, а и за онова, дето беше толкова скритно и същевременно толкова познато и близко не само до мен, но и до всички нас и дотам заприличало на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас…
Ето за тези неща ми ставаше и ми става мъчно, а не за разни други, за които би трябвало да жалея – съдбата на близки, роднини, приятели, а също на бедни, нещастни, изоставени, бездомни, скитници, умрели, сираци, пострадали от земетресение в Япония, гладуващи в Боливия и всякакви подобни.
Тези си своеобразия ги бях почувствал отдавна, на десет години като бях още. Помня, че тогава отидох да гледам кино и в киното един беден, стар, гладен човек открадна една патка в едно село от градски тип и селяните хукнаха да го гонят – бяха едни такива едри, яки, здрави селяни от градски тип – и човекът бягаше, ама неумело и несръчно някак и може би заради неумелото му и несръчното му бягане всички в киносалона се заливаха в тъп и загадъчен смях, а пък аз недоумявах – какво смешно има тук, филмът беше „Златният телец”, оня, дето го гонеха, беше Паниковски, и тогава осъзнах, че съм различен – нещо, което дотам ме смути и уплаши, че в последвалите десетилетия изгубих доста време в глупави стремежи да се поправя, за да заприличам на другите и да се приобщя към тях, да тъгувам с техните тъги и да се радвам с техните радости, само че нищо не излезе от тия стремежи – и досега тъгувам и се радвам не с техните тъги и техните радости, а с едни тъги и радости, които явно не са техни, но и не съм сигурен, че са съвсем и мои.
И чия беше тая тъпа тъга и съчувствие към трептящите четиридесет?
Зорница искаше дете
Искаше го от известно време, без да е сигурна дали го иска наистина, изцяло и съвсем, докато накрая реши, че наистина го иска изцяло и съвсем, защото времето си минавало, вече била на трийсет и три и защото това било смисълът и предназначението й – да има дете.
Никак не бях сигурен, че това е смисълът и предназначението й.
Въобще не мислех, че разплождането е човешкият смисъл и предназначение.
Мислех си друго: че хората би трябвало по нещо да се различават от разните гръбначни, млекопитаещи, риби, земноводни, ракообразни, мешести, мекотели, бацили, вируси, плодове, зеленчуци, бурени, плевели, гъби и микроби, въпреки лекотата, с която бяха готови да заличат разликата си с тях. Размножаването поначало е показател или за огромно самомнение – това при разумните създания – или за липса въобще на мнение – това при неразумните. Така или иначе разумните не биха могли да надминат неразумните в разплождането. Дори ако трептящите милиони се бяха впуснали в бясна надпревара към заветната яйцеклетка, вместо да трептят безпомощно на място.
Сперматозоидите, разбира се.
Реших, че трябва да ги изследвам, защото съм стар, та да не би да взема да изкалъпя някое уродче, изчадие някое, генно преобразено създание или нещо подобно, недоразвито и отблъскващо. Не от чувство за отговорност към изчадието, а заради Зорница.
Бяхме се разбрали, че тя ще отглежда каквото и да се роди,
защото аз така или иначе ще умра в близкото десетилетие поради природно-биологични и независещи от мен дадености, обстоятелства и зависимости, така че няма да мога да съм от полза нито в отглеждането, нито в каквото и да било друго на детето, ами поне да направя необходимото, за да бъде то здраво и читаво, мамка му.
И реших, че изследването на семето е част от това необходимо за правене. Така мрачните подземия станаха част от необходимото. Те бяха в Медицинска академия, където се помещаваше кабинетът на уролога (кабинетите, нали, обикновено се помещават). Урологът пък ме прати на четвъртия етаж, където се правели тези изследвания. Четвъртият етаж не беше кой знае колко по-мрачен от мрачните подземия, само малко беше. И ако имаше нещо по-мрачно от него, това беше стайчето, където трябваше да се себеизпразня, тоест семеизпразня, но грешката е вярна, защото там човек можеше да се семеизпразни, само ако се себеизпразни, ако се отрече от себе си до пълна самозабрава и себеотрицание. Да се самозабрави дотам, че да се превърне дори не в млекопитаещо, гръбначно, ракообразно или мешесто, а в плъх или хлебарка. Само такива едни същества – помислих си – биха могли да се семеизпразнят в мрачното онова стайче.
То и в мрачните места често има тръпка, тя се дължи на необяснимата и рядко признавана възбуда от един притаен страх – отломка, спомен и остатък от древни времена, когато оплодителното съешаване е ставало в тъмните утроби на дупки и пещери и когато зародишната тайнственост често е била обезпокоявана от глухия тропот на страшни същества и ръмженето на дебнещи наоколо хищници. Неслучайно обичах Зорница да ми свирка тъкмо по такива места.
И това стайче също би могло да придобие тайнствената и възбуждаща тръпка на подобни ареали, ако не бяха пръснатите наоколо
снимки на лишени от всякаква женственост женски,
чиито първични и вторични полови белези ми напомняха по-скоро на вдлъбнати меса с повече или по-малко окосмени дупки и на изпъкнали меса без дупки, нежели на примамлива и предназначена да предизвика разплодителни пориви и мераци женска плът.
И като се присетих, че през годините хиляди мъжки са си го дървили при вида на тия безочливо и грозно разчепатени телеса, които би трябвало да обезсърчат и най-съвестно настроения към разливане на оплодителни течности мераклия, започнах да се съмнявам, че светът заслужава да бъде сподобен с още едно подобно на тях същество.
Помислих си, че дори да бях спермотозоид, щях – при вида на разчепатените женски – да се откажа от притаените в утробите им яйцеклетки и да затрептя на място, но не от безпомощност, а от опасение, че като следствие на моите природосъобразни, но иначе необмислени действия, на света ще се появи още едно нещо, склонно да се възпроизвежда при описаните тегави, пошли, притеснителни, потискащи и противни обстоятелства.
Въпреки всичко изпълних онова, което си бях вменил като дълг. Обърнах се към стената и си представих, че това не е тази – с мръснорозовия си свят стена, а онази, моята, черната, с олющената мазилка, с моретата, океаните, планините, земите, и целият познат и непознат свят, цялото ейкумене и всичко извън ейкуменето. И затрептяха на място трептящите и се пораздвижиха малкото подвижни, за неподвижните не знам.
След около месец, когато Зорница каза, че й е дошло течението и че не се е получило, съвсем изненадващо нещо ме преряза. И нещото май беше жал за Зорница, за мен, за нероденото уродче, а също и за нещо друго, толкова скритно и същевременно толкова познато и близко до мен и до всички нас, но и дотам заприличало на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас.
0 Коментара