Трябва ли Мимето да ражда у дома?

Уважаеми Лу Касиди,

пиша ви това писмо, тъй като виждам, че сте гъст със списание „Жената днес“ и се надявам да го публикувате там, много ми е важно. Понеже, нали вече сме една Швейцария на Балканите, и референдумът на Слави – колкото да им е тегаво на политиците – ще се състои, то ми се щеше да има и въпрос: „Трябва ли жената, ако й скимне, да си ражда у дома?” Защото – доколкото разбирам – това в момента е престъпление от общ характер.

Този въпрос – ще кажете вие – е маловажен. Да, ама не. С моята жена (тя не ми е точно жена, но от известно време живеем заедно) обсъдихме най-културно различните доводи „за” и „против”. И ми се ще чрез списанието (щото при спора ни, както сигурно се досещате, почти не можах да взема думата) да се обоснова и аргументите ми да бъдат прочетени (като не можаха да бъдат чути). Моето мило Миме го чете редовно и на всичкото отгоре постоянно го цитира!

Все едно е някаква женска библия.

Всъщност – убеден съм – това не е частен случай и проблемът е от общ характер (простете за повторението). Та ето какво искам да кажа:

Мило ми Миме, това не ти е „работа само и единствено на бъдещата майка.” Всъщност ти, мило, преди да станеш майка за известен период ще си бременна. Статистиката показва, че само неголям процент  от бременностите са плод на семейно планиране, особено на разумно такова, така че аз, като редови бъдещ татко, ще съм силно изненадан. Как го беше казал поетът – „стреснат, трогнат, очарован” – ама това в най-добрия случай. Повечето пъти е „стреснат, уплашен, паникьосан”. Нека не сме черногледи и да приемем, че след 3 бутилки уиски, два легена сълзи и една пряка заплаха с пушка от страна на баща ти, ще се появяват у мен следи на буйна радост и въодушевление и няма да избягам презглава в неизвестна посока.

Какво следва: седем месеца тотален кошмар.

За мен, мило, за мен. Първо ще се почне с „гади ми се” във всички разновидности и форми: „нещо ужасно ми мирише”, „да си ходим” (по средата на филма, купона или мача), „как може да ядеш тази гнус”… После ще преминем на „искам… искааамм…”. Няма случайни вицове, нали знаеш, та и този за бременната  дето викала на мъжа си „Искам… искааам… лайненце!” си е сто процента нечия изстрадана истина. „Как бе, мило, как лайненце?” „Ми искам пък!” Той излиза, намира, носи й го: „Ето ти лайненце”,  тя: „Ама прясно ли е?”, той: „Ми да.”, тя: „Пробвай го!”, той лизва:  „Супер е, топло, прясно, ммммм вкусно! Хайде хум!”, тя: „Е-е-е, вече не искам лайненце!”

В по късен етап ще се задейства безграничната женска способност да се притеснявате за глупости, при което, мило, от мен се очаква да отговарям по всяко време на денонощието на неизброим набор въпроси, започващи с „ами ако”: „ами ако няма пръстчета, или има по шест на двете ръце, или на едната ръка шест, а на другата няма?”, „ами ако е със заешка устна, или вълча, или ушите му стърчат като пеленгатори?”, „ами ако прилича на баща ти с неговата рибешка физиономия?”… На мен и през ум не би ми хрумнало, честно, да питам „ами ако прилича на майка ти и е като черничево буре, каквато сигурно и ти ще станеш?!” Не може да ми хрумне да питам такива неща,

защото цялото общество ще ме презре,

еле па оня с пушката, та ще преглъщаш на сухо и „ама милинко, как бе, всичко ще си му е наред, ще е красавец като майка ти и смел като баща ти, бла бла …” Отврат!

Колкото и да съм изрод, все ще омекна дотолкова, че да те водя на всякакви доктори, специалисти и корифеи, дето ще те опипват, мачкат и разглеждат на какви ли не апарати – разни видеозони, ултразвуци,  три, четири и незнамколко си  D-та, дето го гледат тоя зародиш ли, бебе ли, звяр ли… (което аз ще наричаш „онова” известно време след като го видя риал), въртят го, правят му виртуални разрези на всичко, което се сетиш, дори на мозъка и ние ще се дзверим умилени когато ни сочат малкия дял на предния мозък или големия дял на задния. „Всичко си му е наред, засега де, истински гений, бащичко, майчичко… дай сто лева. И другата седмица пак да дойдете.”

Но пък с теб, мило, не всичко ще е наред. Ти ще изглеждаш като преял хипопотам, всичко твое ще градира до гигантски размери, дори главата ти ще се издуе – с мазни пори и нос катокартофффф.

Краката ти ще са същински диреци

(а аз когато се оплакваш, ще те успокоявам по типичния си тъп начин, че не са диреци, а разкошни йонийски колони, хахаха). Ще се движиш като кръстоска на куц  паток с престарела Панда, и никакви мои думи и дела няма да са в състояние да ти вдъхнат и капка вяра, че аз точно такава те харесвам. Както и, че от малък съм бленувал да имам паметното удоволствие да чешам избомбен шкембак по цяла нощ, щото тебе ще те сърби всеки квадратен сантиметър белезникава кожа и по гърба ти,  бедрата, кръста (хахаха, кръст), двата меха цици и дори потната главичка с изтъняла косица…

„Не искам да съм сред чужди хора и да се държат с мен гадно.”

Какво и е на болницата бе, какво им е на акушерките и докторите? Ми ясно е, че са на принципа „добро ченге” – „лошо ченге”. Кой ще те търпи да им се размотаваш, ма то и за теб не е хубаво. „Напъвай, напъвай, не ми се глези, тука тия не минават, кво си мислиш, че само теб те боли ли? Че само ти на този свят раждаш, я да напъваш!” и „Ама спокойно де, чакай сега, няма да ревеме, дай да те масажирам, къде ти е схванато…”  Така ще е – и мед, и оцет. Ти какво си мислиш, че ако раждаш тук, ще ти е по-леко и ще мине без напъване? Ма така ще ми се влачиш десет дена осем часа.

Значи вместо, когато му дойде времето тоя кошмар най-сетне да свърши, да те откарам в болницата, да те предам в чужди ръце и най-сетне да се наспя като хората, ти, мило, точно тогава ще ми кажеш: „Ама аз искам да си раждам тука, знаеш ли колко ще ни е хубавко, аз, ти и акушерката!”

Това на някой може да му звучи като тройка,

ама на мене не. Защото това „тука” е нашият  двустаен апартамент – кухня, спалня,  хол и баня в Красна поляна (срещу Лола Монтескьо живеем, Джордж Клуни е в съседния вход, бия го на табла редовно, слабичък е, ама черпи мартини). А живеем заедно с моята баба (тя обеща да ни го дари, ако я гледаме, ама все се прави на разсеяна, а ние си го ремонтирахме и обзаведахме по свой вкус – изкарахме печката и хладилника на общата тераса с хола, щото бабата я ситуирахме на тапицирания кухненски ъгъл… ) и следователно вариантите за месторождение не са кой знае колко. В банята е абсурд, мило, ти  там ще влизаш с предварително намазване. Добре, че пустия „Стриафисан” е „мит вазелин”…

Но „милото” иска да ражда „у дома”! Къде точно, бе муцка?

В спалнята ли? Ма как, като между леглото и  гардероба се минава „на верев”, а  със сигурност ще се домъкне майка ти (хахаха, гадта ще се заклещи, няма начин). Всъщност ти да не би да имаш предвид, че като раждаш „тук”, аз ще стоя до леглото ти и ще ти държа ръката, крещейки (за да те надвикам) нежни словца? По дяволите, мислиш ли, че мога да направя това, ако не съм мъртво пиян? Проблем! Не бих се доверил на себе си в такова състояние, много добре знам какво крещя в такива моменти, ако си забравила, да ти напомня, че обикновено не си във възторг. Как изобщо си представяш, че ще гледам  това… брррр…  на семейната спалня и след време в нея ще правим секс?!

Край бе, това ще минира идеята за секс сто години напред,

или поне докато теб не те огрее склерозата, а мен не ме тресне некой Алцхаймер.

А в хола е изключено, защото така ще се случи, че точно когато решиш да раждаш (а, това е баш в твой стил) ще се окаже, че играят Барса и Ман Юнайтед. А може би на полувремето ще трябва да изхвърля кофата с боклук, от която ще стърчи около 4 кила плацента за радост на безпризорните кучета и полицаите пред входа. Щото полиция ще има, убеден съм, поне пет сигнала ще са получили от съседите, че те коля, дера жива и измъчвам, а ти, горкана, си бременна. Мислиш ли, че на някой ще му мине през главата, че раждаш като прапрабабите ни – природно.

„Назад към природата” – цитира ми ти Волтер.

Ма как сега се сети за този призив, мило, нали уж беше ужасно гадно. Нали да се пърди на дивана (с понадигане на едната страна, признай, че никога не към теб) не е „естествено”, а е ужасно селско и просташко? А как стоят нещата с оригването, май по същия начин? Никога не си ценила способностите ми да казвам два куплета от „Жив е той жив е” само след една бира на екс. Както и да е. Ама ти, доколкото те познавам, няма да отидеш да копаш царевица или да береш картофа, признай си. Не, че си мързелива, ама нито цървул ще обуеш, нито гумени галошки. Ма това не е дискотеката, мило, та да подвиеш крачето на бар столчето и некой шаран така да се въодушеви от черните ти кокили с червена подметка, та да те черпи цела нощ… Тоя Кристиан Лобутен колко скъпо ми излезе, баси, да го видя, ще му завра твоя чифт в …  И с Джими Чу да си, нема кой да копа вместо тебе, щото другите са модерни, вервай ми, как па баш кога трябва да си модерна, ти ми играеш тия номера, що бе?

Та понеже говорехме за Швейцария, за референдуми и за правото на хората на „имформиран избор”, та се сетих за една проста селска женица, сръбкиня. Преди няколко години се случихме в едно купе във влака – аз пътувам за Италия, тя – за Швейцария. Поразговорихме се, работела в една кравеферма високо в планината. Покрай другите неща каза нещо много интересно: „Демокрацията е манна небесна за културните народи и  бич Божи за некултурните.” А какво е демокрацията, ако не възможност на хората за „информиран избор”?

И понеже споменахме крави и понеже съм си аз, няма как да се въздържа да не ви разкажа един случай, може би без връзка с темата. Един приятел отишъл на село при баща си, точно кравата трябвало да се отели, ама нещо се запецнала. „Бегай в съседното село и докарвай фелдшера, че изпуснахме добичето!” Пали той колата, газ, намира ветеринара – скопява женска свиня – едно младо момче, стажант – висшист, се върти около него. Така и така. Добре, вика стария, земи момчето с теб, аз ще зашия и идвам. Отиват те с младото докторче, то гледа кравата как се напъва и дори между рогата й избили капки пот от зор, казва: Дайте еди пешкир, моля!

И започва да и говори нежно и да й попива потта.

След 10 минути идва фелдшерът, бърка където трябва да се бръкне, завърта теленцето, че е застанало напреко, кравата се напъва за последно – и готово.

Сядат да пият ракия, както си му е реда, говорят  техни си селски работи. Младото докторче иска да се включи и той в разговора и в „геройството”, използва една пауза и казва:

– Ама да ви кажа, аз  така, като я попих  с пешкира и на кравата направо й олекна.

– Ти къде беше като я попиваше, отпреде й или отзаде? – пита фелдшера.

– Отпреде, отпреде.

– Ми олеква й, тя като те види отпреде и си мисли, че вече се е отелила.

Ще ме извините, ама има нещо. То, милото, все вика, че нямам цедка на устата. Много си я обичам аз, като писано яйце ще си я гледкам, ама за раждането у дома ще има да взема. А за изхода от референдума – дреме ми на шнура!

Ваш Станой

п.п. Това за шнура може да го махнете. Абе махнете и „има да взема“…