Ваксина

Игнатица измъкна по лунна доба дъщеря си от болницата в Ихтиман. Направи се на санитарка посред нощ, размята бели коси, бели очи. Омъгли погледа на пазача с прах от пърхутка.

Облече набързо щерка си, изнесе я на ръце и айде на каруцата в най-тъмното, че Ихтиманската болница има пазванти отпред на пропуска, ама няма ограда отзад.

Игнатица не понесе вестта, че заразата гризе дъщеря й. Лекарите едва прошепваха лошата диагноза, въртяха глави като смахнати. Щом произнесат неизбежното, млъкват. Клатят тишината.

The Sick Child,_Edvard Munch, 1894

Айде, бе!, зарече се майката на хубавицата, няма да дам болестта да я отнесе в гроба грозна и оръфана. Ще я отърва от тия болнични парцали, ще я изкъпя и фризирам, ще я накипря с абитуриентската рокля, дето така и не я облече.

Дръпна юздите, кончето климна напред, каруцата прегази падналата телена мрежа, а луната бухна, както бухва лавандулата в края на юни. Добре дошла вкъщи!

Окъпа я в дървеното корито, близо час ми косите й, гъсти като погледа й коси: тежки и толкова дълги, че й правеха завеса. Когато иска да види някого, ги отхвърля назад, когато не иска – ги премята пред очите си. Дълго не пускаше никого в сърцето си, все дърпаше кестенявата завеса напред, но видеше ли шофьорчето на такси от автогарата в Костенец, веднага мяташе коси назад. Пък той един бъзливец: не смее да я прониже, понеже очите й бяха готови мишени. Време е да ме стрелнеш, момче.

Заради сините зеници я наричаха Двете мъниста.

А пройдохата Георги от мегдана, дето от сабалем се мотаеше с шише ракия в ръка, все ломотеше: Ма що й викат Двете мъниста? Требва да й викат Двете тикви.

Чуеше ли го, момчето с таксито му праскаше няколко пестника в лицето и то лъсваше като пържени яйца с червен пипер. Но щом шофьорчето поемеше на някой курс, Георги пак така овикваше орталъка, че чак червеният пипер падаше от бузите му: Двете тикви, Двете тикви! Е, не са ли тикви, бе?!

Игнатица разпусна къделята. Мразеше сешоара, тоя ветрилник, дето вее косата и я яде. Затопли лозови сарми. Докато отваряше буркана с кисело мляко, погледна крадешком дъщеря си. В увехналия поглед две огънчета догаряха като последни искри. Простена от жал и гняв: Съдба, бъди справедлива! Това е заповед. Майките имат право да заповядват.

Изкъпаната красавица едва пророни:

Мамо, нали няма да умра?

Съкрушената Игнатица извърна глава, за да не блеснат сълзите й. Ще те измъкна, мила. Знам как. Господ отдавна е измислил две ваксини срещу заразите: слънце и чист въздух.

Зави в хладни чаршафи хубавицата, погали я по челото, дълго държа длан върху устните й. Ако вирусът диша, да го усети и да го изтегли от дробовете й, като го дърпа, дъъърпа – така, както въжето дърпа котвата.

Игнатица не разбираше много от кораби и лодки, затова и изтърва любимия си. Някога нейният моряк пусна най-напред котва в сърцето й, после в леглото й. Но в един тъжен ден й съобщи, че морето е по-голямо от любов. А тя, ранената, така и не удържа въжето. Всяка любов е на въже. Затова все иска да бяга.

Сините очи на дъщеря й наедряваха с годините,

малките мъниста, нанизани на слънчева гривна, растяха. Трябва да беше осми клас, когато се превърнаха в капани. Затова погледът й натежа – за да не ранява любопитните. Затова замяташе коси: за да пусне само едно такси. Леко раздрънкано опелче с още по-раздрънкано шофьорче. Като ходеше, всичко му потракваше: стъпките, ставите, раменете, устните. Щото все си припявам нещо, затова тракам като кастанети, хубавице. Всеки ден млатя Георги Пияницата, щом чуя да ти вика Двете тикви.

А аз всеки ден чакам да ме повозиш. Чао.

Красавицата спа, обляна в пот, на пресекулки. Игнатица я гледаше с тревога. Гъстите мигли трепкаха като кастанети. Гърдите хриптяха. Въздухът не й достигаше. Мамо, защо си седнала на гърдите ми?

Боже, колко ли дни ти остават, дъще. Трябва да те нагиздя в ковчега – Костенец да се превие от мъка.

По обяд извика тайно съседката фризьорка. Тя дълго се бори с гъстите завеси от коси, предложи да ги скъси по модата. Още по-хубава ще си, дете. То пък какво дете – така си напращяла. А гадже нямаш, а?

Имам. Вози ме на такси.

Оня с кастанетите, ли? Той ли те кара?

Двете мъниста присви устни: Не ме кара, а ме вози.

Игнатица се усмихна. Попита дали къщата за гости на Донкини ливади е свободна.

Съседката отвърна: Ей ти ключовете. Няма да плащаш.

Старото опелче затанцува по черния път. Колата пуфтеше, стенеше, едва дишаше, взимаше завоите със зор и напрягаше сили да възкачи баирите. Все пак стигна Донкини ливади.

Вечерта пусна влажна тъмнина

и упойващи ухания от лавандулата, просната да съхне под сайванта. И сенки, окачени на луната като на простор.

Момче, каза Игнатица, никъде няма да ходиш в тая тъмница. Оставаш да спиш тук, на горния етаж. Ще си тръгнеш утре, по светло.

Момичето прехапа устни от изненада. Ще изкара нощта под един покрив с тракащите кастанети?! Дано мама заспи преди мен. Дано имам сили да стигна до горния етаж и да му подаря мънистата си.

Игнатица попита: Как се казваш, момче?

Младежът отвърна: Момче. Така ми викат всички колеги. Момче, я напълни резервоара. Момче, я чуй кардана. Момче, я отърчи за пет банички.

Игнатица събра масата, изтръска покривката през прозореца – трохите светнаха като искри в тъмното и полегнаха в люлките от сенки.

Хайде, лека нощ!

В просъница чу да скърцат стъпалата към горния етаж, но се направи на глуха. Чу как вратата към стаята на шофьорчето изпъшка, сякаш влезе опелчето. Моторът мърка няколко минути, после замря. От сенките на люлките повя дъх на лавандула, косите къдели провиснаха по въжетата. Някъде по средата на пътешествието мънистата засветиха като изумруди. Падна скъсаната гривна, разплете се мънисто по мънисто – болка от милувки, нежност и захлас,