Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Веселин Дремджиев е български журналист. Водещ на предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ по TV+ и TV1.
Защо се съгласи да участваш?
Защото е малко предизвикателство – да се опиташ да се видиш извън стереотипното говорене по теми като политика, икономика, геополитика. Харесвам опитите да бъдат предизвиквани хората да свалят броните на душите си.
Какво означава за теб да си мъж? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Във всички случаи мутантите с обезформени тела от анаболи и опити да намерят признание от фитнесите не са за мен символ на мъжественост. Дори и тези, които рисуват и пишат комплексите си върху кожата си чрез разгул от татуировки. И както по значителна ирония на съдбата показа една оргия в гей клуб в Брюксел – и хомофобското говорене не се е символ за мъжественост, дори намеква за дълбоко крити тайни на със сексуалната ориентация. А в България, а може би и в района, видимостта за героичната мъжка роля, свързвана с насилието изобщо, беше реанимирана по един безсрамен начин от националистите-популисти. Които са или на вид като торби с лой, или са почитатели на специализираните клубове. Мъж е този студент от София, ще спестя името му, такива се мнозина, който стана „медицинска сестра“ и доброволец по време на епидемията.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имал ли си моменти, в които си изпитвал необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Разбира се, че съм имал проблеми със самочувствието, особено в ученическите години. Най-малкото защото или амбицията или понякога силното желание за перфекционизъм са ми пречили да се радвам на момента, на малките победи, на моментния резултат. И тук проблемът е в това, че в общественото съзнание биват формира от роли за подражанеи или дори кумири, които, както видях при производството им от медийната индустрия по-късно – нямат нищо общо с действителността. Но пораженията са извършени…
Разкажи ми за моментите, в които си усещал най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имал вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятал, че не си достатъчeн? Какво беше преживяването за теб? Какво ти даде сили да се изправиш?
Може би в казармата. Това беше моментът в който разбрах истината за обществото – че интелектуалната, просветената, стойностната част от него е нищожно тънка покривка върху коренно противоположни отрицателни черти в характерите на хората. И сега, толкова години по-късно, се убеждавам, че от времето на Хаджийски, промяната в душевността на българите е нищожна, въпреки скока на бита.
С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея? Какво означава за теб да си психически здрав?
Имам детски спомен от „Здравка лудата“ – безобидния квартален, симпатичен, неуравновесен човек, който не пречеше никому, дори имаше постоянен прилив на съчувствие към нея. Какво ли е станало с тази нещастна жена при българското здравеопозване и социални грижи. Потънала е в кръговете на Ада… А в последните година-две все повече употребявам, в много тесен приятелски кръг, израза „хората са полудели“. Да, наистина, освен тези нещастни хора, които са в психиатриите и българското общество се прави, че не съществуват, проблемът е, че „ние нормалните“ все повече имаме нужда от някакъв стълб за психическа опора по време на бурята, която ни върхлита. И според мен по-сериозно е
психическото напрежение, което се натрупва в хората.
Въпреки фитнесите, въпреки татуировките, въпреки насилието над децата, семейния партньор, служебния подчинен. Въпреки болезнения опит да се компенсира с наркотици, пръскане на пари, всякакъв секс, шопинг тератия и т.н. Докато хората не се притесняват да говорят за хемороидите си, но изпитват истерична уплаха да разберат и да произнезат, че душата им боледува – проблемите ще се увеличават. Да си психически здрав е точно това – до можеш да говориш за проблемите си, които те смачкват и „подлудяват“. Който говори искрено за себе си и проблемите си – той е психически здрав
Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?
Точно това имах предвид по-горе. Един приятел психотерапевт сподели, че отдавна не е виждал около себе си толкова угаснали погледи на хора. Да, не може да си вечно на 20 години, но не може и да си като октоподите – когато се размножат, спират емоциите, секса и умират“
Какво те изкарва извън кожата ти и смяташ, че може да бъде променено?
Ретроградността. Хората – мишки, които не искат да проявят никаква, елементарна смелост или желание да променят дори собствения си живот, малките миши душици, които зад тонове силикон или мускули, успокояват дребните прояви на гузната си съвест с омраза и критика – винаги, всичко, всеки. Не знам дали това е възможно скоро да бъде променено. Според мен българите, които емигрираха, са усещали и не са се примирявали с обкръжението от миши дупки
Какво те връща обратно в кожата ти и те кара да се чувстваш добре там (три-пет-десет неща, които правиш, за да се чувстваш добре)?
Децата. Всички. Те са пратеници на чистота и надеждата, че злото може да бъде победено. И мишките
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Това са го обясниле най-добре древните, особено старогръцки философи. Те са знаели как да бъдат в хармония – с природата, душата си, тялото си, желанията си.
Цялото интервю ще намерите в Проект „Кожа“.
0 Коментара