– Аз съм един гневен човек. Простете. Не искам да Ви досаждам. – каза той и после половин час ми говори за града, който беше напуснал преди 26 години. Говори злободневно и с подробности, все едно никога не си беше тръгвал. За разбити квартали, ограбени старини, изгубено минало… За човек, който твърдеше, че живее в Париж от прекалено много време, беше един твърде информиран и гневен пловдивчанин.
Беше в бар, разбира се. Не точно в бара, но не беше и съвсем на улицата. Бях седнал на някакви шарени възглавнички, сложени почти на тротоара пред мястото, което беше разположено в сутерена на къща, някъде из сокаците на Стария град. Над вратата на мястото пишеше Vino Culture и верно имаше вино. Имаше и култура, защото хич да не е, по стените, там където не бяха наредени етажерки с вино, висяха някакви съвсем не лоши акварели. Уютно място, в което срещу 3.20 човек можеше да получи чаша превъзходно вино и удоволствието да води безсмислени разговори със всеки чудак, заседнал с друга такава чаша, на тротоара отпреде му.
Беше вторник вечер. Бях изпратил
жената, която според неоспорими официални документи беше жената на живота ми,
на някакъв рок концерт в Античния театър и се наслаждавах на откраднатите няколко часа пловдивски сумрак и понеже никой още не е измислил друг, по-добър начин, човек да бъде залят с река никому ненужни клюки, обилно поръсени с някакъв сантимент, просто бях почерпил – класическа грешка, която допускам твърде често по разните му там барове.
Някъде към 8 гневният пловдивчанин си тръгна. Слънцето падна, а уличните лампи една по една почнаха да се палят. Захладня. Влязох вътре.
В барчето, което си беше много арт, щяха да празнуват нечий рожден ден. Заприиждаха мацки в живописни тоалети, появиха се и двама кавалери. Очевидно имаше някакъв дрес код, защото нямаше как иначе светлокосата, усмихната хубавица, която точно в този момент влизаше през вратата,
да се издокара вторник вечер на бар с рокля и кецове
Комбинацията беше шеметна и можеше да възмути всеки прекалено предвзет стожер на добрия вкус, но не и мен. На мен лъчезарният аутфит на девойката донесе някакво ведро настроение с лек привкус на déjà vu.
Déjà vu, казват, било нещо, свързано с химически дисбаланс на мозъка. Нищо фатално по принцип, но да се бориш с химически мозъчен дисбаланс с чаша вино в ръка не е може би най – доброто, което човек може да си причини, хеле пък в бар. Внезапно ми се припи. Втренчих се в една претенциозно изглеждаща бутилка бяло на рафта до мене. Да я поръчам, беше въпрос на време и това време неумолимо започваше да тече.
Докато с бармана си бъбрихме безгрижно за достойнствата на това или онова вино, мацката с кецовете дойде на бара и си поръча чаша бяло. Наляха й. Когато забеляза, че я зяпам над чашата, вдигна своята, кимна и се усмихна. Кимнах и аз на свой ред. Усмихнахме се още по веднъж и момичето се върна при компанията си.
– Това е рожденничката. – осведоми ме барманът.
– Трябваше да предположа – отвърнах.
Времето за бутилката внезапно стана сегашно наложително.
Пресегнах се и просто я взех от рафта. Барманът любезно предложи чаша. Отказах, колкото и да ми се пиеше…
Беше подарък, естествено. От онези внезапни и необмислени подаръци, които понякога ме избива да правя на хора, които ни най-малко очакват това. Беше неуместно, непремерено и всичкото не, което може да ти дойде на ум за такива случаи, само че никой не може да избяга от себе си.
Приближих се към шумната компания:
– Позволете – започнах, докато мобилизирах остатъците от своята лъчезарност – единственият, по всяка вероятност, бургазлия в този бар да ви направи този малък и може би прекалено неочакван подарък за празника. Забелязах, че пиете бяло …
Беше смутена и изненадана, но въпреки това се усмихна очарователно.
– Ама, моля ви се, ама нямаше нужда… – подхвана смутено.
– Моля да бъда извинен за това нахлуване. – отвърнах усмихнат – Просто понякога ме прихваща да подарявам бутилки добър алкохол на случайно срещнати щури очарования, особено ако се носят в рокля и кецове… Абсолютно необяснимо поведение, опасявам се…
Нямаше как да ме разбере, но се изхилихме съучастнически. Побъбрихме още малко, след което хубавицата се завърна при гостите си, а аз – на бара.
Освен, че си казахме два-три пъти наздраве, повече не досаждах на никого тази вечер. Изядох неизбежното парче торта и допих чашата вино, с която се ухажвахме вече обидно дълго. Купонът в другия край на бара се вихреше с пълна сила. Беше дошъл ред на танците.
Бях неприлично трезвен и в същото време – ужасен танцьор.
Нямаше какво повече да правя там.
Измъкнах се тихомълком на улицата. Оказа се, че вали. Откъм Античния се чуваше далечния тътен от концертните бисове. Хвърлих последен поглед към живописната компания в бара, вдигнах яката на сивото дънково яке и поех в нощта по мокрия паваж. Вървях дълго и безцелно по пустите улици, докато дъждът продължаваше да се сипе отгоре ми. Вървях, докато водата не отми всичко – смехът на хубавата рожденичка, вкусът от последната глътка, блясъкът на чашите, както и остатъкът от някакъв необясним химически дисбаланс, носещ усещане за отдавна изпито вино, друг бар, друг град, друга рокля и едни други – не по-малко шеметни кецове.
0 Коментара