Зайци

Машината въздъхна, от дюзата шурна бяла пяна и започна да рисува абстрактни фигури в черното кафе. Както всяка сутрин през последните няколко месеца, мъжът се взираше в чашата, опитвайки се да познае какъв ще бъде денят му. Не беше особено трудно да предвиди – откакто бе настроил датчиците и те спряха да  реагират на всяко помръдване на клонче, нищо интересно не се случваше.

Имението бе купено преди няколко години от български бизнесмен, който го бе ремонтирал и бе поръчал свръхмодерната охранителна инсталация. Местните пейзани, наети да поддържат  имота, така и не бяха успели да се оправят с нея, та след няколко разправии с полицията собственикът се бе принудил да „командирова“ технически грамотен свой служител. Така току-що пенсионираният електронен инженер се бе озовал в това швейцарско село, заобиколено отвсякъде от френска територия. На картата изглеждаше като сърце. Сърцето на скуката. Дори да имаше нещо интересно наоколо, той нямаше как да го види, защото прекарваше по 24 часа 7 дни в седмицата в „ателието“ над гаража за четири коли, разположен в самостоятелната сграда току до входа на имението. Излизаше единствено до магазина – седем километра дотам и обратно по асфалтов път без нито една дупка, покрай общо 5 къщи и едно оградено с дървени трупи пространство, в което се мотаеха коне.

Прозвуча предупредителният сигнал от камерите за външно наблюдение и мъжът за миг се стъписа – никого не очакваше, а и в това болно време животът по принцип бе замрял. Напоследък по нощите често виждаше лисица, но в момента часът бе девет сутринта. Отиде до мониторите в другия край на помещението.

По замръзналия покрит с пресен сняг чакъл бавно приближаваше черен мерцедес. Мъжът нахлузи панталон и пуловер направо върху пижамата, грабна дистанционното и излезе. Слезе по външната стълба, като внимаваше да не се подхлъзне. Надникна през пречките на автоматичната порта от ковано желязо, но автомобилът го нямаше на алеята. „Някой е сгрешил отбивката, а после се е върнал“ – помисли си, но забеляза следите – правеха завой рязко вдясно. Сети се, че петдесетина метра навътре в гората бе мяркал входна арка към друг имот. Обаче за петте месеца отшелничество не бе забелязал какъвто и да е признак на живот там.

След час лимузината се изниза от разклонението на алеята, а в ранния следобед заприиждаха бусове – на местната ютилити компания, фирма за почистване, дърводелци, монтажници на бяла техника. Някой се готвеше да живее трайно в съседство, но това не го касаеше, защото страната беше под карантина и хората бяха длъжни да спазват социална дистанция. Но той и преди появата на вируса живееше по този начин, защото от френския език налучкваше едва няколко думи.

След три дни тупурдията утихна и охранителната система отново задряма. На следващата нощ обаче инфрачервените камери засякоха инвазия на топлокръвни същества, за които – съдейки по очертанията на дългите им уши и начина им на придвижване – почти със сигурност можеше да се предположи, че са зайци. Но всичко премина за минута – явно бяха прекосили заснеженото открито пространство и напуснали чуждата територия, промушвайки се през рехавите тараби, отделящи я от гората.

На сутринта пред входната врата се появи посетителка, но този път мъжът бе подготвен и излезе веднага, след като я видя да посяга към бутона на звънеца. През решетката на дървената порта надничаше дребна жена с медицинска маска на лицето. Предположи, че е на около 50 и отбеляза, че на живо изглежда по-добре, отколкото преди малко на монитора. Тя каза нещо на френски, от което на него му стана ясно единствено, че този език не й е майчин. Мъжът присви рамене в жест, разбираем за всички хора по света, при което жената вдигна ръце до главата и си даде вид, че подскача. Заради червените гумени ръкавици ушите, които се опитваше да изобрази, изглеждаха напълно автентични.

– А, зайци? – засмя се мъжът.

– Зайци, да! – възкликна посетителката.

– Виж ти! – мъжът се почеса по главата. – Ваши ли са?

– Вие сте българин?! – възкликна радостно жената.

– Да, да. А вашите зайци ги търсете в гората.

По лицето й мина сянка на разочарование, ясно различимо въпреки маската, и тя понечи да си върви. Може би бе очаквала по-любезно  държане от сънародник.

– Чакайте! Ще ги потърсим заедно – Мъжът отвори вратата и се отдръпна назад.

Тръгнаха към евентуалното място, където зайците би трябвало да са проникнали  в чуждия имот, като спазваха дистанция помежду си. Беше доста странно да водят разговор от два метра разстояние, но тя все пак му се представи: казвала се Вера, била от Стара Загора, начална учителка, но от десетина години гледала възрастни хора в чужбина. Последно работила в някакъв старчески дом на стотина километра от тук – във Франция.

Интонацията й сега беше равна, думите излизаха слято и,  приглушени от маската, звучаха сякаш слушаш радио, докато вършиш нещо по-важно.

Преди година в дома пристигнала възрастната госпожа Мюлер, с която сега живеят в съседната къща. Била достатъчно богата, за да я приемат заедно с любимите й зайци – сковали им специални кафези в двора. Обаче никой от персонала не щял да се занимава, въпреки че госпожата не се скъпяла.

–  Аз ще се грижа за тях, рекох й, но имам едно условие – ще им дам нови имена, български. И тя се съгласи.  Обичам животни – напомнят ми за село, какво ли не сме гледали. Пък и някое евро отгоре – кой ти го дава.  Аз каквото изкарвам, го пращам на синовете. От малкия имам внуче, от големия – все още не, но парите – поравно.

Забелязаха следи, които водеха към другия край на имението и тръгнаха по тях, все така на безопасна дистанция един от друг.

– Вие имате ли деца? – жената си намести маската, при което мъжът си каза, че светлите й очи въобще не са студени.

Дъщерите му имаха черните очи на покойната си майка, но по характер нямаха нищо общо с нея. Въобще не искаше да ги знае, откакто преди година и двете си намериха оправдания, за да не се приберат за погребението. Въпреки предложението му да плати самолетните билети.

–  Две дъщери. Едната в Канада, другата в Нова Зеландия.

Жената очакваше мъжът да разкаже още нещо за себе си, да се похвали с щерките, сигурно са се изучили по чужбините и работят в престижни фирми – но той май нямаше намерение да споделя, затова отново тя наруши неловкото мълчание.

Когато по телевизията обявили, че вирусът застрашава най-вече възрастните, госпожа Мюлер тутакси позвънила на синовете си „да я махнат веднага от този масов гроб“. Те й казали да не преиграва, но все пак говорили с докторите, които ги успокоили, че „къде другаде, ако не тук“ майка им ще получи „истински грижи“. Когато станало ясно, че подобни заведения – вярно, значително по-евтини от тяхното –  са най-засегнати, госпожата вдигнала грандиозен скандал и нарекла дома „пълно Ватерло“. Тя много обичала да определя нещо, което не й харесва, като „Ватерло“.  Всъщност за нея всичко френско, от сирене до шампанско и от пералня до автомобил, но най-вече французите, било боклук. Пълно Ватерло.

Побързали да се отърват от нея и капризите й, а тя настояла Вера да тръгне с нея. И ето ги тук – в доброволна изолация.

– Повечето жени, дето като мен гледат възрастни хора по Европа, вече се прибраха. Имаме група във Фейсбук. Никоя няма вяра на тукашните болници… Всичко е за пари! Само да ме пази Бог да не се разболея…

– Защо не се прибрахте, щом се страхувате?

– Заради големия син. Няколко пъти пробваха със снахата ин-витро, но вече нямат право по здравна каса. Казаха, че ще опитат срещу заплащане – чули, че в болницата нарочно проваляли работата, ако не си плащаш. То и при нас май вече всичко е за пари…

– Едно време не беше така  – съгласи се той.

– Вие сам ли живеете? – тя огледа любопитно наоколо, без да се крие.

– Сам. Пенсиониран електронен инженер съм.

– О, инженерите вземате луди пари, сигурно и пенсията е голяма… Хубаво имение, след време ще струва още повече. Госпожата казва, че тук цените никога не падат. Не е като във Франция… Франция е пълно Ватерло!

Следите свършваха пред най-отдалечената постройка. Вътре все още се долавяше мирис на обор, а в единия ъгъл, върху куп слама, се бяха разположили пет пухкави дебелаци.

– Липсва един – въздъхна жената. – Нещо ги е изплашило, за да тръгнат да бягат. Само не е ясно как са си отворили, като райберите са отвън?

– Сигурно е  лисицата, която се навърта наоколо. Лисиците са факири и се справят с какви ли не резета.

Той и подаде кошница, в която жената започна да реди зайците, като първо му ги представяше:

– Наум, Горазд, Сава, Климент, Константин Преславски. Липсва Ангеларий. Бедният…

Прекосиха наново целия двор и тръгнаха по алеята към къщата на госпожа Мюлер все така на два метра един от друг. Кошницата   натежа в ръцете на мъжа и малко преди да стигнат до оградата, той я тръшна на земята.

– Само… за секунда… да си взема…

– Натам ще се оправя и сама – жената свали маската от лицето и се усмихна. – Благодаря Ви много, от свое име и от името на госпожата.

Гледаха се мълчаливо от разстояние значително под карантинния минимум и сякаш разменяха димни сигнали с дъха си.  За първи път мъжът, който винаги бе отдавал значение единствено на бъдещето, а за цяла година така и не можеше да излази от миналото, се озова в клопката на  онова „сега и тук“, което трае миг, но всъщност е вечност.

Жената взе кошницата и тръгна към входната арка. Напълно неподвижен, той гледаше подире й.

– Вера! – извика. – Казвам се Ангел и къщата не е моя. Аз само я пазя.

Тя се обърна и ръцете й изобразиха алено сърце.

„Целият живот е едно Ватерло. Ватерло, Ватерло, Ватерло…“ – мърмореше си Ангел, докато се завръщаше към доброволния си затвор. В подножието на стълбата забеляза бяла пухкава топка.

– Я виж ти кой бил тук!

Взе в ръце бедния Ангеларий – ушите му бяха прилепнали плътно към гърба, а трепкащото му телце излъчваше топлина.

– Добре, че намина, адаш. Заради теб обвинихме лисицата. Няма да е зле да й изнесем нещо за ядене. Като знак, че съжаляваме, нали разбираш. А после ще позвъним на Нина и Катя.