Ние, мъжете ли, разбира се, че не плачем! Така ли е наистина? Ние никога не признаваме, че плачем. Един от приятелите ми твърди, че възрастните мъже плачат само по два повода: първо, за това, което не могат да получат и второ – за това, което вече никога няма да могат да притежават.
И така, ние плачем или от безсилие, или от чувството за безвъзвратна загуба. Ако плачем на публично място, става още по-лошо. Прилича на детската игра „ези-тура“, когато виждаш, че си съвсем загубен.
Да приемем факта като истински мъже, че и ние си поплакваме, и това е повече, отколкото сме склонни да признаем. При нормалния мъж причината за всичкото това безсилие почти всякога са жените. Те са вдъхновителките на потока от солени сълзи. Разбира се, никога не сме виждали Клинт Истууд например да реве и не сме чували да е отхвърлен от жена.
Да разгледаме безсилието си, когато
плачем за нещата, които не можем да притежаваме.
Няма да видим мъже, изхвърлени на паважа, да блъскат земята с юмруци само защото са безсилни да си купят „БМВ“ вместо „желания“ „Форд-Фиеста“. Трябва да сме признателни на зрелостта, която ни е научила, че мнозинството от нас няма да получат по-големите и по-хубави играчки в живота. Примиряваме се.
По-често ще видите мъж да плаче (без да виждат другите) над чашата с бира, след като в отговор на молбата му за последна среща се е сблъскал със студения поглед на отчуждението и краткото „не“. По-чувствителните естествено ще бъдат дълбоко засегнати. А мъжете непрестанно се стремят към близост с привлекателни жени. Жестоко е безразличието, което романтичните мъже срещат от жените. И те наистина
понякога могат и да поплачат.
Какво да направи мъжът, изпаднал в подобни ситуации? Не трябва ли да поеме дълбоко дъх, изправен пред обекта на своите блянове, и тихичко да промълви; „Много съм самотен… Моля те, ела да вечеряме поне още веднъж!“ Както всеки самоуважаващ се мъж знае, подобна постъпка автоматично ще предизвика твърд и непоколебим поглед, а нерядко и предизвикателно посягане към телефона, за да си определи среща с някого.
Така идва загубата…
Никой мъж не желае да признае, че е отхвърлен.
Мнозина от нас проживяват силно и някаква обида, и емоционална травма, измъчват се изоставени от жената, на която сериозно държат.
Всичко това е твърде тежко, без да споменаваме за разпадането на уважението към себе си. В такъв момент жените може би не подозират, че самосъжалението е главният извор на мъжките сълзи. Признаваме, мъжете са много склонни да се самосъжаляват. Те обичат и да хленчат понякога и тежко, много тежко понасят разочарованията. Но този сценарий не ни дава право да плачем. Ако направим това, ще изгубим и последната следа от мъжкото самоуважение. И мъжкото си достойнство.
Най-важното о, че мъжете обикновено
не са искрени, когато плачат.
Един деспотичен режисьор накарал стария холивудски бозделник Дейвид Найвън да плача пред камарата. Тъй като сцената била обща с прочутия Лоурьнс Оливие, нашият човек си noчувствал задължен да пробва да се просълзи. След няколко несполучливи опита все пак успял да търкулне една капка влага от носа си… Грозно! Много неприятно! Жените плачат красиво, просълзяват са очарователно и изглеждат печални и затрогващи. Мъжете пък изглеждат зле, когато им текат сълзи, сякаш се борят с последните фази на вируса на инфлуенцата…
Може би се чудите защо мъжете мислят, че изменят на своя пол, ако признаят, че проливат сълзи за сьбития от решителна важност. Това е свързано с младежко чувство, cтриктно спазвано като закон, какво може и какво но може да се смята за свойствено на мъжа, Може би си мислите, че все по-малко мъже са изоставяни от своите приятелки. Те си | забраняват сълзите, защото има кой да им помогне. Те имат чувство за хумор.
0 Коментара