9304 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 04 април 2023 Брой 4 2023

Албена Фурнаджиева: Поезията е ехокардиограмата на всемира

Албена Фурнаджиева е поет, белетрист, филолог и юрист. Родена е в Пловдив, където получава средното си образование. Завършва филология и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Първите си публикации прави в периодичния печат още като дете. Дебютира с поетичната книга „Пясъчни рози” през 1996 г. Издала е сборниците с поезия „Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020). През 2023 г. се очаква и нов сборник „Белият цвят на тревата” с разкази и импресии. Нейни творби са превеждани на чужди езици, а книгите й със стихове радват отскоро и читателите на аудио и електронни книги в платформата „Сторител”. Член е на Съюза на българските писатели.

„Когато те спъват – бори се със злото! И винаги, винаги вярвай в доброто!“ Иска ми се да започнем разговора именно с тези строфи от стихотворението ви „Добродетели“. И от личната ви борба със злото в днешни дни.

Един свещен будистки текст от „Трипитака“ гласи: „Човек се превръща в личност само когато премине през множество страдания – те са присъщи на най-възлюбените божии чеда и именно на тях се изпращат.“ Всички религии сочат страданието като причина, а и като условие за пречистване, за катарзис, за постигане на мъдростта. В свещените книги страданието е представено метафорично, но то и най-буквално е част от жизнения ни опит. Затова вярвам, че трябва да сме благодарни за земния си път и за всичко, което срещаме по него.

Що се отнася до мен, мисля, че навреме започнах да ценя трудностите – те бяха моите уроци, а най-щедрите ми учители се оказаха хората, които ги създаваха. Нашият мъдър народ го е казал: „Всяко зло е за добро“. Нямам предвид толстоисткото непротивене на злото като философия, а изработването на необходимия за живота нравствен имунитет. Освен че ни крепи, той ни предпазва и от празни битки.

Самото живеене е обективна трудност – изисква да пестим силите си, да настройваме сетивата си, да се учим да управляваме интуицията си. Ние го правим ежедневно и почти подсъзнателно, защото човешката природа е природа на приспособяването. Всекидневна е и борбата със злото, която се състои предимно в това да не вършиш зло и да правиш добро. Робърт Пен Уорън беше казал: „Длъжен си да правиш светлина, а тя се прави от мрак!“

Тъй че проблемът не е само в това какъв ще е поведенческият ни модел – отговорите се отнасят и до възгледите ни за ценността и смисъла на живота, за устройството на човешката общност, за личните и обществените ни идеали, за нашето отношение към националната историческа памет и пр. Позовавам се на тези примери, понеже въпросът е фундаментален и прости отговори на него няма, да не говорим за факта, че всяко време си има своите представи за добро и зло. Аз съвсем конкретно се стремя да следвам тези правила – не ги разбирам като сражения с отделни недоброжелатели или като някакъв барикаден бой.

По-скоро за мен това е своеобразна лична стратегия, взимане на поуки от грешките, съобразяване с другите, уважение към техните качества. Но е и неприемане на недостатъците, които вредят на останалите, най-вече на непомерния егоизъм, за който „злото“ е провокативен инструмент на собственото неудовлетворение. Винаги съм се удивлявала на тези хора. Те са за съжаление.

Една от необходимите защитни реакции при всекидневното общуване е да вникнем в мотивите на това „зло“. По принцип те са стандартни: жажда за власт и богатство, за надмощие и върховенство. Обикновено избуяват за сметка на другите, накърнявайки тяхната свобода. Посягат на изконните права и паразитират върху чуждия труд и талант.

Но трябва да погледнем и към друга една тревога – самоубийствената война на хората с природата, която ние губим тотално. Боя се да си помисля, че сме стоварили нашата си човешка жестокост върху онова, което е породило самия живот – околната ни жизнена среда. В своето развитие хората често са стигали до крайности – живеем върху руините на толкова цивилизации, станали тяхна жертва. И сегашният ни свят се намира в подобна крайност, а това е признак за поредна схватка на злото с доброто.

Аз вярвам в светлината и всеки ден правя каквото е по силите ми, за да не я нарушавам. Светлината е Доброто.

Какво е за вас поезията? Защо пишете поезия и какво ви носи? Не е ли тя някак неуместна в днешния забързан, прагматичен и дигитален свят?

Поезията е жизнена потребност. Тя е пристан, тя е хармония и доверен приятел, тя е мост към необятното и вълшебното. Носи ми равновесие. Често ми разкрива незнайни и неочаквани отговори, които намирам, без дори да съм ги търсила. Тя е висшата есенция на космически гласове, обединени в словото, дарено ни изначално.

Поезията е разговор с невидимото. Още от архаичните векове сме наследили стотици определения за нея – и те са в различна степен верни. Показателно е обаче, че всички свещени книги са написани в мерена реч – от санскритските Веди до Трипитаките на Буда, през Библията, Талмуда и Корана. Така е и с достигналите до нас древни епоси. Съвременният рационализъм и дигитализацията са само поредни етапи на развитието ни. Да не забравяме, че за времето си революционни открития са били и лостовете от първи и втори род, и колелото, и парната машина.

А Високото Слово – поезията, която идва при нас с вълшебните стъпки на ямба, хорея, амфибрахия, хекзаметъра… има мисията да осъществява неделимото ни единство с всемира, прави ни част от неговия могъщ пулс. Тя е неговата ехокардиограма. Да, тя е в стихотворението, в песента или поемата – и е невидима, както са невидими силата и нежността на слънцето, затворени в кръглия плод на ябълката. Нали Екзюпери ни посвети в тайната, че най-същественото се вижда само със сърцето. И когато съумеем да „видим“ поезията, тя ни вдъхновява, помага ни и ни напътства по вечния човешки път към смисъла и щастието.

Имате четири издадени стихосбирки, две от тях за деца. С какво се отличава поезията за деца?

Убедена съм, че най-високото призвание е да пишеш за деца. Нашата литература има прекрасни традиции и ние сме от онези осенени народи, чиято истинска история е литературната. Словото векове наред е възпитавало поколения българи и е създало уникална система от ценности още в началото на българската държавност, започнала с буквите. С буквите започва и съзнателният живот на човека.

Детският свят е свят на чисти багри, на радост и любов. Обичам да се преселвам в него – да пресъздавам цветовете и усмивките му, светлите му герои и – да се върнем към първия въпрос – безусловната победа на доброто, която е смисъл и поука във всяка приказка, всеки стих. Истинският човек у нас е детето – от детството идва и страстта ни към приключенията, и игрите, и откривателският порив.

Да пишеш за децата е щастие и привилегия – усещането е като пързаляне с шейна: това, което довчера е било просто улица, се е превърнало във великолепна пързалка, летиш и не ти се иска да свършва.

Помня смеха на децата от махалата, глъчката, зачервените ни от студа бузки и блясъка на очарованието в очите… Връщам се към писането за деца, може би и защото не искам да забравя прекрасното си детство. Същевременно то е начин да напомня на съвременните деца, че има един друг вълшебен свят – на книгите, извън интернет. И този свят може да им донесе знание, да ги дари с приключения, да създаде представи и усещания, които ще ги съпровождат цял живот. И още – единствено книгите задвижват и формират процеса на абстрактно-символното мислене, провокират изграждането на понятийни вериги и възпитават чувствата с примери и съпреживявания.

Децата са истински и чисти. Много зависи от техните родители и близки да ги насочват към хубавите книги и истории, да ги привикват към четенето. Децата имат нужда от доброта, обич и надежда. И от мечти. Същевременно те трябва да развиват и своя език, за да се чувстват пълноценни. В процеса на израстването ни натрупаният житейски опит често изпреварва речниковия ни заряд. Едно от най-съществените послания на нобелиста Йосиф Бродски е: „Четете книги!“. Защото единствено с четене на книги езикът се развива и се усъвършенства мисленето.

Затова е и толкова важно децата да имат добри примери. Да усещат красотата и обичта. Словото ще ги поведе в страната на вълшебствата, които ще им вдъхнат вяра в собствените сили и смелост пред невъзможностите, които могат да превърнат във възможности.

Знаем, че децата са с неподправени емоции. Как реагират те на стиховете ви? И може ли поезията да възпитава, да се конкурира със забавленията от всички екрани, до които днешните деца имат денонощен достъп?

Тези срещи са наистина вълнуващо преживяване – както за мен, така и за децата. Вярвам, че, ако авторът успее да заплени малчуганите и те му се доверят, магията се случва. Срещите ми с децата преминават под формата на забавно приключение. В него активните участници са те. Винаги изявяват своето желание да четат, да рецитират, да пеят. Имат нужда да бъдат насърчавани.

Поезията позволява лесно запаметяване и развива образното мислене. Категорично може и да възпитава чрез посланията, които отправя. Затова четенията често се превръщат и в театрални сценки, при които децата влизат в образите на героите. Задават въпроси и са много активни и любознателни. Накрая усещам атмосферата променена. Винаги ми подаряват свои рисунки, вдъхновени от прочетените истории, или получавам техни стихове и дори кратки разказчета. Мисля, че тези четения им дават и увереност, че, когато пораснат, могат да постигнат своите мечти. И в цялата тази емоция, която сме си подарили, накрая някои споделят, че им е било много по-интересно от игрите пред компютъра и искат още.

Тук ще спомена, че всичко това се случва с подкрепата на техните учители и родители. Тази подкрепа е особено важна, защото и преди, и след това именно те са хората, които стоят най- близо до децата и ги насърчават.

Не бих отрекла онова, което екраните предлагат като забавление – стига да не подтикват към насилие или загрубяване на езика на децата, което, уви, често виждам. И в този смисъл определяща е намесата на родителите, мярката и избирателността. Вярвам, че, ако децата бъдат провокирани да открият своя талант още от малки и ако четенето на книги им носи радост, мисията ни е наполовина изпълнена.

Каква е според вас жената днес – можете ли да я „нарисувате“ с думи?

Тя е едно от неизменните лица на битието – това е нейното предопределение. Жената е изначална стихия, градина, в която покълва чудото на живота. Другото е по-скоро декорация, салонна мода, смес от предразсъдъци и въображение, които ѝ придават облик, съответстващ на моментната конюнктура.

Сега нейните качества, умения и възможности са извън съмнение – днес жената е по-образована от вчера и по-успешна от всякога. Обаче и еманципацията се оказа двуостър нож – социалното равенство се извърши за сметка на нейната женственост. Прекрасната дама от рицарските романи се превърна в „работещо момиче“ – дъщерята на Д`Артанян яхна коня на баща си и облече мускетарската му униформа. Нищо лошо, но поддържането на тази позиция отнема от времето за децата и семейството. Разбирам, това са обективни обстоятелства, но отговорността на жената е двойна, защото никой не я е отменил в задълженията като съпруга и майка.

Затова е малко притеснително, че тя вече не е приоритетно възпитател и морален стожер на дома, а нещо като втори (често и първи) негов финансов стълб. В този мъжки свят е така и ще се съглася с Томас Ман, че матриархатът е най-голямото и най-кратко щастие на човечеството.

Ще добавя още няколко щриха – жената днес е: пазителка на хармонията, мека и приемаща – за да пребъдем; соната, която се чува с душата; прекрасното неизвестно, което винаги ще привлича смелите и чистите духом; началото на началата (последното може би трябваше да е първо!).

Коя героиня от литературата, приказките или историята се доближава най-много до представата ви за жената днес?

Логично е съвременната жена да е превъплъщение и събирателен образ на досегашното летоброене – тя е над-жена. И не в някакъв сравнително-превъзходен ракурс, а в обхвата на измеренията, с които разполага съвременният човек. Тя вече е била Афродита, Мадона, Персефона, Хера, Принцесата върху граховото зърно, била е Скарлет О`Хара, Хуана Инес де ла Крус или Наташа Ростова. Убедена съм, че нищо от безброя съблазни и отговорности, които я заобикалят, няма да помрачи ореола, с който са я увековечили въжделенията на толкова благородни и велики мъже.

Затова ми се ще тя да е по-приглушено еманципирана, да си остане еманация на вечната пра-женственост, като не изоставя призванието си на пътеводител и вдъхновител. Простичко казано – да е гарант на надеждата, че бъдещето ще се състои.

За какво мечтаете?

Да осъществя мечтите си и после да намисля други. Да имам силата да давам сила. Да усещам винаги невидимата ръка, която води.

Ако хванете златната рибка, кои са трите желания, които бихте искала да ви изпълни?

Вярвам, че всички носим в себе си Златната рибка. Тя ни е дарена по рождение и е уловена свободно в мислите, чувствата и мечтите ни. Тя държи будни сетивата ни, но от нас, както в Пушкиновата приказка, зависи дали ще пропуснем шанса си. Вярвам, че тя всеки ден сбъдва желания и хубавото е, че те не са само три.