Алекс Кръстева: В мен живеят шест жени

Познаваме я от репортажите й по bTV Новините. Разчувствала ни е с историите, които разказва от екрана, а сега тя вече е в ново амплоа. Алекс е новата водеща на „Тази събота  и  неделя“ и вече е част от звездното трио на сутрешния уикенд блок по bTV заедно с Жени Марчева и Диана Любенова. С неспокойно къдрава коса, подобно на холивудската звезда Валерия Голино, и с осанка на ранната Джулия Робъртс тя вече изпълва екрана с чара си. За нея колегите й казват просто, че е „много добър, позитивен човек“. А какво друго му трябва на човек през уикенда освен позитивизъм.

 

фотограф ДИЛЯН МАРКОВ,  стил и визия SV FASHION STUDIО, стайлинг Станимира Стефанова, грим
Гергана Пащрапанска, дрехи H&M

Тази събота и неделя, че и следващите съботи и недели, ти си новото лице на bTV. Макар да не си непозната, хората се питат: Кое е това момиче? Ако можеш да разкажеш за себе си в една минута, как би се описала, започвайки с „Родена съм…“?

Родена съм в Стара Загора. Майка ми и баща ми се разделиха, когато бях много малка, а когато навърших седем, се преместихме в София – целият ми съзнателен живот е преминал в София. Завърших средното си образованиe в едно нормално училище в квартал „Надежда“, с разширено изучаване на литература и английски език. Благодарение на учителката си по литература реших да кандидатствам с този предмет и завърших журналистика в УНСС. Но и без литературата, бях абсолютно сигурна, че искам да следвам журналистика. Събудих се един ден и казах: „Искам да бъда журналист! Точка.“

Не те ли беше страх от камерата?

Не! Дори се чувствам много по-уверена пред камера, отколкото пред хора. Ако трябва да говоря пред много хора, се стъписвам. А пред камера съм спокойна.

Мислех накрая да завършим с темата за силните жени, понеже е и тема на броя, но така започна разговорът ни. Какво е да си дете на разведени родители?

Това за мен никога не е било драма, трагедия, нещо тъжно или някакъв проблем. Аз имам прекрасни родители, които са в чудесни взаимоотношения. Била съм доста малка, може би на две години, когато са се разделили. Живяла съм с майка ми, но всяка ваканция прекарвах в Плевен при баща ми – там са най-веселите ми детски спомени.

Баща ти е един от известните актьори в Плевен. Весели хора ли са актьорите?

Много весели хора. Особено по-възрастното поколение са непринудено забавни и смешни и затова летата ми бяха незабравими.

Харесва ли ти Плевен?

Сега не ми харесва. Плевен много се е променил. Животът е поспрял – сякаш се е свил и нищо не се случва в него. Въпреки всичко, градът не е умрял. Театърът работи, има публика.

Ти си израснала с майка си. Трудно ли е да бъдеш сама жена в България?

Много. Ако съдя по нея, е доста трудно и то не е заради общественото мнение. Мисля, че у нас отдавна няма предразсъдъци към това дали една жена живее сама или не. Поне така ми се иска да е. Да си сама жена е трудно, но те изгражда по някакъв странен начин. Научава те на много неща. Научава те да разчиташ на себе си, което пък понякога ти изиграва лоша шега. Когато някой ти протегне ръка, не знаеш как да реагираш – да я приемеш ли, да я отблъснеш ли. Чудиш се какво се случва.

Да си сама жена е трудно. Ако щеш, и финансово е трудно, и физически е трудно. А с времето е най-трудно, защото имаш примерно две деца, а трябва да работиш, да се грижиш за тях, за дома. Това са твърде много дини под една мишница. Когато няма към кого да се обърнеш за подкрепа, нещата са сложни.

Знаеш колко гореща е темата за Истанбулската конвенция. Крайното отрицание на този документ породи и отричане на проблема с домашното насилие у нас. Има ли домашно насилие, как мислиш?

Не мисля! Знам, че го има. Казвам го като журналист. Предполагам знаеш, че няколко години се занимавах с кампаниите на UNICEF и bTV, една от тях беше посветена на насилието над деца и жени. Тогава имах много срещи с жертви на насилие и разбрах колко голям е този проблем. Не само насилието, но и манталитетът у нас е проблем. В България да тормозиш някого – физически, психически, сексуално, се приема за нещо нормално от много хора. По-лошото е, че често самите жертви го приемат като нещо нормално.

Защо?

Комплексно е… Когато една жена е жертва на насилие, да речем от мъжа си у дома, няма смелост да промени нещо в живота си и да се пребори за правата си. Започва да възприема себе си като виновна за случващото се: „Аз си заслужавам това отношение“, „Не мога да направя нищо, защото не мога да остана сама… няма да се справя“. Това е психическият тормоз на мъжа. Той умело играе с шантажа на „Ти няма да си тръгнеш от мен, защото няма да можеш да се издържаш“ или се минава към директни заплахи от сорта „Тръгнеш ли си, ще те намеря и ще видиш какво ще ти се случи“.

Напоследък последните заплахи, които цитираш, се превръщат и в действия.

За съжаление – да. Толкова трагедии с жени, дръзнали да напуснат насилника, се случват, че е плашещо. Плашещо като явление, но и за жените – жертви, които след толкова много случаи някак естествено стават още по-нерешителни и уплашени.

Откъде идва тази мъжка агресия – от възпитание или от слабостта?

Преди всичко от слабостта на мъжа.

А защо не възпитанието? Мъжете основно се възпитават от жени. Нашите майки. Не е ли и там проблемът?

Все още нямам дете, а пък съм израснала с две жени – майка ми и сестра ми. Нямам лично наблюдение. Тези, които удрят, тормозят психически и физически жените си, обикновено са най-слабите мъже, най-невярващите в себе си и най-страхливите. Да удариш жена е страх. Да я тормозиш – също. Вероятно, понякога насилникът е жертва и на възпитанието в собствения си дом или средата, в която е израснал, но това не го оправдава…

Защо болшинството от жертвите приемат тормоза за нещо нормално?

Това е много труден въпрос. Например страхът да останеш сам. Да бъдеш изоставен е сред най-големите човешки страхове. Очевидно е по-голям от страха да бъдеш наранен физически. Може би много от жертвите не могат да си представят, че да бъдеш свободен, да скъсаш оковите, само ще те направи по-щастлив, ще ти даде шанс за нов живот.

Смяташ ли, че ако бяхме променили законодателството си, дори и не в пълния обем на Истанбулската конвенция, щяхме да тръгнем във вярна посока?

Ефективното прилагане на законодателството не може да промени манталитета на хората, но може да предпази жертвите. Взаимоотношенията между хората днес са изключително странни. Дори извън тези между мъжа и жената и извън тормоза у дома. Държим се помежду си така, сякаш сме изгубили и душите си, и смисъла, лутаме се и смятаме за съществени неща, които са по-скоро материални и робуваме на тях. Забравяме да живеем днес и тук, извън материалните стремежи. Щастието определено не е в материалното, а в любовта. А ако не си щастлив със себе си, близките, приятелите, любимия, какъв е смисълът?

Направи ли ти впечатление, че като идвахме насам (кафене край НДК, б.а.), повечето хора навън бяха облечени в тъмни дрехи.

Да! И намръщени, освен че са в тъмни дрехи. Не знам каква е причината. Между другото, наскоро водих подобен разговор с колегите в нюзрума. Защо българите сме тъжни и нацупени? Смятам, че това не е въпрос на „живеем в кофти държава”, а въпрос на личен избор. Сам си избираш дали да се усмихнеш, какво да те усмихне и къде да намериш смисъла. Не е задължително да бъдеш много богат, млад, здрав – да, това е възможна основа за щастие, но не единствена причина.

Какво те прави щастлива?

Боже, всеки ден съм щастлива! Това е собствената ми философия за живота. Сама си я изградих, сама си я създадох и я следвам неотлъчно. Всеки ден мога да намеря нещо, което да ме усмихне. И не го правя насила, не го правя нарочно. Просто се научих да се случва така.

От кого научи тази философия – книги, учители, дом?

От майка ми. Тя е най-добрият ми приятел.

И тя ли е оптимист?

Да! Ние никога не сме падали духом за повече от пет минути, образно казано. Човек много късно започва да осъзнава какъв човек е неговият родител. Когато си малък, всичко е такова, каквото виждаш. Не си задаваш въпроси. Много по-късно разбираш през какво е минала майка ти, например. Моята майка е избрала да бъде оптимист, да бъде щастлива, а не да се откаже от живота. При нея беше също въпрос на избор.

Ти как избра мъжа до себе си?

Не съм го избирала, случи се магия.

Не те ли е страх?

Страх ме е, разбира се.

Цялото интервю четете в новия брой на Жената днес.