Анна Цолова. Презареждане

Ани Цолова няма нужда от представяне. Близо 20 години тя е телевизионен журналист, 15 от тях като водещ на сутрешните блокове първо в bTV, после в Нова телевизия. И така допреди една година, когато бе свалена от екран с обяснението, че „подготвя друго предаване, което зрителите ще могат да гледат скоро“. Никой не повярва на тази версия, имаше дори журналистически протест срещу случващото се с Ани. Тогава Ани замълча. Предаване няма, а въпросът „Къде е Ани?” витае и до днес в пространството. От разговора си с нея останах с впечатление, че е на едно по-смислено и зареждащо място. Че понякога мълчанието кънти и че когато разказът ти не може да донесе промяна, думите са излишни. Че няма нищо по-страшно от безсмислието. Че всеки има право да търси смисъла. Че никой не е в твоите обувки и затова няма право да те вини за личен избор. Че телевизионните прожектори излъчват изкуствена светлина, която в един момент имаш нужда да смениш с истинска. И че трябва да си тръгнеш, когато усетиш, че това, което не можеш да промениш, може да промени теб.

Снимки: Александър Михайлов

Къде си Ани и какво става с предаването, което трябваше да стартира?

Миналото лято, в един особен момент,  телевизията ми предложи да започна подготовка за ново предаване извън новините и актуалната журналистика. Защо предаването не е в ефир? Не мога да отговоря на този въпрос. Мога само да кажа, че последните телевизионни проучвания показваха високо зрителско одобрение и доверие към мен и работата ми. През февруари, по мое желание, прекратих трудовия си договор с Нова.

Истината е, че имах телевизионен проект, различен от публицистиката. И че обмислях от доста време да напусна активната журналистика. Не бях планирала момента, в който това се случи.

Кой планира този момент?

Въпросът не е към мен.

Защо не съм в активната журналистика, в публицистиката? Защото намерих нов смисъл. Реших да сложа край. Изчезна двигателят, който ми даваше енергия да съм на педала по 15 часа на ден. Всеки взема решението си как да продължи, за да може да гледа хората в очите и да е чист пред съвестта си. И не трябва да позволява това, което не може да промени, да промени самия него.

Имало е опити за натиск към теб?

Винаги е имало недоволни от въпросите ми и формата на това недоволство е била различна. И не само от моите въпроси. Била съм в окото на бурята близо 20 години. Заставала съм с лицето си всеки ден и не съм се крила от нищо. Не съм се поддавала на никакъв натиск. Когато съм виждала смисъл, не съм имала никакъв страх да плувам в бурни води. Не съм се приемала за остър журналист. Затова бях учудена, че нормални и задължителни въпроси, се приемат за смелост, героизъм и острота. Задавала съм въпроси, според съвестта си и според стандартите, на които смятам, че трябва да отговаря един журналист. Но всяко нещо има своя край. През последните години виждам, че не малко колеги напуснаха активната журналистика. Явно не само аз съм се чувствала така.

Преди година замълча, не каза твоята истина за празното столче и свалянето ти от ефира на Нова телевизия. Защо? И искаш ли сега да говориш?

Мълчанието понякога казва повече от всички думи. За мен това е минало. Журналистът трябва да говори основно чрез работата си и по-малко за работата си. Това правех и аз. Като журналист съм говорила всеки ден и съм била честна със зрителите до последния си ефир. Защото така я разбирам професията – да слугуваш на фактите, а не на друго. Другото не се нарича журналистика. През последната година чух безкрайно много пъти израза «Липсваш на екрана». Казват ми го и познати, и непознати хора. Благодаря им от сърце. Днес обаче имам други планове за професионалното си развитие. Не виждам бъдещето си в новините и публицистиката.

Кога реши, че мястото ти не е в новините и публицистиката?

Когато задаването на честните, логични журналистически въпроси започна да се нарича смелост и острота и започна да се извежда пред скоба. Когато фактите и истината станат изключение и даже започват да нямат значение. Когато видях, че изпускам най-важното – да съм до семейството си и до детето си, а темповете на професията и стандартите, които съм си заложила, ме отдалечаваха от това – най-важното. Когато започнах да си давам ясна представа за това кое всъщност е важно и кое не. Когато се появи желанието ми да надградя това, което съм правила толкова много години и то на много високи обороти. В професията си постигнах много. Създадохме най-гледаното сутрешно предаване. Бях един от основните му двигатели цели 13 години. Останахме дълго време на върха, градихме всичко това в много динамични времена – на големи промени – и технологични, и политически. Животът на такива високи обороти не е лесен. Даваш много. Вярвам, че си струваше.

А сега в какво виждаш смисъл?

Ако става въпрос за професионалното ми развитие – виждам смисъла в това да помагам на хората да се чувстват по-добре в публичната комуникация. А иначе – в спокойствието на нормалния живот.

Как би описала последната една година?

Първите месеци се наспах, тишината ме радваше, имах време да съм с детето си, да чуя „Мамо, всъщност ти си готина”, да разговарям с мъжа си за много повече неща. Защото въртележката в телевизията, която изглежда лъскаво отвън, отвътре ти отнема спокойствието, съня, нормалните отношения с детето и мъжа ти. И ако Васил е моята стена – стабилна и търпелива, заради което толкова много го обичам, то синът ми Калоян е още мъничък и не е построил своята стена, има нужда от нашата помощ. А за това е нужно и двамата баш-майстори да са на линия. Сега участвам 100 процента в изграждането на тази стена, затова ако ме питаш дали ми липсва телевизията – не, не ми липсва. И до ден-днешен някои от близките ми хора не вярват, че това е така. Но аз съм убедена, че промените са хубаво нещо и решението ми е правилно.

Смяташ ли за грешка, че не си си тръгнала, когато си спряла да вярваш?

Всичко се е случило, когато и както е трябвало да се случи. Така разсъждавам. Няма драми и сълзи.

А от какво те заболя най-много?

По-скоро изпитах разочарование. Но най-близките ми приятели са и ще бъдат винаги до мен.

Твоят най-голям урок?

Да не си с рогата напред, когато виждаш и е очевидно, че нищо няма да постигнеш, освен да си счупиш рогата. А те ти трябват – не за да нараняваш или да се самонараняваш, а за да си проправяш път. И още един урок: Да не получиш това, което искаш, понякога е голям късмет. Казал го е Далай Лама. А аз го казвам с благодарност за новия ми път.

И кой е сега новият ти път?

Моето ново начало ми дава и страст, и енергия. Това е проект, върху който работя повече от половин година като концепция, макар че животът ми е давал знаци за него отдавна. Захванах се със серия от обучения под наслов „Говори, за да те видят“. Казал го е Сократ. Във време, в което всеки може да каже всичко публично, да е пред камера, за да продаде идеята си, мечтата си, продукта си или себе си, всеки има нужда от комуникационни умения. Знаеш теорията, че ако правиш нещо, след 10 000 часа упражнения  вече наистина си добър. Та аз реших моите 10 000 часа публично говорене в най-различни жанрове – репортажи, документални филми и публицистични предавания, да ги предам нататък. Ще покажа на хората как добре и с емоция да разкажат за идеята си, за продукта си, как да ги презентират, как да преодолеят страха си, когато трябва да говорят пред повече от 3-ма души.

Целия текст четете в новия брой на „Жената днес“