Деси Бакърджиева и нейният път към върха

Тя е красива, талантлива, начетена, широко скроена, със собствено мнение и със страст, която кара режисьори и актьори истински да й се възхищават. Със силния си темперамент и блясъка в очите си Деси Бакърджиева прелъстява и влюбва в себе си зрителите, които я гледат в кожата на д-р Хинова от хитовия тв сериал „Откраднат живот“ или бурно аплодират играта й в постановките „Вражалец“ и „Скакалци“, с които обикаля цялата страна. Актрисата не обича често да дава интервюта, а ние се питаме каква е тайната на нейната усмивка, която през цялото време на фотосесията не слезе от лицето й. Деси споделя, че  завършва сценария на първия си пълнометражен филм и признава, че едва ли някога ще я видим като булка…

Снимки: Костадин Кръстев-Коко, стилист: Стоян Апостолов – Стоянски, коса: Стоян Кунев, грим: Гергана Пащрапанска

Казвали сте, че да сте актриса е сбъдната детска мечта. Какво даде и какво отне осъществяването на тази мечта?

Все по-често чувам колко добре ми е и колко е хубаво да са на мое място. Вчера две дечица ме догониха и казаха, че ме обичат и искат да приличат на мен… Та те дори не ме познават. И не предполагат колко лишения и емоционални сривове има по пътя към успеха. Зад лъскавата фасада, зад приказния декор и прожекторите има много, много труд, четене, подготовка, безсънни нощи, за да съчетаеш работата, преподаването и семейните задължения. Популярността е нож с две остриета, колкото ти дава, два пъти повече ти отнема, защото винаги трябва да си подготвен.

Първата ми изява беше на 4 годинки на сцената на зала 1 на НДК. Пях детска песничка. След изпълнението ми публиката, начело с другаря Тодор Живков, ми ръкопляска дълго време. На мен много ми хареса и не исках да сляза от сцената. Едва ме изведоха госпожите. В края на лятото на 1988 г., малко преди големите политически промени,  в театър „Сълза и смях” бяха обявили приемен изпит за детската трупа с художествен ръководител проф. Венцислав Кисьов, Тамара Карабуйкова-Войс. Пях на комисията детски песнички, танцувах, разказвах някакви истории. Помня, че много се смяха. Кой знае какви глупости съм говорила. По-късно започнах да озвучавам детските приказки по програма „Христо Ботев“ на БНР и бях част от трупата на Минчо Събев. Това беше началото… Завърших немска гимназия и кандидатствах веднага във ВИТИЗ. Приеха ме в класа на проф. Енчо Халачев със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър”. За мен е чест, че завърших  академията в неговия клас. През годините се влюбих в тази професия, но не съм си позволявала да играя в живота. За там се искат други качества като нахалство, безкомпромисност, сарказъм, лъжа. Аз не искам да съм такава!

Изглеждате много нежна и емоционална жена, а и много от героините ви в българските сериали са точно такива. Каква сте извън камерите?

Хората на изкуството са много самокритични и това за мен е верният път към усъвършенстването. Никой не е безгрешен и никой не е перфектен, но това не трябва да ни спира да се борим, да мечтаем, да се развиваме, да се образоваме и да търсим начин да откраднем малко повече светлина за душите си! Според мен не е редно да отидеш неглиже на важно събитие, това показва неуважение. Нека да не бъркаме суетата с правилния етикет на поведение. Когато човек е наясно със себе си, а това е видно в поведението му, дори в начина на обличане, когато има своя специфичен чар, стил и самоуважение  – той е красив.

Имате черен колан по карате. На какво ви научи това спортно изкуство?

Това беше много отдавна. Повечето журналисти ме питат дали ще се справя да „натупам” някой, съмнявам се! Не смятам, че насилието и агресията днес са ми присъщи. Каратето ме е научило да бъда търпелива и да се опитам да мисля в перспектива. Научи ме да бъда толерантна и да не падам духом, да вярвам в собствените си възможности! Тренирах от 1988 до 1997 г. с прекъсвания заради травмите. Бях в карате клуб „Иккен” в отбора на Димитър Ангелов. Той ме научи да обичам спорта и да възпитавам характера си. Имам черен колан, но днес той е един прекрасен спомен за добра спортна подготовка. Сега не бих се справила с кумитето, както преди.

Признахте преди време, че сте била жертва на психическо и физическо насилие. Кое е най-страшното, което ви се наложи да преодолеете, за да продължите? Как успяхте, помогна ли ви някой?

Когато се говори открито за един такъв проблем и обществото осъзнае, че това е недопустимо и не е добър пример за възпитание на децата ни, тогава сякаш се задейства механизъм на потушаване на тази агресия. Прави ми впечатление, че в последните два месеца заради нещастията, които се случиха в държавата ни, българинът доказа, че е изначално добър, работлив и съпричастен. Това е респектиращо на фона на трудния ни живот и материалните несгоди. Според мен институциите и медиите са изключително силен манипулатор на обществото и общественото мнение и те могат с правилната стратегия да намерят разрешение на проблема с домашното насилие. Иска ми се да има повече положителни и усмихнати хора, да има повече ред и равноправие, и знам, че голяма част от това зависи от нас. Усмивката помага да преодолееш всяка трудност, но не всяка болка и рана може да бъде излекувана така. Трудностите са много, но не винаги съумявам да се справя с всичко, затова трябва да знаем, че можем да разчитаме на компетентна институция. Вярвам в доброто в хората и в светлото бъдеще, което можем да си изградим.

Скоро се включихте в благотворителна инициатива и дарихте две ин витро процедури.

Бях поканена да се включа в тази кампания от уникалната д-р Добринка Петрова и лекарите от New Life. Очаквах с нетърпение да прочета емоционалните истории на двойките с репродуктивни проблеми, и това се превърна в истински празник за сърцето ми. Всяко едно писмо бе малко вдъхновение и искрено споделям емоциите на семействата и това, което наистина най-силно желаят.

Казвали сте, че много дълго сте си позволила да бъдете сама, но това не означава, че сте спряла да мечтаете за семейство, да имате още деца, да бъдете булка. Ще се сбъдне ли тази ваша мечта?

В последно време все по-често си задавам въпроса дали съм прекалено взискателна. Например често мъжете смятат, че около актрисите задължително има друг мъж и дори не се пробват! Дори да е така… Предпочитам да запазя личните неща за себе си и семейството си. Има прекрасни хора до мен, които обичам и уважавам. Относно мъжа… той трябва да е уверен в себе си. Мъжът до мен е чаровен и интелигентен, строен, или както се изразяват някои мои приятелки, атлетичен. Хубаво е, когато имаш какво да си споделиш и да чувстваш към този човек. Да го усещаш не само като приятел, а да намираш в него баланс и вдъхновение… Любовта може да те унищожи, а може и да ти даде крилете, с които да достигнеш най-трудните върхове. Ако поне веднъж в живота си не си обичал истински, без да очакваш да ти отвърнат със същото, значи не си живял. Любовта може да е безгранична, но тя не е просто физическото привличане между двама души, това е всеотдайност, разбирателство, да обичаш някого повече от себе си, безпрекословно да му се доверяваш. Има хиляди прекрасни неща в живота ни, които могат да ни направят щастливи. Любовта е едно от тях. Трябва да ги оценяваме на мига, а не когато безвъзвратно са изчезнали… така че – надали ще стана булка.

Наистина ли сте отказала няколко предложения за брак?

Да, но това не е толкова важно. Не съм усещала, че това е моят човек и смятам, че не съм сгрешила. Поне съм била откровена. Човек трябва да се научи да казва истината. Любовта е прекрасно нещо, да се влюбиш е още по-прекрасно, но когато тези неща ги няма? Трябва да имаш човека до себе си, който като вълшебник да те кара да се влюбваш отново, да сте приятели, партньори, да те подкрепя и ти да му отвръщаш със същото. Трябва да се чувстваш отговорен и свободен. Това е сложно в днешно време, но не е невъзможно.

Цялото интервю четете в новия брой на Жената днес.