Десислава Дюлгерян и нейните фантастични истории

Десислава Дюлгерян е автор на няколко книги – фентъзи  трилогията „Преобразена”, еротичния трилър „Ще пирувам с кръвта ти” и съавтор в няколко сборника за фентъзи и фантастика.

Тя живее в Бургас, омъжена е от 22 години, има две деца.

Завършила е немска езикова гимназия и магистратура по инженерна химия. През 2008 г. основава  компания за социални услуги и до днес работи там, като успоредно се отдава на най-страстното си хоби – писането. Увлича се по медицина и астрофизика и това си личи често в романите й. Обича спорта, особено тениса на корт. Като всяка жена се опитва да съвместява работата си, семейството и хобитата.

Десислава, разказвала сте, че сте гледала „Интервю с вампир“ и филмът е преобърнал живота ви. Как щеше да протече той, ако не бяхте попаднали именно на него?

Ако не бях гледала именно този филм, а някой например за елфи, който да ме заплени, вероятно щяхме да обсъждаме романи за елфи, а не за вампири. „Интервю с вампир” не само ме накара да се влюбя от пръв поглед в кръвопиещите, митични същества, но и ме вдъхнови да измисля достатъчно атрактивна, нестандартна и дръзка история, която да излезе от клишето. По това време вампирите не бяха толкова широко застъпени във филмите и книгите, както няколко години по-късно, особено с излизането на пазара на вампирската поредица „Здрач”.

Да се върна на филма и защо всъщност го харесах до степен да пожелая да създам своя собствена история за безсмъртни вампири. Нямаше герой, който да не беше добре развит в хода на действието, кастинга на актьори беше превъзходен, особено Брад Пит в ролята на благородника Луи, присъстваше доза романтика, не отсъстваха и екшън сцени. Гледала съм го вероятно повече от двайсет пъти и винаги откривах нов вълнуващ елемент в него! Фантастичното винаги ме е привличало, но сред митичните същества харесвам най-много вампирите. Прокълнати, опасни, но и някак харизматично самотни и вглъбени.

Защо ви привличат толкова много фантастиката и фентъзито?

Фантастиката и фентъзито са жанровете, които ме привличат и като читател, и като писател. Създаването на светове и герои, които не се съобразяват със законите на еволюцията и физиката са силен магнит за фантазията ми. Сядайки зад бюрото и освобождавайки в движещите ми се пръсти по клавиатурата цялата налична енергия и картини в главата ми, се пренасям далеч отвъд забързания свят с неговите проблеми. Когато обмислям антиутопични елементи и сюжети за алтернативно бъдеще, няма как да не се замисля: „Ами ако…?”. Ако днес пиша за телепортация, която е любима тема в „Преобразена”, дали само след двайсет години тя няма да е факт? Както някога Жул Верн направо смайващо е описал… атомна подводница! Или стъпването на човешко същество на друга планета. Не бива с лека ръка да решаваме, че фантастиката е измислица и плод само на авангардни идеи. Фактите сочат, че често някои хрумвания на фантасти се пренасят от книгите в реалността. Обратното също важи с пълна сила.

Какво усещате, когато пишете? Какво ви дава писането, което другите неща не успяват?

Писането заема изключително важна част в планирането на свободното ми време, което понякога е доста ограничено заради професионалните и семейните ми ангажименти. Въпреки всичко намирам възможност, макар и ограничена, да се отдавам на една от любимите ми дейности. Няма начин да се лиша от него! Писането за мен е дозата ендорфин, хормона на щастието, така необходим за всички ни. Набавям си го не с шоколад или друг вид стимулант, а сядайки някъде на удобно място с лаптопа си.  Аз съм много активен, даже хиперактивен човек. Харесва ми да съм в движение и покоя за мен е категорично противопоказен. Обожавам тениса и играя почти всеки ден. С огромно удоволствие го редувам с фитнес, трекинг в планината или езда. Между офиса, спорта и семейните задачи, да се отдам на писането е своеобразна почивка на тялото и сетивата ми. Хващам мисления самолет за измисленото от мен място, където се развива сюжета и забравям, че съм Десислава Дюлгерян. Днес съм Преобразената Диана, утре съм вампира Ес’таел, а вдругиден персонаж, когото все още не познавам…

Да пиша е като въздуха за мен – може една минута да изкарам без него, но в следващия трябва да си го набавя, ако искам да остана жива.

Как би изглеждал светът, ако вампирите съществуваха?

Един хипотетичен свят, в който си съжителстваме с вампири, според моята фантазия, може да изглежда по няколко начина: Приемаме, че те винаги са съжителствали с нас и като визия и способности са близки до образа, наложен от филми и книги, а именно – те са опасни, безсмъртни, манипулативни и с цената на всичко се опитват да наложат господството си над човешката раса, ползвайки я като хранителен ресурс. В даден момент, ще излязат „на светло” и ще ни наложат своята социална структура, която няма да има нищо общо с която и да е позната човешка до сега. Друга визия, която ми хрумва и е една идея по-безобидна, е че човечеството ще направи близък контакт най-сетне с извънземен вид, органични създания, които ще поддържат жизнени функции чрез поемане на донорска кръв. За щастие в този вариант, тъй като си ги представям не като варвари, а разумни, неконфликтни индивиди, евентуалното съжителство с човечеството ще е като бонус и за двете раси – ще се възползваме една от друга, без да застрашаваме популацията и развитието си.

Трилогията „Преобразена“ разбива всякакви клишета в жанра е и приета от хилядите читатели с ентусиазъм. Как 2500 страници стават любими на толкова много хора? Какъв е ключът към успеха за това?

„Преобразена” не е стандартната вампирска, фентъзи трилогия за по-млада аудитория. Българските читатели започнаха да се уморяват от истории с близко звучене и сюжетни линии, със сходни типажи герои и еднообразни диалози. След първоначалния бум от книги с вампирска тематика, пазарът се насити и започна да се разграничава от еднакво звучащи теми и натрапчиво еднакъв стил на писане. „Преобразена” е моя идея от ученическите ми години, но реализирана като печатно издание точно след апогея на книги с подобна тематика. Така че трябваше да съм убедена, че романът няма да се слее с „останалите” и да накара читателят да го пожелае, защото ще намери вътре една по-нестандартна история с така популярните вампири. Решението да издам първата част от трилогията взех именно защото получих достатъчно на брой отзиви от бета читатели, че с малки изключения, „Преобразена” е извън познатото клише и води читателя до изводи, които понякога са шокиращи, друг път неочаквани, но не скучни и предвидими. Стилът на книгите също трябваше да е различен – действието да преобладава над монолозите, екшън сцените да са достоверни, диалозите да са интересни и добре да пасват на степента на развитие на основните персонажи. Обемът е стряскащ, казват ми често. Приемам критиката, защото определено някои сцени могат да се разкажат и с по-малко думи. Досега обаче не посмях да редактирам по-сериозно в следващите тиражи на трилогията. Защо ли? Може би от страх да не се загуби някакво друго очарование от нея.

Смятам, че добре съм се справила с основната си цел и затова трилогията се харесва от толкова различен профил читатели, на различна възраст. Ежедневно получавам страхотни имейли и съобщения, картички с пожелания и дори символични подаръци от цяла България. Те карат сърцето ми да бие по-учестено и да се усмихвам по-широко. Успехът вероятно е заключен в много фактори и не е еднозначен. Както е труден понякога анализа и за неуспеха.

Как дойде името на новата ви книга „Ще пирувам с кръвта ти“?

Още преди да напиша и един ред от книгата, обмисляйки основната сюжетна рамка, си задавах многократно следния въпрос – могат ли двама души, обременени от насилие и сближени от кръвта, която с удоволствие проливат, да намерят начин да се заобичат? Дни наред си блъсках главата над дилемата, струва ли си да се гмурна чак толкова надълбоко в тъмнината на човешките низки страсти и да извадя оттам… ЛЮБОВ. Възможно ли е да се прекрачи въобще тънката граница на човешкото, когато говорим за насилие и да го наложим като идея, от която да черпим вдъхновение?

Изглеждаше ми практически невъзможно.

Всички ние гледаме новини, четем книги и сме залети от филми, преливащи от кръв и омраза. Исках да дам на читателите една безумна идея, да им подхвърля една опръскана с кръв ръкавица и да видя как те ще открият, че на света невъзможни неща не съществуват. Това не е романтичен роман, а роман на крайностите. Не е логично името му да е семпло, нежно. Провокацията започва още в заглавието – пир с кръвта на онзи, когото искаме да победим. И то на моменти съвсем буквално.

Защо точно еротичен трилър? Еротиката или трилърът преобладават в романа?

Еротиката и трилърът поотделно като жанрове са коренно различни и широко разпространени, но вместени като хибриден жанр в една творба носят взривяващ и пикантен вкус. Чрез похвата да се ползват „взаимно непасващи си” елементи в една книга, много автори всъщност търсят провокация и бягство от стандарта. Хвърляйки се в непознатото, когато започнах да пиша „Ще пирувам с кръвта ти”, исках толкова много да се предизвикам, че проекта, по който работех тогава, бе захвърлен, и се оставих да бъда погълната от историята на агент Мия Джероу и д-р Самуел Георгиев. Историята, която изградих за техния сблъсък на живот и смърт, е една антиутопична Америка, след 70 години. Романът, освен еротика и екшън, съдържа елемент на фантастика. Представлява смесица от стилове и жанрове. Харесва ми, че го определят именно най-вече като „еротичен трилър”, защото в световен мащаб това е най-рядко използвания жанр, т.е. издадени са  извънредно малко такива книги.

Еротиката беше непозната за мен територия в писането. Никога не съм дръзвала да си представям, че ще напиша в какъвто  и да е етап от творческото си развитие роман с изрично написаното на задната корица: „Романът не се препоръчва за лица под 18 години”. Но света бе застигнат от пандемия и изолацията накара мнозина от нас да потърсят повече емоция, повече адреналин в затворените ни домове. Именно тогава, след един по-особен сън, ме завладя желанието да провокирам себе си, да се „надскоча”, да докажа, че мога да напиша най-немислимата и трудна история.

Не бих могла да твърдя, че еротиката или трилъра преобладават, защото те са силно преплетени в смисловата линия на разказа и „стоят” естествено един до друг, допълват се.

В „Ще пирувам с кръвта ти“ засягате няколко доста наболели теми като домашното насилие например.  Смятате ли, че именно чрез писането можете да вдъхнете кураж на жените?

Написах историята заради един фрагмент от нея – т.нар. сцена „Стаята”, станала по-късно нарицателна за най-крайните емоции, на които е способно едно човешко същество. Сънувах тази „стая” вероятно десетки пъти преди да започна и будна да си я „представям” най-подробно. Колкото и да беше смазващо за човек пацифист като мен.

Мия срещу Самуел. Плът срещу плът. Похот срещу оръжие. Страст срещу омраза. Кръв за опрощение.

Насилието е основна тема в романа. Реших да го опиша натуралистично, без цензура и да не прикривам нищо от отвратителната му природа. Поставих си граници, които до края няколко пъти променях. Защото в действителността насилието не е покрито с грим. Не е цензурирано. То се случва на теб, на мен, на съседката отсреща… Докато ние говорим за красивото и смисленото в живота, на метри от нас, зад нечия затворена врата един любим човек посяга на друг любим човек и това се приема за нормално…

Насилието е противоестествено за всяко дишащо същество. Не съм срещала животно, което да наранява за удоволствие. Правим го ние, хората. И единственият начин да му се противопоставим е като открито говорим за него и го заклеймяваме!

В моя роман двамата главни герои изживяват невероятен катарзис. Пропити и обременени семейно и професионално от насилието, те намират начин в края на романа да преборят демоните си.

Мечтая за онова бъдеще, когато повече няма да знаем значението на израза „домашно насилие” – това ще е свят на човеци, продължили своята еволюция в правилна насока. И много ще се радвам, ако читателите ми потърсят и намерят именно тези послания в романа ми. Заложила съм ги така, че да не са явни, а да се потърсят в контекста.

Мислила ли сте за филмова поредица на книгите ви?

Винаги си поставям високи цели – и в бизнеса, и в упражняваните от мен хобита, сред които най-важно място заема писането. Филмирането на една поредица, особено фентъзи, е амбициозна цел, за която трябва да се работи. Тя не е шестица от тотото или щастлива случайност просто ей така. Вярвам, че и „Преобразена” и „Ще пирувам с кръвта ти” са подходящи за пресъздаването им на голям екран и ще работя в тази посока в близко бъдеще. Имам идеи за осъществяването на тази цел и ми трябва малко кураж и помощ, разбира се, която ще потърся.

Какво ново ви предстои в професионален план?

В момента работя по няколко проекта едновременно – новата фентъзи сага „Равновесие”, бележки по продължение на „Преобразена” и бележки по научнофантастичен роман. Улавям се, че мисля и за евентуално продължение на „Ще пирувам с кръвта ти“. Имам още и още по толкова идеи за нови проекти.

Кое ме спира? – Времето.

Кое ме мотивира? – Феновете.

Къде е пресечната точка? – Равновесието.

Защо? – Обичам да пиша.

Това съм аз. Деси Дюлгерян. И моите книги.

Благодаря за изключителната възможност да си поговорим за мен и моите книги.

Вие сте химик, който е бил асистент на илюзионисти, за да стане след това известен писател. Как се случи този път?

В живота на всеки човек нахлуват обстоятелства и хора, които не е очаквал да срещне някога по пътя си. Така и аз, едва ли съм си представяла в края на следването си за инженер-химик по обожаваната от мен дисциплина „Технология на нефта и газа”, че обръщайки внимание на една обява, ще се гмурна надълбоко в океана на магията и сценичното изкуство.

Представях си се как работя някъде много далеч, на нефтена платформа за добив на петрол, завръщайки се в България набързо да празнувам с роднини Коледа или да се порадвам на уюта на дома си за кратко. И тогава, в един особен ден, в особено настроение, взех нелогичното за мен решение да си намеря временно предизвикателна работа, с която освен да подпомогна студентския си бюджет, да не скучая. Ще се съгласите, че по-нестандартна и вълнуваща от работата като асистент на илюзионист трудно би могла да се измисли!

Зарязах на произвола на съдбата поредния тежък изпит по химия и се срещнах… с моя бъдещ съпругJ Дотогава не си бях давала сметка доколко ангажиращо и трудоемко е създаването на „илюзия” – от техническите предизвикателства до сценария за представянето й на сцената. Имаше моменти, когато губех концентрация и пропусках важни указания, тъй като се оставях като малко дете да бъда уловена от вълнението да видя поредното „чудо” на някой илюзионен трик. И до ден днешен има илюзии, за които не пожелах да научавам секретите и „как се случва”. Причината е, че по този начин все още съм подвластна на запленяващото усещане на магията, т.е. все още ми харесва да бъда приятно „излъгана” от някой фокусник.

Неусетно магията на сцената се пренесе и в личния ми живот. Любовта между една асистентка и един илюзионист обърка всички предначертани планове. Това означаваше, че трябваше или да се откажа от мечтата си за професионално развитие, или да от любовта. Напук на суровата действителност, моето решение наклони към брака и създаването на семейство. Химията не се оказа достатъчно притегателна.

Или може би, погледнато от друг ъгъл, просто любовта е победила разума. Всъщност хвърлих седем години упорит труд в университета на вятъра и останах у дома, с първото си дете, сина ми Симон. Ролята на майка зае очаквано цялото ми внимание и фокус, но през цялото време докато се радвах на порастването му, търсех възможности да намеря новото си професионално поприще. Доста идеен беше този период, но някак пасивен откъм действия и ми липсваше динамиката и натовареността на една работеща жена. Именно в онзи критичен и труден бих казала за мен момент, се появи писането като терапия, като неоценим и некапризен приятел, с когото да съживя ентусиазма си към живота.

Тайно, всеки ден започнах да пиша. Възродих идея от юношеството си и неусетно, страница след страница, изникна фентъзи романа „Преобразена”. Разбира се, дори и не веднага, но след една година бях „разконспирирана” с какво се занимавам и съпругът ми постави притеснителен за мен ултиматум: „Романът да се издаде!“ Когато се подадох, връщане назад нямаше. Последваха години на неочакван (за мен) успех на първата част, написах втора част, издадох я, после трета част, с която реших да завърша поредицата и макар да бях открила себе си в ново професионално амплоа, не изоставих писането, а го превърнах в хоби. Успехът за мен не бяха хилядите продадени книги и нови тиражи, а онова гъделичкащо и неповторимо усещане да си сред почитатели на твоето творчество. И пламъка в очите на семейството ми, когато ме виждаха щастлива.