Снимки©Александър Новоселски (асистент Тодор Василев)
Стилист©Дани Кендова
Коси©Мая за Stephan Center
Грим©Силвия Борисова
Всички сме многолики. Какво да кажем за актьорите тогава? В света на кой автор живеят, от чий образ не могат да се отърват, разиграват ли етюди на живо, кога са истински, кога – персонажи? Питайте ги – няма да ви кажат. Излишно е да ги превръщаме в научни работници, които чертаят границите на общоприетото, допустимото, статистически вероятното, нормалното. Те са изследователи на своите души и с благодарност приемат поканата да ги разпердушинят чрез нова роля, на сцената. Нашата героиня е наясно с душата и професията си. Майка й искала да я кръсти Елизабет – на любимата си актриса Лиз Тейлър, бабите пък се чудели между Тамара и Руса (една от тях е рускиня), баща й харесвал името Ирина. Накрая победила хубавата Елена от Троя. На 29 години Елен Колева е опитала и меда, и жилото на актьорското житие-битие. Казва, че най-големите й радости в личен план винаги са били съпътствани и от признания в кариерата. И обратното… Такава година е 2007-а, когато Елен триумфира с „Аскеер” за най-добра актриса за ролята си в „Шивачки”… и е щастлива в любовта. После нещата тръгват в друга посока. Тази година носи нови хоризонти за нея, а дали ще бъде отново тъй щедра – искрено й желаем това.
Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка…
Трудно е да пораснеш с емоционалния спомен за изгубения в детството баща. Така се случва с Елен, когато е едва на четири годинки. Баща й, актьорът Николай Колев, умира млад, на трийсет и три. Майка й е хореограф, чиито делници са посветени на класическия и модерния балет. Той става и светът на дъщеря й. Елен от малка е на сцената, а на 16 години получава първата си официална роля в театъра на родната Монтана. „Аз бях кокошката Стоянка в мюзикъла „Приключения опасни със герои сладкогласни”, връща се назад в годините актрисата.
„До 7-ми клас бях срамежливо, прибрано и послушно дете. Ходех на уроци по пиано и танци, нямах много свободно време и приятели. И самочувствие нямах. После обаче нещата рязко се промениха.
Превърнах се в непослушна бунтарка, която откриваше женствеността и поставяше красотата високо над ученето.
Година преди да завърша гимназия, се усмирих и започнах да преследвам целта, който си бях поставила. Исках да кандидатствам в НАТФИЗ, ходех на уроци по актьорско майсторство и не допусках, че няма да успея. Спомням си, че се представих със стихотворението на Блага Димитрова „Всичко”, комедийният монолог бе по Радичков, драматичният – на Мария-Десислава от „Иван Шишман”. Приеха ме в класа на Димитрина Гюрова, а представите ми за тази професия започнаха да се сгромолясват още в началото. На финала вече нямах никакви илюзии”.
Имаш талант и воля –
цялата си една факла…
Илюзията на театъра и киното се пише на сметката на публиката. Драгите зрители могат много да натворят във въображението си, но е хубаво да слушат, когато Антъни Хопкинс казва: „Текстовете на Шекспир и Толстой с нищо не ми помогнаха да разбера живота. Просто доказаха колко добра памет имам”. Лаконичният актьор е сред любимците на Елен, Шон Пен и Брат Пит също имат запазено място. „Имаше период, в който гледах филмите на Никол Кидман, попивах в детайли нейните роли, репетирах монолозите й, изучавах стила й на игра. Но това отмина”, разказва Елен и в стил Алмодовар добавя: „Обожавам Пенелопе Круз – тая лудост в нея, непрестанното й дърдорене и суетня на екрана”.
Студентските години за Елен се оказват най-активният й творчески период. Снима се в шест филма, малко по-късно идват и театралните й участия. Във 2-ри курс получава ролята на Елена в „Шивачки”. Но сред най-любимите й превъплъщения е това на дивата козарка от късометражната лента „Последната пастирка”. „Превърнах се в едно лудо момиче, израсло сред пустошта и животните, бях неузнаваема, грозна, с мед в косите, за да има рояци мухи и пчели около мен. Този филм, макар и непопулярен, спечели много награди в чужбина. А аз бях изключително доволна от тази моя метаморфоза. Днес се снимат филми, в които се търсят красиви модели и всички трябва да са идеални – това се търси. Продуктово позициониране. А аз толкова различни идеи и истории бих искала да разкажа и пресъздам… Обожавам филма „Артистът” – бих искала да съм част от такова кино – черно-бяло, нямо, семпло, само актьорът да е там”, мечтае си Елен.
Имаш любим и нежност –
цялата си една тръпка…
Има ли любов и ще ни разкаже ли за нея, чудя се на глас и питам хубавата Елена (това всъщност е истинското й име, но в НАТФИЗ последната буква артистично отпаднала). „Любовта е в мен. Преди година разбрах и си казах, че нямам нужда от мъж до себе си, за да бъда обичана и да се чувствам щастлива. Нямам нужда някой да ми казва, че съм хубава, че тялото ми е красиво, че съм добра или лоша. Преди исках да се харесвам, страдах, че хората не ме одобряват, чудех се защо този мъж не ме харесва, защо това и онова…Сега не си задавам такива въпроси. На 29 години съм, но никак не се чувствам на толкова. На 24-и се усещах като на 30. Такъв беше мирогледът ми и начинът ми на живот. Тогава бях с гарвановочерна коса, слагах си ярко червило, обличах се като 30-годишна жена и се държах като дама. А сега се чувствам като момиче и съм много щастлива. Мисля, че годините във физическия свят нямат никакво значение, важно е как се чувстваш вътре в себе си”, разказва актрисата и се разприказваме на все по-дълбоки теми.
„Вярвам, че всеки от нас има точно определените за него хора. Дори да са нашите най-големи врагове, те имат своята роля в живота ни. Имаме да свършим заедно определени неща – все едно сключваме сделка. И когато се срещнем горе на небето, си стискаме ръцете и казваме: „Пито – платено”. Най-големите ми душмани всъщност са се оказвали най-големите ми учители. Така излиза. Ония, дето са ме мачкали, пречили, обиждали – те са ме провокирали да вървя напред. Това обаче е въпрос на избор”.
Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Хубостта става по-истинска, когато можеш да разговаряш с нея, да чуеш мислите й, да усетиш душата й. Елен не е Спящата красавица или Снежанка. Тя умее да разказва, да бъде парадоксална, да се подсмихва на грешките си, да мечтае щедро, да бъде смирена. Научила си е уроците и е разбрала по трудния начин отговорите на много житейски истини.
Майка й е първата, която отваря вратите на духовния свят пред нея. Мъката и безкрайните въпроси след внезапната загуба на съпруга й я карат да търси път към Безкрайното, където душите живеят вечно.
„Всичко започва с баща ми. Бил е много фин, различен човек. Изучавал е различни духовни практики. Той самият предупреждава майка ми, че скоро ще си отиде от тоя свят. Бил е спокоен, знаел е, че е свършил работата си на тая земя. Знаел е, че няма смърт, че душите никога не умират. Мен животът също ме срещна с много ясновиждащи хора, с които винаги е интересно да разговарям. Допитвала съм се до тях, но са ми казвали, че сама трябва да се науча. Давали са ми книгите, за да открия сама отговорите. Разбрах, че Вселената има други закони и ако ние, хората, живеем по тях, нещата ще бъдат много ясни и прости. Хората си навличат много страдания със своите глупави желания.
Но не можеш да вървиш против баланса и хармонията в живота.
Защото тогава всичко тръгва против теб. Когато на всяка цена съм искала нещо, съм виждала, че знаците в живота ми подсказват – не, не е за теб това, не е сега моментът. Но аз съм продължавала да го искам – почти на всяка цена. И ответният удар е поразяващ. Затрупват те всякакви неприятности, страдат взаимоотношенията ти, за да се стигне до най-тежките здравословни проблеми. И да проумееш, че не това е правилният път, че си сбъркал и трябва да спреш и да се промениш. Най-важният урок, който научих, е, че никога – ако не ти се поиска – не трябва да даваш или да казваш какво трябва да бъде. Никой няма право да казва на другия как да живее или да го съди за постъпките му. Ако някой ти поиска помощ или съвет – тогава му дай. Иначе си навличаш обратната връзка – със знак „минус”. Промяната при мен дойде преди четири години, когато започнаха проблемите в работата ми. Тогава вървях с егото си, а не с душата си в тая професия. И разбрах, че не притежавам таланта си. Защото той ми е даден с цел и още утре може да ми бъде отнет. А тогава се сгромолясваш. Вярвам във Юнивърса. За нас Бог е с човешки измерения, но той е всичко – и красотата, и грозотата, и истината. Бог е неоспоримата справедливост. Той е един невероятен вселенски ред, където всичко си има време и място. Щастието за мен има силата на думите :”Нека Слънцето изгрее в теб! Тогава имаш всичко.”
•Използвани са стихове от „Всичко” на Блага Димитрова
0 Коментара