Снимки Костадин Кръстев – Коко

Стил: Fashion by Esil Duran, грим и коса Aura. Фотосесията е направена в салона на KARE Design

Есил Дюран е една от най-интересните певици у нас. Завършила е естрадния отдел на Консерваторията в класа на голямата Ирина Чмихова. Обича импровизациите, джазът й е страст, но след дълги години работа в чужбина – Англия, Норвегия, Германия, Холандия, Дания, Йордания, Кипър – през 2000 г. прави завой в кариерата си и става една от звездите на „Пайнер Мюзик”. В поп-фолка обаче също налага своя почерк и много обича да експериментира с различни музикални стилове и звучене. Има четири самостоятелни албума, а през миналата година излиза неин диск, с най-добрите й песни.

През 2008 г. Есил Дюран е член на журито на „Мюзик Айдъл“, а в момента е част от журито в третия сезон на хитовото шоу „България търси талант“.

Родена е в Хасково през 1969 година, и истниското й име е Исмигюл, което в превод от турски означава „Бяла роза”. Живее с композитора Борис Павлов и двамата имат 9-годишен син Харис.

Как си, Есил?

Много добре. Колкото по-активна и заета съм – толкова по-добре се чувствам. Обичам да живея динамично, въпреки че съм зодия Рак. Може би, идва от асцедента ми Овен, който в последните години се проявява все повече. Не че търся обяснение за всяко нещо в зодиите (смее се). Вярвам, че човек е това, което сам успее да направи от себе си. Но за целта трябва да действаш. Не искам да пропускам нито миг от живота си, искам да взимам с пълни шепи от всичко – от уюта и любовта в семейството, от работата си, да карам майка ми и баща ми да се гордеят с мен. Като родител си мисля, че бих се радвала най-много, ако детето ми прави неща, които му носят щастие и ме карат да се гордея с него. Гледам да угодя на всички.

Не е лесно да угодиш на всеки. А и не трябва…

Много съм щастлива, когато помагам на хората около мен да са щастливи. Така аз се чувствам добре.

Работата ти в „България търси талант“ прави ли те щастлива?

За мен е огромна чест и голямо удоволствие да работя с всички хора, които правят „България търси талант“, да съм на една маса с Любен Дилов, Ваня Цветкова и Асен Блатечки. Бих била много щастлива, ако мога да съм полезна на всички хора, които се появиха в шоуто. Надявам се моите съвети да им свършат работа, защото много от тях имат талант и смятат да се занимават с шоу бизнес.

ПО ТЕМАТА

В България талантът достатъчен ли е, за да успееш? Оказва се, че у нас има много талантливи хора – виждат се във всички тези формати, но какво става с тях след това?

Талантът е едно хубаво начало. Трябва да го имаш. Но ако преди години само благодарение на таланта си можеше да прогресираш, в днешни дни трябва да притежаваш още много качества. Ако си певец, трябва да стоиш добре на сцената, да излъчваш онова, което кара хората да се залепват на екраните, да дават луди пари за билети и да ги държиш три часа в еуфория. В днешно време певецът, особено в поп музиката, трябва да може да пали хората. Имаме световни примери, в които даже гласовите данни не са в такова голямо количество, но талантът е огромен в харизмата на изпълнителя, в начина, по който се движи, по който праща послания. Познавам страшно много хора с изключителен талант, които не могат да направят кариера, защото им липсва останалото…

И няма кой да застане зад тях вероятно…

Да, много малко са хората в България, които са продуценти в истинския смисъл на думата и могат да превърнат един човек със страхотен глас в продукт, който да лансират на пазара и да се хареса на много хора. Продукт не е обидна дума. В поп музиката е много важно за кратко време да се харесаш на много хора. Разбира се, винаги ще има и хора, които не те харесват. Аз например си харесвам неща, които не са масово популярни, изпитвам огромно удоволствие да откривам за себе си и да се заслушвам в гласове, които не са ми налагани като продукт. Проблемът е, че тези по-елитарни артисти се харесват от по-малки групи хора и е много трудно да бъдат поддържани като изпълнители единствено с музиката си.

По тази причина ли избра поп-фолка и позагърби джаза?

Цял живот съм между два стола и много се притеснявам накрая да не остана на земята. (смее се). Опитвам се да правя нещата, които харесвам, хем в същото време да бъда достатъчно практична и разумна. Аз съм учила пеене, това ми е професията, друго не мога да правя. Никога не ми е минавало през ума, че щом не мога да се издържам с джаз, ще сервирам коктейли или ще сея домати. Знам, че когато човек иска да прави музика, дори и в жанр, в който той не се чувства много в собствени води, може да я пречупи през собственото си усещане, собствената си душа. Мисля, че за тези 15 години в поп-фолка съм показала, че мога да го обръщам както си пожелая, така че на мен и на хората, които чувстват като мен, да им харесва. Винаги съм казвала, че никога няма да стана любимка номер 1, защото не се старая да бъда такава.

Да, в началото почнах малко по-комерсиално, но в крайна сметка стигнах до това, което исках да правя – тази музика да звучи по по-различен начин, да излиза от кръчмата и да се качва на по-голяма сцена. Струва ми се, че назрява моментът за нови неща в кариерата ми, свързани с концерти, турнета, с музика за по-зрелите ми фенове, която идва от моята собствена зрялост и светоусещане.

Пак ми се ще да се върнем на талантите и продуцентите. Защо според теб нито един българин до момента не успя да стане звезда от международна величина?

Ние не представляваме никакъв интерес за света. Ще цитирам едно интервю с чужд продуцент, което случайно чух. Беше попаднал в България за кратко и го попитаха защо чуждите продуценти не се ангажират с нито един български изпълнител, когото да направят звезда навън. Той беше много откровен, болезнено откровен, и каза онова, което съм си мислила по един или друг начин. Каза, че не сме достатъчно оригинални, за да сме им интересни. Това са хора, които са видели всичко. Истинските продуценти търсят оригиналността, а ние масово копираме. У нас обичаме да копираме. И това показва нашата незрялост по отношение на шоубизнеса.

Нямаме изобщо шоубизнес. Не защото сме неспособни, просто нямаме пазар, който да го поддържа. Трябва да има хора, които да консумират, да купуват дискове, за да се завърти машината. Затова и напоследък може да видите толкова много изпълнители в най-различни телевизионни проекти – това е начин хората да продължават да те гледат, да продължаваш да се държиш на повърхността, за да можеш да направиш следващия си продукт.

Нашата поп музика прилича абсолютно на англосаксонската, рапът и R’n’B-то са досущ като американските. Избягахме от нашето си автентично българско звучене. Правила съм много опити в тази посока и смея да твърдя, че имам някакво признание като награда за експеримент в нашия жанр. „Леле Яно“ беше такъв опит – използване на българския фолклор и смесването му с турския фолклор и англосакнонски припеви. Много се хареса. Но дотук. Нямах нито едно участие, благодарение на тази песен.

И публиката ни не е научена да ни поощрява да бъдем оригинални, някак иска да приличаме на чуждите. А ние се опитваме да й се харесаме, защото друго не ни остава. Как да ни харесат чуждите продуценти? Кой от нас представлява интерес?

Трябва да успеем да направим нещо комерсиално с българския фолклор… Защо само Елица и Стунджи имаха успех на Евровизия? Това е нашата музика, на нея трябва да стъпим и от нея да правим тези експерименти. Не трябва да спираме, но губим вдъхновение, защото и ние живеем като всички останали, и ние се ядосваме на държавата и политиката, и ние се опитваме да оцеляваме. Как де излезем извън бита, да имаме духовната извисеност и свободно да творим и експериментираме с изкуството? Даже и в Средновековието голяма част от великите композитори са писали по поръчка…

Май само Горан Брегович успя да обере балканските ритми, да ги комерсиализира и изнесе…

Наскоро един от нашите най-добри ромски изпълнители, който работи почти само в чужбина, каза за Брегович, че е един от най-големите музикални крадци… Той е успял да обедини всичко, което е атрактивно на Балканите, да го направи продукт по негов си начин и да го продава. А какво ни пречи на нас? Ние имаме толкова богата музика!

В момента със съпруга ми се опитваме да правим поп звучене на наши народни песни, по наш си начин, без да имам претенции, че познавам чак толкова добре фолклора. Чувала съм Васил Петров да пее фолклорна песен и много ми хареса. Но никога не го повтори. Имам чувството, че нашите изпълнители имат някакъв комплекс на тема фолклор. Въобще, като малка държава имаме голям комплекс, от който трябва да се освободим и да осъзнаем колко сме важни всъщност. Много ме боли, когато говорим негативно: „Хубава работа, ама българска…“ и т.н.

Не искам да звучи, че се правя на голяма патриотка, но аз преживях Голямата екскурзия по времето на Тодор Живков, бях 3 месеца и половина извън България с увереността, че никога няма да се върна обратно, и беше ужасно. Това усещане, че няма да видя приятелите си, нямаше интернет, не можеше да се говори по телефона, писмата не стигаха… Изпитах такава огромна носталгия, каквато, сигурна съм, никога повече няма да изпитам. Тогава разбрах колко много означава България. Само хора, които са го преживели, могат да го разберат.

Защо се върнахте от Турция?

Върнахме се на много голям риск, 10 дни преди да падне режимът. Не знаехме какво да очакваме… Беше страхотна драма, всеки път, като си спомня за тези времена… даже на моменти имам чувството, че не ми се е случило на мен. Свръхемоционално, нереално почти. Вече бях учила една година в Консерваторията и имах усещането, че изоставям едно от най-хубавите неща от живота си. Аз страшно много се борих тогава за Консерваторията – имаше 10 места за цяла България, никой не влизаше лесно. И да бъдеш на второ място по успех, да влезеш без никакви връзки, беше огромен успех. Непрекъснато имах усещането, че трябва да се върна и направих всичко възможно цялото ми семейство да се върне.

Съжалявала ли си някога?

Трябва да си призная, че понякога да. Толкова ентусиазирана бях, толкова убедена, че тук ще направим нещо много хубаво… Пяла съм на всички концерти, които се организираха в подкрепа на демокрацията. Бях от онези студенти-активисти. Имахме вярата, а после трябваше да преживеем разочарованието. Минаха толкова години, а нищо не се променя, и това те кара да се чувстваш безполезен. Още повече като си пътувал и си видял как се живее по света и си мислиш, че не е трудно да се управлява добре.

В чужбина си срещнала и мъжа си.

Да, във Финландия. Работехме и двамата там. От музиката започна нашето съвместно съжителство, тя ни събра и тя ни държи. Хората трябва да имат общи идеали и вкусове, за да могат да са заедно. Винаги съм си представяла, че ще бъда с човек, с когото правим общи неща и смятам, че съм направила най-добрия избор за себе си. Както и той :)

Лесно ли работите заедно?

Не е много лесно. Намираме баланс, но всеки се бори за своето. От време на време изпадаме в конфликти, но пък те са интересни, иначе би било скучно. А ние не обичаме скуката, от по-нестандартните хора сме. При нас няма никакъв режим, всеки прави каквото иска. Детето и то така расте – свободно. Възпитаваме го, както го чувстваме, без да се съобразяваме с писаните правила. Важно ни е да бъдем естествени с него и той много добре ни разбира – и когато го глезим, и когато нямаме време, защото сме в някаква „творческа криза“. В момента е на 9. От време на време казва, че много мрази работата ми, но всъщност много се гордее. Живеем си весело и щастливо.

Разкажи ми за модните си увлечения.Имаш собствена модна линия.

Намерих и друг начин да се себеизразявам. Модата винаги ме е вълнувала, но е оставала на заден план заради музиката. Моментът дълго назряваше. Някои се раждат със стил, други го изграждат с времето. Мисля, че при мен се случва с помъдряването. В младите си години бях много разнопосочна, мислех, че модата е средство да накараш хората да те забележат. И правех разни лудости със себе си.

Какви например?

Измислях си щури работи – от цветни чорапогащници си правех шалчета, орнаменти, връзвах си ги по главата. Блузи от странни платове – само предница, без гръб – преди време това беше шокиращо. Раирани панталони като затворник. Исках да правя впечатление, може би съм имала нужда от вниманието на околните. Но с течение на времето започнах да усещам женствеността, истинския стил и изисканост. В момента правя втората си модна линия. Вече имам и две ревюта.

Как създаваш дрехите?

Аз ги измислям, рисувам и чертая, имам ателие, в което се изработват. Моделите са единични. В редки случаи правим дубликати. Напоследък има голям интерес, идват нови клиентки и това ме кара да се чувствам много поласкана.

Къде се продават?

Имам галерия в центъра на София, на ул. “Раковски” 75, Fashion by Esil Duran. В нея се предлагат и уникални бижута на моя дългогодишен приятел – гримьора Бони. Той създаде своята първа колекция бижута, изработени от най-хубавите камъни Swarovski.

Най-важното е, че изпитвам огромно удоволствие. Както са казали мъдрите хора – прави това, което ти доставя най-голямо удоволствие и няма начин да не успееш. Не го правя, за да съм интересна или нещо такова – винаги съм усещала модата в себе си както и музиката. Винаги ми е идвало отвътре да направя нещо, да пришия, украся. В началото на кариерата си сама си правех всичките сценични дрехи. Тогава нямаше нищо по магазините, в НАРМАГ всичко беше еднотипно. А аз намирах все нещо – пришивах някакво голямо златно копче, пагони, ресни от покривалата за леглата… Колегите в Консерваторията ме питаха откъде ги намирам тези неща. Ами, цяла нощ не съм спала и редях ресни, за да мога да изляза на сцената и да блесна…

Трябва да призная, че се чувствам много горда, когато някой хареса дреха, проектирана от мен. Не съм вярвала, че нещо по-различно от музиката може да ме развълнува по този начин. Чувствам се удовлетворена и щастлива с музиката и модата – а какво друго е животът, ако не това? Да правиш това, което харесваш, и да има резултат от него, разбира се.

Трябва да кажем тук, че всички дрехи за фотосесията са твои.

Да, това са си мои творения и понякога, когато идва моментът, в който трябва да се разделя с някоя дреха, ми става тъжно… сякаш някаква картина съм нарисувала (смее се). И сама си се чудя откъде тези сантименти. Искам да добавя, че цените са съвсем нормални за дреха по повод – коктейлни, вечерни. Няма как в България да слагаме грандомански цени, защото всички живеем тук и сега, при тези условия. Мисля и за конфекция.

Притесняваш ли се от годините си?

Въобще не се притеснявам и, виж, това е нещо, което ме притеснява :) Защото Оскар Уайлд казва, че когато една жена започне да ти говори свободно за годините си, то какво ли още друго не може да ти разкаже…

Продължението на въпроса е: изглеждаш страхотно, как го правиш?

Много благодаря. Истината е, че години наред не съм полагала особени усилия. Сега, ако отново мога да повторя живота си, бих започнала да се грижа за кожата си на 26-27-годишна възраст. И да внимавам за слънцето, какво ям, да пия повече вода. Дълги години не ги правих тези неща. И да кажа на младите – момичета, пийте много вода, колкото се може повече вода! Грижете се за себе си, имайте сериозен дерматолог, който се грижи за вашата кожа. Ходете при един и същ лекар, който да ви следи през годините. Веднъж годишно си правете тест за хидратация, за да може да се види какво е състоянието на кожата ви, за да ви предпишат най-подходящата козметика. Не купувайте скъпите кремове сами и по препоръка на продавачката в магазина! И започвайте да слагате хиалуронови филъри преди 30-годишна възраст, преди да са се образували някои бръчки. Никой не го казва, но аз го казвам! Когато дерматолозите ми го казваха, аз си мислех, че нещо ме навиват и не вярвах. Особено важно е за хората, които не спят нощем нормално, защото работят, или пък са пушачи. Ако се вземат мерки отрано, на 40 просто нямате проблем, защото хиалуронът стопира развитието на назолабиалните бръчки, които са около устата. Препоръчвам всякакви поддържащи процедури, подчертавам – поддържащи, а не променящи лицето на една жена. Имаме късмета да живеем във време, в което тези неща не са недостъпни. И младият вид не е нещо, което не може да се запази. А младостта идва от самия дух на една жена и от това дали е успяла да намери правилния мъж. Това се оказва изключително важно – ако една жена се е задомила неподходящо, нищо не помага – нито филър, нито вода! С подходящия мъж, с който сте щастлива – вие сте красива! И с малко усилие за поддържането на красотата.

Хубаво е да се спортува по малко, без вманиачаване. Аз например винаги ходя пеша в София, слагам си най-удобните обувки и въобще не ме интересува колко нисичка мога да се сторя някому. Обикалям целия град пеша и така поддържам фигурата си.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара