Есил Дюран: Убих лелята в себе си!

Есил Дюран отпразнува чудесен юбилей и навлиза в следващото си десетилетие щастлива, уверена, свободна и с огромна усмивка на лицето. За рождения си ден си подари песента „Родина“ и събра десетки приятели на стилно парти-промоция.

фотограф DURAN DURAN, асистент фотограф JOHN RUSEV, стил FASHION GALLERY ESIL DURAN, грим SHELISA MUA, коса DIMASTYLE, локация ПЛАЖ ОТМАНЛИ

Есил Дюран е една от най-интересните певици у нас. Завършила е Консерваторията поп и джаз в класа на голямата Ирина Чмихова. Обича импровизациите, джазът й е страст, но след дълги години работа в чужбина  през 2000 г. прави завой и става една от звездите на „Пайнер Мюзик”. В поп-фолка обаче също налага своя почерк и много обича да експериментира с различни музикални стилове и звучене. През 2019 г. реши, че е време за нов завой в музикалната кариера, раздели се с „Пайнер Мюзик“ и вече сама продуцира себе си. Половината от времето си посвещава на другата си голяма страст – модата. Есил е собственик и дизайнер на Fashion Gallery by Esil Duran.

Родена е в Хасково и истинското й име е Исмигюл, което в превод от турски означава „името й е роза”. Живее с композитора Борис Павлов и двамата имат 14-годишен син Харис.

Как си, Есил? На 5 юли имаше юбилей. Притесняват ли те 50-те години?

Чувствам се по-добре от всякога. 50-те никак не ме притесняват. Както обичам да казвам напоследък: По-добре да станеш на 50, отколкото никога да не станеш (смее се). Мисля, че е отживелица жените да крият годините си. Независими сме, работещи, образовани, уверени, жонглираме с много задължения и успяваме да се грижим добре за душата, ума и тялото си. Гордо си носим и годините.

Направи ли си сама подарък за рождения си ден?

Да! Подарих си песен. Представих я именно на рождения си ден на 5 юли. Преди няколко месеца ми попадна „Родина“ на Янко Миладинов, по текст на Павел Матев, записана от Лили Иванова в края на 70-те, но неиздавана.  Влюбих се в тази песен.  Огромна песен, патриотична. Благодаря на Янко Миладинов, че ми разреши да я запиша. В изпълнението на Лили Иванова тя звучи изключително и беше много отговорно как аз ще я пресъздам. Няколко месеца с Васил Делиев и Борис Павлов работихме много върху солиден аранжимент и оркестрация. Тя вече е факт, направихме видеоклип.

Някой би се запитал защо етническа туркиня пее тази песен, но аз твърдя, че ние, българските турци, всъщност сме истински патриоти. Аз съм много горда, че съм българка. Точно преди 30 години на рождения ми ден, на 5 юли 1989 г., изпитвах огромна болка и тъга, когато тръгнахме към Турция с „Голямата екскурзия“. Тогава плаках много, не си бях представяла, че мога да изпитвам такава любов  и носталгия към България. Не искам да звуча патетично, но  усещането за загуба през тези три месеца и половина в Турция беше потресаващо. Най-голямата радост в живота ми, освен раждането на сина ми, разбира се, беше влизането ми тогава обратно в България от Турция. И никога не съм съжалявала за взетото решение да се завърнем у дома.

Много хубаво! И ти изглеждаш прекрасно. Как го постигаш?

Благодаря много! Моята истина е, че първо трябва да се приемеш такава, каквато си. Да се научиш да се обичаш, защото само така ще си в синхрон с душата си. Да бъдеш естествена. Да обичаш да растеш, т.е. да се усъвършенстваш, да се променяш. Защото промяната е живот, и  животът е движение. Движение във всеки един смисъл. Остаряваш, когато спреш. Всеки ден аз например изминавам поне 10 километра пеша. През два дни правя различни упражнения – за бедра, корем, ръце – там, където обикновено жената има проблеми в една определена възраст.

Поддържам момичето живо в себе си – флиртувам – невинно, разбира се. Смея се – много обичам да се смея. Кифлея – както обичам да казвам – съзнателно поддържам суетата си, не се срамувам от нея, тя ми е полезна. Не се взимам насериозно – това е много важно. Нямам задръжки в много отношения. В общи линии съм свободна като дух – това смятам, че ми помага да се поддържам.

Страх ли те е от нещо, свързано с възрастта?

На 40 ме беше страх повече, отколкото на 50. Преходът от 30 към 40 е по-труден, мисля. При мен имаше една голяма надпревара, която доста ме умори. На 43-45 започнах да се скапвам психически, защото реших, че ми звучи адски възрастно (смее се). Имаше един момент на „олелчване“, но, слава Богу, сама усетих, че трябва да убия лелята в себе си. Много бързо. И го давам като съвет към всяка жена над 40 – да се поогледа хубаво и да приема забележки. В момента, в който започне да не разбира новото, което е свързано с младите – лелята идва с бясна скорост. Превзема ума, душата и тялото, и няма спасение – ставаш злобна, мрънкаща, недоволна лелка и  не се надявай да ти се случат хубави неща.

Преминаваш с усмивка през живота.

Да! Усмивката е нещо много важно. Усмихвам се често на слънцето. Обожавам лятото. Усмихвам се на децата – където и да видя дете, усмивката се появява на лицето ми. Толкова са прекрасни! А защо, като пораснем, забравяме за детето в нас – дълга тема е… Усмихвам се на себе си, защото правя разни странни неща понякога. Вместо да си се ядосвам, си се усмихвам. Както и на някоя дяволита мисъл. На кучето си се усмихвам. На проблемите ми понякога се усмихвам – така смятам, че ги омаловажавам. Откакто започнах да се усмихвам по-често, сякаш и животът ми тече по-добре. Усмихнатият човек успява по-лесно, усмивката отваря много врати. Ако влезеш някъде нацупен и искаш нещо от хората срещу теб – в 70% от случаите съм убедена, че няма да стане. Ако поискаш същото усмихнат, ведър – успехът е гарантиран.

Това разбрах през последните 10 г. До 40-ата си година бях загубена в превода. Имах чувство, че правя някакви неща, защото хората ги правят, очаква се и аз да ги направя. После разбрах, че трябва да поразчовъркам душата си, да я попитам тя какво иска, от какво има нужда. Дали иска да живее по законите на всички останали, или има виждания за своя живот? Направих един прекрасен разговор със себе си. И разбрах, че душата ми иска да лети. Научих се също така да показвам на хората как искам да се отнасят към мен и, разбира се, да разчитам техните сигнали – как те искат аз да се отнасям към тях.

Например синът ми каза: Мамо, моля те, не ми публикувай снимките в медиите, не говори за мен в интервюта, не ми е приятно. Заяви го, като беше на 5-6 години. Виждах, че той е срамежлив и притеснителен. Защо, въпреки че моята работа изисква някаква популярност, трябва да въвличам и детето в цялата тази история? Оттогава знам, че моето дете не обича показност, не го водя по събития, не пътува с мен, когато не е необходимо. Той иска майка си такава, каквато е вкъщи. Той е на 14, аз съм на 50, но понякога е много по-разумен и мъдър от мен и се вслушвам.

Какво мислиш за естетичните корекции? Имаш ли такива?

Да, имам една отпреди много години, в началото на кариерата си в попфолка. Гърдите. Никога не съм я крила. Но много интересно, всеки път ме питат имам ли силикон, защото така е направена, че не бие на очи, не съм изгубила мярката и изглежда естествено. Това ме накара да се чувствам по-уверена в работата си и съм привърженик на такива корекции, които са важни за вътрешното ти усещане. В нашия бранш има голямо значение и как изглеждаш.

От няколко години се доверявам на дерматологична клиника Jewel skin clinic, където се грижат перфектно за кожата ми. И в момента, смело мога да кажа, тя изглежда по-сияйна, отколкото когато бях на 30. В днешни дни, благодарение на напредъка на медицината, жените имаме невероятната възможност да задържаме младежкия си вид, без да мислим за това като за някакъв кой знае какъв лукс. Всяка средностатистическа жена може да си позволи някои малки корекции и добро поддържане на кожата. Кожата е най-важното нещо за нашата красота. Не я сваляме, носим си я винаги. Колкото и пари да инвестираме в нея, си заслужава. Лягаме си с нея, събуждаме се с нея, ходим си навсякъде с хубавата кожа.

Филърите, ботоксът и другите нови дерматологични процедури са много популярни и все повече жени си ги позволяват. Но не се ли дразниш, когато виждаш как лицата на доста жени стават еднакви?

Всичко е чудесно, когато е в умерени количества и с мярка. А мярката е въпрос на интелект. Обикновено това си причиняват жени, на които им липсва нещо, компенсират някакви пропуски. И го показват с лицето си. Да, красиви жени се превръщат в гротески. Винаги питам моята дерматоложка какво ми е нужно, но с изричното условие да си бъда аз, да приличам на себе си.

Пазиш ли диети, имаш ли специален хранителен режим?

Внимавам с какво се храня. Никакъв излишен въглехидрат, много протеини, правилна детоксикация за засилване на метаболизма, защото той с годините много се забавя, никаква храна 3-4 часа след събуждане. 2 чаши бяло вино за вечеря са най-добрият ми начин за освобождаване от напрежението. Никога през живота си не съм взимала успокоителни, антидепресанти. Много се пазя от тях. Човек трябва да внимава какво вкарва в тялото си. Всеки ден започвам деня си с чаша-две водородна вода  – това е последният хит в здравословния начин на живот. За първи път споделям своята “тайна”, защото пия водородна вода вече втора година и забелязвам ефекта от нея.

Важно ли е настроението за добрия външен вид?

Настроението е от изключително значение за външния вид. Нещастната, депресирана, потисната, неуверена жена не е красива. Трябва да обичаш света около теб, да си изпълнен с добро настроение, за да излъчваш такова. Обичам да се смея, да разсмивам хората около себе си. Чувството ми за хумор ме спасява и в най-критичните ситуации. С хумор можеш да излезеш от всяка ситуация по най-елегантния начин.

Общувам с много мъже и съм забелязала нещо важно. Мъжете никога не се влюбват в нацупена, нещастна жена. Мъжете се влюбват в жена с добро настроение, с добър дух, жена, която умее да се забавлява. Няма особено значение какви са ти устните, носът, гримът. Най-важното за мъжа е жената да има ведро настроение и силна женска енергия. Да грее и да сияе, да е доволна и щастлива от живота си. Тези жени са обичани.

Какво те кара да се чувстваш тъжна?

Тъжна съм, когато губя близки до сърцето си хора – и физически, и духовно. Това е най-страшното в зрелостта. Хората се променят– сякаш от трудностите, които имат, стават безчувствени, необичащи, уморени, огорчени. Разочаровани от това, че са раздавали себе си, били са емоционални, след това са се чувствали излъгани, а накрая стават безчувствени. По това се разбира остаряването – когато почваш да не чувстваш, да не изпитваш никакви положителни емоции към хората. А това става автоматично и към самия теб. Тогава си остарял. Стават злобни и завистливи, защото вероятно не са си осъществили мечтите и сякаш започват да отмъщават на хората около тях. Имам усещането, че  повечето от тях стават консуматори на някакви емоции, а не генератори. И всичко това се изписва на лицата им. И е тъжно. Някъде по пътя са загубили духа си.

Какво ти даде попфолкът?

Попфолкът ми даде наистина много. Даде ми различен поглед към хората – научих се да ги познавам и да бъда толерантна. Тази музика се слуша от много широк кръг. Когато се занимавах с поп и джаз –  една по-елитарна музика, разбира се, публиката бе по-ограничена. А колкото повече познаваш хората, толкова повече обичаш живота. Толкова по-добре живееш и ти. Когато ги опознаваш, опознаваш и себе си. Ние сме свързани, не можем един без друг и колкото повече контактуваш и обменяш енергия с различни хора, толкова по-качествен ставаш ти, по-лесно се променяш. По-гъвкав си, по-лесен става и животът ти. Хората са ти огледало. Много съм благодарна за тези срещи.

Второ, попфолкът провокира да извадя от себе си всичко, което е моят архетип. Аз съм етническа туркиня и съм била възпитана музикално само с маками – маками са ориенталските ладове. Майка ми и баща ми слушаха само такава музика, баба ми ми пееше само такива песни. Това е първата музикална храна, с която съм захранена. След това тръгнах да търся по света нещо различно,  намерих своята интонационна среда. Там се намерих и аз. Заобичах я. Почти се слях с нея. Но най-важно е да не забравяш какво  ти прошепва душата. И това е онази етническа линия, която нося в себе си, и с която съм горда. Чувствам се богата с нея. Израснала съм в турска махала в Хасково. Там имах невероятно детство, свързано с приятелите ми – роми. Много са ми близки до сърцето.

Нямам проблем да пея попфолк, защото е пречупен през моята призма, амалгама от всичко онова, което нося в себе си. Случвало се е да тръгна в недобра посока, но бързо се усещах. Слава на Бога, имам добър вътрешен коректор. Всички сме подвластни понякога на желанието за бърз успех и пари. Но разбрах, че успехът не е в парите, а когато си легнеш  доволен от днешния ден.

Каза ми, че след 20 години напускаш „Пайнер Мюзик“. Защо?

Отдавна обмислям това – вече не сме си полезни – нито аз на тях, нито те на мен. Всеки има своя път. Казахме си прекрасни неща. Важно е хората да умеят да се разделят така добре, както са се събрали. В момента „Пайнер“ създават музика за най-младото поколение – до 25 години. А аз имам публика, която е и млада, и не толкова млада. И в един момент се зачудих какво точно трябва да правя там. И когато си задаваш този въпрос, положението не върви добре. Искам да правя музиката, която усещам, и да бъда независима. Защото по този начин няма да ангажирам никого със себе си. Ще се самопродуцирам, вече съм достатъчно опитна, знам как се правят нещата – по-трудно е, но аз обичам трудните пътища.

Искам да правя музика за слушане. Да, от време на време, ако съм в настроение, мога да пусна и по-раздвижено парче. Но има един поп-фолк, който си остана с празна ниша – музиката за слушане, за душата. Една носталгична вълна на тази музика – с повече акустични инструменти, по-чувствено пеене, по-стойностни текстове, които да те накарат да се замислиш, разчувстваш, да ти въздейства. Като че ли забравихме, че мелодията е вечна. Саундът, инструментите се променят – днес е на мода едно, утре друго, но мелодията остава. Ако наблегнеш на мелодията – песента ще има много дълъг живот. Но никой не ме чува. Масово нещата са еднотипни. Песните не се различават, гласовете не се различават един от друг, визиите не се различават също. И сякаш аз се чувствам самотна  в тези си мисли. Искам да правя това, което усещам, и вярвам, че когато музиката извира от сърце, отива право в сърцата на публиката – това ще бъде моят нов начин. Имахме прекрасни 20 години с  продуцента ми Митко Димитров и аз няма да спра да му благодаря. Разделихме се в прекрасни отношения. Когато човек стигне 50, трябва да има пълна творческа свобода. Голямата част от живота мина, имам едни, да кажем 20-30 години, в които трябва много внимателно да подбирам онова, което ще правя. Кое всъщност искам наистина? До 50 е сякаш състезание, надцакване, доказване. От 50 нататък просто искаш да ти е готино.  Да усещаш сладостта на деня, сладостта на общуването, ей така – на кафето аромата. Ако някъде не ми е хубаво, просто вече не намирам смисъл да стоя там. И не ме е страх от неуспеха. Докато преди години се страхувах от провали. Кой не се проваля? Провалите са много повече от успехите. И именно те ме направиха това, което съм – толкова устойчива.

За какво мечтаеш сега, на 50?

Мечтая си за едно огромно модно ателие, мечтая си за страхотно ревю в Меката на модата – Париж или Милано. Мечтая си да се срещна с велики дизайнери.  Да направя един страхотен джаз албум, с който да съм адски горда. Това е нещо, което от 7-8 години го мисля и така и не го осъщестявам. Мечтая да направя концерт с голям оркестър и да изпея всичките си хитове в нови аранжименти. А моите мечти се сбъдват…

Живееш с един човек доста години. Как успявате да съхраните любовта си?

Някои казват, че за живота на една жена да се задоми правилно е по-важно и от доброто образование. И съм склонна да се съглася с това. За живота на една жена е много важно дали ще направи правилния избор за мъж до себе си – да я обича, да я подкрепя, да носи добри гени, да й се възхищава, да я уважава като личност. Любовта изисква две личности. Изисква уважение, свобода, алтруизъм, но не сливане. Сливането е обезличаване. Борис не е моята половинка. Не обичам, като чувам: той е моята половинка, аз съм неговата половинка. Какви хора сме ние, ако сме половинки – да се търсим и да се сливаме. Напротив, трябва да сме цели личности. Обичам цял човек, не половинка.

За да има дълга успешна връзка, е важно и двамата да се развиват като личности. Когато хората са млади, те са горе-долу на едно ниво. Но ако единият се развива, а другият остане където е бил, постепенно любовта ги напуска, защото не могат да общуват и да вървят заедно – ключовата дума е заедно – по пътя. Няма как да обичаш човек, който изостава – той вече не вибрира в твоите честоти, не е там, където си ти. Много е важно да не ме разберете погрешно. Просто трябва да се развиват, единият, напредвайки, да помага на другия да върви заедно с него, да не му пуска ръката – образно казано.

Разкажи ни за Fashion Gallery by Esil Duran. Как измисляш моделите, какво е актуално това лято?

Модната линия, която създадох през 2013 г., е едно различно творческо себеизразяване. Оказа се сериозно предизвикателство за мен. Имах доста ревюта, имах сериозната подкрепа на проф. Любомир Стойков, получих приза „Дизайнер на годината“. В никакъв случай не се взимам сериозно като дизайнер, просто се забавлявам, играя на тази игра. Животът всъщност е една игра и ако не го приемем така, той става твърде тежък и неудобен за носене. Нека приемаме нещата като игра. Така и неуспехите не приемаме драматично.

Хората харесват стила ми и това много ме радва. От 3 години имам и линия плажни визии – бански, и съм много окрилена от тази си идея. Това лято са актуални целите бански, 3D апликациите продължават да са актуални от миналата година. Плажните дантелени кимона са моят хит – дълги до глезените. Много елегантни и женствени. Актуални са земните тонове, пастелни –  керемида, телесно бежово, топло кафяво, зелено. Преди дни представих най-новата си колекция на SUMMER FASHION WEEKEND 2019.

И да не забравяме – актуалният момичешки дух, който изпълва всяка дреха с друг вайб, както е модерно да се казва. Нали знаете, има лелки на 30 и момичета на 50. Вие избирате кое да бъдете.