Срещнахме се с актрисата Ева Тепавичарова в столично заведение, където пие сутрешното си кафе с приятелки. Беше със суитчър с качулка, която скриваше огромната й разкошна коса. Възможно е да не я познаете, ако я видите в този й гръндж вид, който няма нищо общо със селската мома Йовка Лютова от сериала bTV „Столичани в повече”. Но от пръв поглед забелязвам, че едно нещо си е същото като на екрана – лъчезарното й излъчване. Едно такова широко, широко. Докато си говорим, ми става ясно, че у нея има и много дълбочина. Ева е човек, който смята, че е нужно да защитава всеки един от героите си, човек, влюбен в работата си, човек, който иска да влюбва още и още млади хора в актьорството. Завършила е актьорско майсторство за драматичен театър и учи една година актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ. Преди това е учила българска филология в Софийския университет. Преподава актьорско майсторство на деца. Играе в различни столични театри.
Ти си театрална актриса, но стана известна с ролята на Йовка от сериала „Столичани в повече”. Къде сe чувстваш повече в свои води – пред камерите или на сцената? И каква е разликата?
В Академията, в която се учим да ставаме артисти, има актьорско майсторство за драматичен театър, актьорско майсторство за куклен театър. Снимките на сериала са първата ми среща с камерата и не знаех каква е разликата. Впоследствие успях да уловя различната материя на работата. Едното е по-близко до живота, а другото – театърът, е по-избухнало, т.е. преувеличено, по на кокили. Чувствам се удобно и на двете места. Това е все едно да ме питаш дали обичам да плувам в река или в море. И в море обичам, и в река.
Впрочем ти си учила първо българска филология. Можела си сега да бъдеш учител например, но реши да станеш актриса. Защо?
Учила съм само две години българска филология. Още преди да вляза в университета, исках актьорската професия да бъде моята работа. Просто така се развиха нещата, че първо учих българска филология.
Липса на смелост?
Да, възможно е да опира и до това. Защото е нужна дързост, за да предприемеш тази крачка.
А сега притежаваш ли дързост?
И красота. Тези дни се смяхме, като гледахме едни снимки, които са сложени в къщата на Лютови, които сме си направили в началото на сезона с моя екранен съпруг. И аз му казах: „Гледай, Руси, тук на тия снимки сме по-млади.” А той отвърна: „Ние като дързост и красота ще станем.” Което всъщност е много готино. Явно хората гледат сериала, харесват го.
Да. И се смеят. А ти на какво се смееш?
На живота. Затова съм избрала тази работа.
Актьорството ти дава възможност да откликнеш на живота, на болката, на страданието, на радостта на хората, зад които заставаш, чиито животи и съдби защитаваш. Ти си всъщност адвокат на човека, който играеш. И на това се смея.
Тази работа ми дава възможността да видя живота през призмата на някакъв богопомазан човек, който има способността да се вдигне по-отстрани и отвисоко и да наблюдава как живеят хората. Ние, актьорите, малко си въобразяваме, че сме едни такива хора, които притежават магическа пръчка.
Играеш заедно с една от легендите на комедията у нас – Стоянка Мутафова. Ти сама представяла ли си се като комедийна актриса?
Това, че играя с една от легендите на българската комедия, е много знаково за мен. Моята баба, светла й памет, беше изключителен поклонник на Стоянка Мутафова. Като бях дете, вкъщи я имитирахме, забавлявахме се, разигравахме си наши сценки. След това, като завършвах Академията, едно от дипломните ми представления беше „Женитба”, където играех една възрастна дама – Фьокла Ивановна, тогава Коко Азарян ми каза: „Тука, майна, трябва да си… – той правеше големи паузи преди да каже, каквото е решил… – Тука, майна, трябва да си като Стояна Мутафова.” В този смисъл вълнението ми беше огромно, когато разбрах, че ще снимам с целия този екип на „Столичани в повече”. Моята баба беше още жива, аз й споделих, че ще снимам със Стоянка Мутафова. И мисля, че това беше много голяма радост за нея.
Колко голямо предизвикателство за теб е да играеш Йовка? На какво разстояние във всеки един смисъл е тя от теб?
Предизвикателство е винаги, когато е трудно. Разбрах едно нещо, когато започнахме да снимаме, и тук се връщаме на първия ти въпрос за разликите – няма как пред камерата да застанеш в началото с лъжа, не в лошия смисъл на думата лъжа, а с някаква такава художествена намислица. Това може да се позволи в театралния образ и лека-полека да се намами актьорът по тази художествена намислица – как ходи, как говори и т. н., така че то да ти стане плът, да влезеш в него, да стане твоя кожа. Но когато си пред камерата, изхождаш от това, което имаш – тези ръце, този глас, това, което носиш, ти започваш да го бродираш и виждаш докъде се простира героят ти, докъде се простираш ти… В определена ситуация докъде би стигнала героинята ми, докъде бих стигнала аз. Но така или иначе работата е много свързана с това да си достоверен. Трябва да си много достоверен.
А когато героят ти е много далеч от теб самата, какво правиш ти, за да си достоверна?
Сменям текста.
Имат ли актьорите тази свобода?
Не точно. Винаги говоря с режисьора и се обосновавам, доколкото мога, за да убедя екипа, че имам нужда от това. Случва се да не съм съгласна с някои от думите, които искат да сложат в устата на Йовка, и смятам, че съм в правото си да поискам промяна на текста, защото аз трябва да я защитя тази жена. Аз съм й адвокат на тази дама. Тя е навсякъде между нас, тя е просто една съвременна нормална средностатистическа българска жена. Йовчето е зад всеки ъгъл.
Кой беше най-трудният ти момент в сериала до момента? Имало ли е случай, в който ти е идвало да станеш и да си тръгнеш от снимки?
Имало е случаи, в които сценаристите са поставяли героинята ми Йовка в крайно унизителни ситуации. И моята женска, не актьорска природа се е противопоставяла на това. Но жените в България изпадат в такива ситуации. И в такива случаи си казвам: „Добре, хайде да видим как ще се справя с това, как Йовка ще излезе от тази ситуация?”.
Защо се чувстваш длъжна да си адвокат на героинята си? Не е ли това просто роля?
Не съм длъжна. Да съм адвокат на героите си идва от любовта ми към живота. Независимо какви сме – ние сме тези хора и ако сме с позитивна нагласа и ако съумеем да простим на себе си някои наши постъпки, ще живеем по-щастливо. Когато играя, искам да защитя героя си, т.е. иска ми се ако може дори и в най-грубите постъпки на Йовка, дори когато е в най-кофти светлина, така да я представя, че хората да кажат: „Ами да, той човекът е това, той се изкушава, случва му се да последва лошотията, да се поддаде на нагона си, да бъде меркантилен. Но това е Човекът”. Искам да я защитя дори в ситуациите, в които героинята ми е сочена с пръст, дори в ситуациите, в които е гад. И сякаш да я оневиня: Гад е, но има ситуации в живота, в които сме такива.
0 Коментара