Гена Трайкова. На пейка за влюбени (и в твоя хол)

снимки Дилян Марков

Истината е, че не гледам телевизия, поне не редовно (което ме прави по-щастлива от по-редовните зрители). Тогава… защо знам името й, знам как изглежда (много добре), знам за разните клюки около нея и партньора й в ефир, знам, че вдъхва респект – питам се малко преди да чуя познатия глас в слушалката. И си признавам, че често ми е била по-интересна от Алмодовар, Маркес, най-добрата приятелка, гаджето, най-любимия бар (без гаджето), самотата. Не че някога съм я търсила умишлено, чрез дистанционното. Но изведнъж, хоп, ето я в моя хол…

„Добър ден”, казва ми тихо, което аз реших за студено. Говори ми сдържано, без емоция, сякаш съм част от пълнежа на новините. Иначе е разбрана – снимките ще започнат на другата сутрин. Със смесени чувства я чакам, за да я заведа в студиото. Дано я харесам, моля се. А това било толкова лесно.
Появява се спортна, с разпиляна коса, без грим (още по-хубава) и иска запалка. Палим си по цигара, вървим си и си мълчим. Вчера ми прозвуча малко надменно, изцепвам, защото усещам, че съм се заблудила. Извинява се, не било така, „просто…”. Не искаш да си говорим за Венелин, изпреварвам я. „А може ли?”

Приключваме темата със съгласието й да я снимаме върху тази колоритна „Пейка за влюбени” просто защото месецът, който се задава, е решен за такъв – романтичен. „Добре”, усмихва се хитро. И бариерата пада.

Тогава репортерското й око забелязва, че върху ми ще падне внушителна ледена висулка. „Ела по-насам”, предупреждава и вече съм много щастлива, защото, ако кажа, че е страхотна, няма да е лъжа. Пак пушим и си бърборим за глупости: за „Биг брадър” – не вярвала, че ще има успех, но явно била надценила аудиторията (колко е деликатна); за италианската паста – яде я в огромни количества (със завист отчитам, че дори S размер дънки й шават); за световното по футбол в Германия – искам да гледам финала на живо, но тя се намесва с лошата новина за цените на билетите.

 

По време на снимките се държи дисциплинирано и с невероятен финес. Личи, че не е суетна, доволна е, че не сме я облекли в нещо шармантно и кич. Не капризничи, но й е трудно с позирането, защото е прекалено естествена. Постоянно се извинява на фотографа, без да има защо. Явно и той си падна по нея – склони да озвучи фотосесията с Depeche Mode (любимият й състав). Към края на диска вече нямам търпение да си говорим отново – за нея и за нещата, заради които и ти я допускаш в хола си.

Визитка

Гена Трайкова е на 28 г., зодия Близнаци. Средното си образование завършва в Националния учебен комплекс по култура с Лицей за изучаване на италиански език и култура, а висшето – в Софийския университет, специалност тв журналистика. Специализира в BBC и CNN. От 5 г. е водеща на новините в bTV, репортер и автор на редица документални филми.

Струва ми се, че си човек, който „страни” от популярността си?

Наистина не обичам да говоря за личния си живот, предпочитам да съм човекът, разказал определена история или поднесъл определена новина. В един филм, репортаж или в представянето на новина съзнателно или не включваш частица от себе си. А и изкривяването на образа е неизбежно – всички пречупваме срещите си с нови хора през субективните си възприятия. Така е и с нашия разговор в момента.

Ако си обективна спрямо себе си, с какви думи би се описала?

Любопитна, любопитна и пак любопитна.

А ако трябва да ми опишеш деня си само с емоции, кои от тях ще преобладават?

Преобладава еуфорията. Работата в новините е изключително динамична, всичко е на ръба на секундата, винаги има нещо, което трябва да стане готово в последния момент. Понякога човек минава през целия спектър на чувствата. Но удовлетворението, когато видиш крайния продукт на екран, е невероятно и не може да бъде сравнено с нищо друго.

Има ли моменти, в които мразиш новините?

Никой не обича да съобщава за атентати, природни катаклизми, жертви и загуби. Но те са част от живота и нямаме право да пресъздаваме една защитена розова реалност, защото животът не е просто весел. А и аз не признавам рязката граница между черното и бялото, вярвам, че истината е в нюансите.

Имаше една новина, след която много трудно продължих да чета бланковете от емисията. Беше репортаж за делото срещу медиците ни в Либия. Във финалния кадър медицинската сестра Нася и съпругът й протягаха ръце един към друг през решетките, докосваха лицата си и повтаряха „Обичам те”, „Обичам те”… Никога няма да го забравя! Не можех да продължа все едно нищо не се е случило. Защото си даваш сметка, че не е филм, че се случва на истински хора като мен и теб. В тази сцена имаше толкова нюанси – любов, страдание, нужда от надежда…

Успяваш ли да се изключиш от подобни кадри, когато вече не си в ефир?

Емоционална съм и някои неща ми влияят и след края на работния ден. Може да ме натъжи репортажна снимка, мелодия или откъс от филм. Вкъщи, сред близките си, се мъча да се абстрахирам. Понякога се получава…

Към кой от филмите си си подходила с най-много емоция?

Най-емоционален е документалният филм „Шепот от гроба” за откриването на най-големия масов гроб в Босна след края на войната в бивша Югославия и идентифицирането на останките на избитите. За първи път се сблъсках индиректно с такава форма на жестокост. На такова място може да се види как ценностите в нашето виртуално и глобално общество губят смисъл пред плашещата изобретателност, с която хора като нас измислят различни методи, за да избиват себеподобните си. Тогава си дадох сметка и за нещо друго – че нищо не е по-голямо от живота сам по себе си.

Какви други теми те вълнуват?

Интересуват ме проблемите на т.нар. различни хора. Не искам да ги наричам хора с увреждания или в неравностойно положение, защото те са като нас. Затова разказах историите на танцьорите в инвалидни колички, на страдащите от шизофрения, на децата с аутизъм. Вътрешният им свят е изключително богат и сложен, а ние сме склонни да игнорираме присъствието им и да ги приемаме за невидими само защото вече сме им поставили стигма и просто не ги разбираме или се страхуваме от тях. Истината е, че те са стойностни колкото нас, а понякога и много повече.

Извън камерата позволяваш ли си да си сантиментална, романтична, да говориш за любов?

Не съм сантиментална, но определено съм романтична. Вярвам, че именно любовта ни движи. Това е най-прекрасното чувство, което ти дава сили да променяш себе си, а с това и света. Хората са истински щастливи само когато живеят в симбиоза – принадлежат си един на друг и са готови да се приемат с всичките си плюсове и минуси. Защото любовта не вижда дефектите, а истинското приятелство ги обича.

Ако илюстрираш любовта с тв репортаж, какви типажи би избрала?

Най-чистата форма на любов според мен е проектирана в отношенията между родители и деца. Бих заснела тях, защото не се сещам за по-концентрирана изява на обич: безрезервна грижа и възхищение от страна на родителите и плаха, неосъзната благодарност от страна на децата.

Явно те трогват дребните на пръв поглед неща.

О, да. Понякога съвсем простички неща са в състояние истински да ме развълнуват. Веднъж непознат човек на улицата ми подари стрък лавандула. Още си я пазя. Много ме трогна, защото денят ми не беше хубав, а той ме накара да се почувствам добре.

Остава ли ти време да мислиш щастлива ли си или не?

Не разсъждавам върху това, а и знам, че съм истински щастлива. Щастието не е философска категория, над която ежедневно да блъскаме рационалните си глави. Щастието е във всеки миг от живота ни. Щастие е, когато се будя с усмивка, когато се оглеждам в очите на любимия човек. Щастлив е всеки миг, в който се чувствам истинска и жива. Щастлива съм дори когато съм сама, защото само тогава, в тези редки мигове, мога да слушам в себе си, а понякога и да се чувам. Лошото време също ме прави щастлива – дъждът ми създава усещането за пречистване, за покълването на нещо ново.

Какви са страстите ти извън телевизията?

През зимата се опитвам да карам сноуборд, а през лятото – сърф. Дават ми усещането за скорост, риск и свобода. Много обичам да ходя на концерти. Миналата година сбъднах една от мечтите си – видях и пях с U2 на живо на Олимпийския стадион в Берлин. Беше изключително изживяване. 75 хиляди души на едно място. Невероятна енергия. За нещастие денят на концерта съвпадна с атентатите в лондонското метро. Боно изпя LOVE and PEACE с превръзка на очите, на която беше написано COEXIST – в буквите бяха вплетени символите на християнството, юдаизма и исляма – кръст, звезда и полумесец. Посланието, което обедини хората на стадиона, беше да заличим различията, да съществуваме заедно независимо от религията, цвета на кожата и социалния статус.
Тази година ще си подаря и Depeche Mode на живо – първо в Загреб, а после и в София.

А кои са книгите и филмите ти?

Винаги ще препрочитам „Майстора и Маргарита” на Булгаков и „Любов по време на холера” на Маркес. Най-любимият ми филм е „Криле на желанието” на Вим Вендерс. Може би прозираш причината – в тях са разказани едни от най-истинските, но и най-вълшебни истории за проявленията на любовта.

Каква новина за България искаш да чуеш през новата 2006 г.?

Истински добра новина е онази, която ни провокира да правим добро, да изпитваме възхищение от добрия жест и ни помага да го изразим. Иска ми се да вярвам, че ще станем по-добри хора, повече човеци.