Ирен Леви, от вида на хвърчащите хора

„Ако така я карате, скоро ще пораснете големи и ще започнете да виждате и чувате по обикновения начин, което значи, че нищо няма да виждате и чувате. И ще станете като съседите си и като съседите на съседите си, и така ще ви се пада!“ Туве Янсон

Снимки Александър Нишков

Познавам Ирен от дете. То и аз бях дете, но тя сякаш остана такова и до днес, някое и друго десетилетие по-късно. И не става дума, че усмихнатото й лице, около което се бунтуват разкошни къдрици, е без издайнически бръчици. Сърцето й е такова – умее да се радва, да изпитва удоволствие от живота, да съчувства искрено, да подскача, пее и танцува. Ако всички сме пробвали заклинанието на Пипи: „Хайде, хапчета чудесни, никога да не порасна!“, то Ирен май е вложила истинска жар в него, защото със сигурност е подействало.

И докато сърцето й празнува живота, самата Ирен не стои със скръстени ръце. Тя е журналист и писател с голямо любопитство към света и с дарба да вижда и чува нещата, които се крият под повърхността. Тъкмо на нея все се пада да среща най-интересните хора и

да намира вълшебство зад привидната им лудост

Каквото и да захване Ирен, получава се нещо пъстро и весело. Като предаването й „Небивалици“ по bTV, пълно с изумителни хора и случки. Или авангардното й шоу „Голите ангели“ по Нова телевизия, в което еротиката беше издигната в статут на поезия. Когато правеше прогнозата за времето заедно с Богдана Трифонова, Емил Чолаков вероятно си е водил бележки как от скучния синоптичен бюлетин да създадеш истинско представление.

В момента Ирен води „Малки истории“ по БНТ. Има две прелестни дъщери, няколко документални филма и три издадени книги. Първата е стихосбирката „Голото плашило“, втората е романът „Последно повикване“, а току-що мина и премиерата на „Хмутовете“ – историите на приказни същества със съвсем човешки характери, нарисувани от Тодор Ангелиев – Тоци.

„Хмутове“ е напълно измислена дума, която обаче сякаш винаги е съществувала. Поне във въображението на Ирен. Нейните хмутове разсмиват и топлят и малки, и големи, въобще – в книжарниците трябва да измислят специална секция за книгите на тази авторка. Или направо в аптеките – да се купуват вместо антидепресанти, като витамини срещу есенна умора.

П.П. И ако разпознаете свадливата си съседка в някоя хмутица, не й казвайте, тя със сигурност се мисли за Самото Съвършенство.

Радичков и Валери Петров са сред авторите, на които си се смяла и плакала. Познах ли, или са други? Някак твоите хмутовски истории ми напомниха за тях.

О, те са! Има и други: Астрид Линдгрен беше авторът на моето детство. „Патиланци“ на Ран Босилек беше първата книга, която прочетох сама. Всъщност, не, първата беше „La Edad de Oro“ (“Златната възраст“) на Хосе Марти, защото до 8-годишна съм живяла в Куба. „Ние, врабчетата“ и “ Копче за сън“ се появиха в библиотеката и сърцето ми по-късно. „Алиса“ винаги ме е впечатлявала и ужасявала едновременно. А „Малкият принц“ и до днес го усещам като погалване на душата …

Как би се казвал твоят хмут?

Самото Съвършенство, разбира се. Шегувам се. Името, което тя получава след сватбата – Самото Несъвършенство, ми допада не по-малко. А иначе аз нямам официално хмутско име, но чувам тихичко да ми подхвърлят такива: Хмутицата на всички времена, Главната Хмутица (не гладната) или Хмутицата с пеперуди в косите. Моля, Хмутицата –майка да бъде забравено веднага!

Твоите дъщери обичат ли твоите хмутове, ревнуват ли от тях, оприличават ли се на тях?

Накрая на премиерата голямата ми дъщеря Теа поиска микрофона и каза, че е отраснала с хмутовете и че въпреки че вече не са само нейни, е много щастлива да види как са тръгнали по света. А Маги е много развълнувана, че хмутовете избраха главата и сърцето именно на нейната майка, за да се появят. Да ти призная, мисля, че спечелих две големи червени точки тези дни.

Това е третата ти книга. Как се виждаш отстрани – като писател, като журналист или като нещо друго?

„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“ (друг мой любим автор – Уилям Сароян). Знам ли? Добре, че не обичам етикетите, иначе щеше да се наложи постоянно да ги сменям: писател, майка, водещ, довеждащ, сценарист, жена, журналист, семеен лекар, готвач, утешител, шофьор, измисляч, пътеводител… и не точно в този ред.

Аз лично си те представям най-вече като разказвач на истории, така се казва и предаването, което водиш. Кои истории са те трогвали най-силно, кои са те разсмивали? Коя е любимата ти история, която си научила?

О! Те са много! Не бих дръзнала да ви ги преразкажа, боя се да не ги разваля, гледайте ги. Има ги на сайта на предаването.

Но ще ви разкажа нещо, което все още съм заснела само в душата си. На един ъгъл на булевард „Стамболийски“ в София всеки ден седи възрастна жена, сложила близо до себе си купичка, в която събира от минаващите монети. За жалост, виждаме тази картина често, все по-често. Но има нещо, което никога не съм виждала при просяците. Тя винаги чете книга. Представете си я – прегърбена, вперила поглед в страницата, личи си, че книгата е старо издание, вероятно от личната й библиотека. Не искам да мисля дали е била учителка. Не искам да изстрадвам тема, правена толкова пъти в предаването ни – интелигентните просяци на България. Виждам друго –  колко е гениално бягството й. Тя е там на тротоара, но е и Другаде. Тя тук проси, но Там обича, танцува,богата е, млада е. Колкото и тихо да се приближиш до купичката, усеща те, поглежда те и казва с интелигентен глас „Благодаря!“. Толкова ми се иска да я снимам. Но още не съм го направила, защото усещам, че няма начин да бъде заснета всъщност. Днес може да е Скарлет, утре Маргарита, Мадам Бовари, Албена, лисицата на Малкия принц. Кой може да заснеме това?

Освен истории, колекционираш и чудати хора, нали? Те с какво те привличат?

Правят света по-интересно място. Ако всички бяхме еднакви като бобени зърна, какъв щеше да е смисълът да сме заедно? Предполагам би станала вкусна чорба, но не е там работата. Летящите хора, чудатите хора са онези, които оцветяват света ни.

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес“.