9 години по-късно Камелия Тодорова – горда, стилна, аристократична – отново грее на корицата на „Жената днес“. Тя е шестата героиня от юбилейната ни поредица „Седем десетилетия – седем жени“.
фотограф: Дилян Марков, стил: Августина Маркова-Тути, коса: FETISH, грим: Ализа Барух
Подготвяте ново портфолио, да не би да се връщате към киното?
Много бих искала.След Германия за първи път реших сериозно да си направя снимки за кастинг агенции. Можe и да ми излезе късмета един ден. Току-виж ме преоткрият!
Музиката или киното е първата ви любов?
Като малка мечтаех да играя във филми. И преди да реша да пея, започнах да гледам как се снима кино. Имах възможност чрез приятели на семейството ми – актьори, оператори и режисьори. Като малка инстинктивно се оглеждах в огледалата, за да имитирам различни състояния , без да знам че това може да се окаже сред най-добрите уроци – да играеш етюди пред огледалото.
Кой е бил моделът ви на подражание?
Не мога да кажа. Аз харесвах много френското кино като малка. Баща ми ме водеше на всякакви филми, но през 60-те повече се гледаше френско, италианско и руско кино у нас, а не американско и английско.
Френско кино би ви отивало.
Таксиметровите шофьори в Германия винаги мислеха, че съм французойка заради моето „р“. В Киноцентъра бяха решили, че съм скандинавски тип, което ме учудваше, защото има руси и синеоки родопчанки например. Във всеки случай бях доста различна от това, което те си представяха, че е българката. И това ми пречеше да пробия в главните роли. Но на кастинга за „Търновската царица“ Янко Янков реши да не спазва традицията, тъй като според описанието в книгата Марина е изглеждала много различно. Неслучайно се беше спрял на няколко типажа от Полша и Унгария. Тогава имах късмет и ме избраха мен. Вече е много трудно в наше време да определиш точния типаж, защото хората от различните нации са много смесени.
Типажът на лицето ви може да е скандинавски, но пък излъчването е френско.
Възпитанието е много важно. Баща ми е живял първите си 20 години в Париж. Първоначално у нас се говореше само на френски и се спазваше този етикет. По-късно започнах да го сравнявам с етикета на руската аристокрация – имат много общо. Възпитанието в първите 7 години е нещо, което човек цял живот не може да навакса и от което не може никога да избяга. Тогава, когато се оформя един човек, се усеща какъв размах ще има, какъв инстинкт и в каква посока ще поеме. Мама ме насочи определено към класическата музиката, пластиката и спорта. Баща ми пък – към езиците, джаза и киното.
Какво е най-важното, на което научихте дъщерите си?
Да бъдат самостоятелни, да са критични към себе си – те пък станаха прекалено критични, дори и в подбора на хората, с които контактуват.
Много е важно да знаеш какво искаш. Затова е нужно първо да се опознаеш и намериш. Да формираш характер. Въпросът е друг – човек трудно се опознава, а и преоткрива себе си цял живот!
Децата ми израснаха предимно с мен, нямаха вниманието на баща си, но пък затова моите родители им дадоха каквото могат. Аз целях на всяка цена майка ми да не ги разглези. Тя обеща и си изпълни обещанието. Но е много важно в първите три години от живота му майката да е непрекъснато с бебето. Аз работех, но не толкова усилено и успявах да не се разделям с децата си. Затова те имат много силна връзка с мен.
Феминистките вероятно ще възразят, че една жена не е само майка.
Децата присъстваха на всичките ми репетиции, бяха до мен в домакинската ми работа, те знаят как се пазарува, чисти и работи. Аз не мога да седя на едно място и не си представям, че един ден ще стана пенсионерка и само ще си почивам. Това би било абсурд.
Доволна ли сте от начина, по който протича животът ви? Така ли си представяхте вашия път?
Обичам да поемам рискове и в повечето случаи големите си решения съм ги взимала на емоционална база, тъй като съм човек артист. Човек не може да бъде само мечтател, трябва да влага и разум в решенията си. Така че аз обичам да хвърча в небесата, но имам два крака на земята. Не съжалявам за нищо, което съм направила. Емоциите градят характер и се радвам, че децата ми станаха жени с характер.
Кои емоции са ви карали да забравите здравия разум?
Най-много любовта. Когато човек е млад, винаги първо мечтае за любов. Ние имахме чудесна къща с огромно място в Радомир. Аз седях в старата ни къща с кьошка отпред. Под нея се отглеждаха зайци и пилета, по-ниско отстрани имаше зимник (в близост до обора с крави, коне и прасета), където се правеше масло и кисело мляко. Седях на тази кьошка като малка и мечтаех да срещна принца.
Той е трябвало да мине през Радомир?
За мен беше много поетично – лоза, живописна градина, голям стар орех, под който се закусваше и обядваше. Яздех кон като дете в обятията на братовчедите ми… Принцът на моите мечти изглеждаше възможен. Шокът за мен дойде в един киносалон, когато влязох и гледах филма In Between на Джоузеф Лаузли. Там има ферми, сено и другите атрибути, но къщата беше доста различна от нашата. Аз казах на баща ми, че съм живяла в такава къща, а той ми отговори: „Да, когато си била англичанка, сигурно“. Ходихме след това да питаме един човек, който се занимаваше с прераждания и той ми каза, че е нормално да имам спомен от предишен живот. Същата година на плажа се запознах с едни англичани, сближихме се, те ми измислиха прякора „Кеми“ и се разбирахме, като си рисувахме по пясъка. Когато се прибрах в София, отказах да говоря повече на френски и започнах да уча английски.
Вярвате в прераждането?
Да. Като малка винаги исках да бъда момче. Аз не съм играла на кукли до 11-годишната си възраст. Претърпях операция от апендицит и ми беше ужасно скучно в болницата. Крадях лигнина на сестрите и правех дрехи за куклите на другите момичета. Аз лично се занимавах с футбол с момчетата от квартала, играех на топчета и стражари и апаши, участвах в престрелките им. Мечтаех да бъда спортист. През 90-те години научих от човек, който можеше да гледа, че от 14 прераждания девет са ми като мъж. И нито едно от преражданията ми не е в България. А пък в женските ми прераждания в мен тече синя кръв.
В какво друго вярвате?
Вярвам в хората. Обичам хората. Знам, че трябва да съм по-егоистична, по-нахална, по-пробивна, но това няма да съм аз. Аз съм изключително пробивна, но в много класически вариант от романите на Лермонтов и Толстой. От малка ми казваха, че съм хубава, но никога не съм искала с това да пробивам. Би ми било скучно. Винаги съм се старала да пробия с талант. Много съм еманципирана по отношение на работата си. Работя като мъж.
Какво означава това?
Строга дисциплина и издръжливост. Аз съм работохолик. Мъжкият свят ми харесва. Но аз разделям работата от личния си живот, където се чувствам чудесно в кожата си на жена. Искам да бъда ухажвана, да бъда добра съпруга, обичам да готвя, настоявам за внимание. Харесвам патриархата.
Мъжете винаги са ме ревнували от работата ми. Аз се издържам с това, живея живота си с работата си и съм удовлетворена, когато работя.
Съгласна ли сте да ви издържа мъж?
Дори да има такъв, който ще ме издържа, а досега не се е появил, аз пак ще си работя. Няма да се откажа, ако пък той реши – да се появи. Но научила съм се и сама да си бъда муза, сама да се мотивирам и сама да се справям. Затова винаги много ми е помагал спортът, който учи да контролираш тялото и съзнанието си. За мен независимостта е една от най-големите ценности, а мъжете не обичат такива жени.
Кога музиката стана толкова важна част от живота ви?
Музиката дойде, когато бях на 18 години. Когато завърших Техникума по вътрешна архитектура и дървообработване, работех една година като проектант, не ми хареса работата и отидох в Театър 4+4. На кастинга трябваше да се представя с пеене, актьорско майсторство и танци. Най-добре се представих с пеенето, което удиви самата мен, но разбрах, че това ми е силата. Когато затвориха този театър, отидох временно в театър „София“ и кандидатствах във ВИТИЗ. Там ме скъсаха, но ме приеха в Музикалната академия.
Преди време поискахте да ви назначат като хигиенистка в Министерството на културата. Още ли твърдите, че нещо не е наред с управлението на българската култура?
Макар да съм артист, имам силни социални сетива. Не понасям неправдата. А у нас има много голямо нарушение на човешки права. Няма икономика, няма справедливо заплащане, няма съдебна система и всичко се върти в хаосен кръг, който въобще не се променя. Ако някой ми каже, че от 1992-а има някакви промени, ще си отрежа главата. Никой не обръща внимание, че образованието, традициите и културата затъват. Аз съм преподавател и виждам какво липсва. Но кой го е грижа за моето мнение…
Какво е впечатлението ви от младите хора?
Те са доста неориентирани. Преди всичко имат много лоша култура на поведение. Не се подготвят сериозно за кастинги и приемни изпити. Нямат въображение. Как ще стават артисти? Тази работа не става за един ден, нито за един месец. Хубаво е да имаш талант, но работата е тежка и дълга. За какво им е тази тапия на артист – певец, като нямат търпение и не са готови да работят върху техниката си например, което е основата на тази професия?
Каква е разликата между артистите от миналото и настоящите?
Сегашното поколение актьори не са толкова универсални. В повечето случаи са прекалено театрални. Много малко са тези, които харесвам като киноактьори. Харесвам предимно тези, които не са завършили НАТФИЗ.
Какво ви се пее сега?
Всичко. Догодина искам да направя и джаз концерти, които да ги запиша на живо. Замислила съм един проект със симфоничен оркестър. И отделно концерти, които правя с по-камерни състави. Но всички искат да чуят най-старите ми песни, от 80-те години. А аз харесвам повече репертоара си сега. Но публиката не успя да чуе много от моите по-късни изпълнения заради пропагандата на медиите, която лансира чалгата.
Прогапанда?
Смятам, че след като това се обособи като стил, целенасочено не се пускаше другата музика. По-лесно се контролират хора, които са прости, без ценностна система и собствено мнение.
Кои певци харесвате?
Михаела Филева. Харесват ми нейните авторски неща, например „И аз съм тук“. Харесва ми, че е красива, пластична, без да парадира с качествата си. Харесвам поведението й. Би могла да бъде и актриса. Излъчва позитивност. Харесвам и Криста. Тези певици трябва да пеят това, което мечтаят да изпеят, а не това, което им кажат, че трябва да пеят, за да станат комерсиални. В стиловете, които те харесват, има комерсиална страна. Всички смятат, че с рап ще станат много бързо известни и разпознаваеми, но така губят индивидуалност. Те звучат еднакво. Това, което отличава Франк Синатра от много певци, е неговото фразиране. Новите певци не знаят, че фразирането и правилното използване на българския език е много важно. Не случайно работя често с дъщеря ми Рейчъл, тя е педантично взискателна и към тонирането, и към фразирането.
„Да е влюбен този свят“ е любимата ми ваша песен. Кого чакате сутрин рано или вечер късно?
Обичам да се събуждам прегърната, но все се разминавам с късмета, така че се радвам сутрин да се събудя в добро настроение.
0 Коментара