Камелия Тодорова. В нея е влюбен този свят

Едно тъмнокосо момче не издържа и тръгна към сцената като към трон, на който има царица. Бавно съблече сакото й. През тънката й риза видяхме как сърцето й се качи в гърлото и запя Gee Baby… Той влезе в приказката и я повали бавно върху пианото сред рози и свещи и щеше да я целуне, но не посмя, защото това, което тя представляваше, беше отвъд най-сладката чувственост. Тя пееше и всички можеха да поплачат заради порива да са в сцената, но от нея излезе някакъв ароматен дух, който се саморазля в дробовете на всички и те запяха, и затанцуваха, но пак се чуваше, виждаше и усещаше само тя. Безумно красива. Like a Natural Woman. С глас, който убива болките, глупостите и отегчението ти по най-нежния начин. И се влюбваш в света и той в теб, и всички в нея. Бис. Като при първата й изява на сцена, която сякаш е била вчера, защото тръпката между нея и публиката разцъфва всеки път, щом токчето й докосне подиума… Ако през това време сте гледали новини, втрещени от ужаса и лудостта в тях, може да запитате любимата си медия защо ви е лишила от най-добрата новина напоследък – Камелия Тодорова. Не е вярно, че щастие няма, просто щастието пак е било там, където вие не сте били – на 8 март, в Back Stage.Там прекрасната ни певица се поднесе на публиката заедно с парчетата от седмия си албум Feels Like…, както и с незабравимите „Не ме гледай така, момче”, „Прошепнати мечти”, „Да е влюбен този свят”… Емоционална, провокативна, митична, мистична, но истинска. Изплетена от страстта, която прелива от всеки неин жест, поглед и звук. Победила времето, драматичната съдба, обидната поп(фолк) културна среда у нас с неповторим стил.

Тя е певицата, която избяга на Запад в пика на кариерата си в началото на 80-те. Може би от любов, може би от омраза към правилата на соца, може би заради малкото смисли в този живот – рискът. Била съм само на 2 г. тогава и не съм страдала, че са я „забранили” заедно с всичките й хитове и красотата й в „Търновската царица” и „Прилив на нежност”. Но когато през 90-те тя се върна, осъзнах, че тази жена е магия, защото е успяла да стигне до мен и знаех коя е, обичах създаденото от нея.

Родена е преди 21 години – така се усеща и я усещаме. Завършила е Техникума по вътрешна архитектура. През 1975 г. учи музика в естрадния отдел на Българската музикална академия и бързо става най-популярната джаз изпълнителка. Улавя стойностното в изкуството от родителите си – майка й обожавала класика, а баща й джаз. Има редица награди и участия в международни джаз фестивали, както и отличия от поп конкурси като „Златния Орфей” и „Шлагерфестивал” (Дрезден). През 9-те години, прекарани в Германия и Англия, работи с едни от най-известните личности в шоубизнеса, издавана е от MK Virgin, Англия, и синглите й попадат във всички тв шоупрограми. Връща се у нас заради крах в личния си живот и започва всичко от нулата. Умее обаче да преразказва най-трудните мигове от живота си с усмивка. Защото въпреки тях е успяла да отгледа много красиви и талантливи деца – близначките Рахел-Лилия и Мириам-Ребека. И да расте с тях.

Колко време ти отне, за да реализираш седмия си успешен проект?

Подготовката ми отне 2 години. Прекарах близо година в Англия. Срещах се с музиканти, направих много прослушвания, успях да гостувам в джаз клубове, пиано барове и да взема участие във вариететни програми. О… ако знаете колко важно е човек да има такива преживявания. Какво обновяване и духовно пречистване е това! Колко е важно за артиста да успее да опознае себе си и да се срещне с обновени, чисти, усмихнати и открити хора, които не ти досаждат с предразсъдъци и скрупули. Така се роди идеята за Feels like… – музика, наситена със секс, страст, съзнателност, отговорност. Всички тези чувства изпълваха песните, родени през 60-те и 70-те години. Пеейки сред разнородна аудитория, аз усещах, че въздействам най-много с блус и соул. Самия репертоар успях да подбера след завръщането си и в творческа кооперативност с Тома Спространов и Димитър Евстатиев – едни от най-добрите познавачи на този тип музика.

Вече дълги години се изявяваш успешно в елитарни стилове, дори и българските ти хитове имат такъв акцент… Каква е формулата за това?

Най-важното е да не се главозамаеш, защото тогава забравяш да се вглеждаш в себе си и се отчуждаваш от публиката. Но трябва и егоизъм, за да усетиш удоволствие от това, което си, и то да рефлектира върху хората. Винаги съм успявала да запазя този баланс, защото не се натрапвам в медийното пространство, а и у нас няма как да се почувстваш звезда. Особено когато отказваш да се адаптираш към масовия манталитет и вкус. Мисията на шоубизнеса е да превъзпитава. Само ако не правим компромиси, за да се харесаме на масовата аудитория, можем да победим посредствеността.

Тръгва видеоклип на парчето I Got the Music In Me. Защо се спря точно на него?

Навремето един приятел на баща ми от Холандия ни донесе две огромни ролки с дискотечна музика, с които дълго време правех най-веселите купони. Там открих това парче и с него стартирах кариерата си – обожавах го в годините, през които се изявявах в т.нар. нощни барове. Никога не съм робувала само на един стил и имидж. Благодарна съм, че Бог ме е дарил с талант, който успявам да разгръщам с всяка нова стъпка и да откривам нови хоризонти в работата си, без да се отклонявам от заложеното дълбоко в мен.

Кога обикна музиката?

Истината е, че първата ми мечта беше да съм киноактриса. Като тийнейджърка имах няколко малки роли в „Черните ангели”, в „Момчето си отива” и „Козият рог”. Всъщност се интересувах от разнородни изкуства, тъй като израснах в среда на писатели, поети, художници и архитекти. Завърших техникум по архитектура със специалност вътрешен дизайн, но когато започнах работа в проектантска организация, се разочаровах и бързо напуснах. Така попаднах в Театър 4+4, където наблегнах не само на актьорското майсторство, но и на пластиката, музиката и entertainment. В пиесата на Пабло Неруда „Смърт и възход на Хоаким Мориета” се въплътих в три образа и чрез музиката на Кирил Дончев изиграх негърка, испанка и американска проститутка. Тогава разбрах, че гласът е приоритетен и започнах сериозна работа. Първите си вокални уроци взех при оперната певица Катя Спиридонова. Кандидатствах във ВИТИЗ – скъсаха ме. Консерваторията обаче ме прие радушно.

Кога беше първият ти успех?

Само 6 месеца по-късно по покана на Людмил Георгиев станах солист на джаз формация с пианист Марио Станчев, Симеон Щерев – флейта, Пепи Славов – барабани, Теодосий Стойков – бас, Данчо Капитанов – тромпет, и Людмил Георгиев – саксофон. Представих се на Втория джаз преглед в зала „Универсиада“ и изживях първата тръпка на успеха. Оказах се новото откритие – Lady Sings the Blues. Всички станаха на крака, извикаха ме на бис. Бях удивена от реакцията на публиката и…

…тя се влюби в теб.

Да.

Още повече след играта ти в „Търновската царица”. Как получи ролята?

На фестивал в Полша в чест на Дюк Елингтън спечелих специалната награда – с Марио Станчев бяхме подготвили най-хубавата и трудна творба на Елингтън A Flower Is a Love Something. Взех и втора награда като изпълнител. Когато се върнах, Кеворк Кеворкян ме покани във „Всяка неделя”. Режисьорът на „Търновската царица” Янко Янков ме гледал и се свърза с мен.

Какво от Камелия има в героинята ти?

Успях да си извоювам свобода на интерпретацията. Въпреки класическата основа на филма исках да изградя една по-непокорна жена, с по-освободен мироглед. Бях щастлива, че ми гласуваха доверие, и този образ стана любим на публиката. Но най-поласкана се почувствах съвсем наскоро, когато срещнах актрисата Стоянка Мутафова и след толкова години тя ми каза, че съм създала незабравим образ в българското кино.

По това време печелиш и „Златен Орфей”.

– Да, оставаше заснемането на финала, а аз трябваше да участвам във фестивала. Отношенията ми с Янко се обтегнаха, но заминах. Беше голяма емоция, защото бях с бронхопневмония и въобще не очаквах да спечеля. Бях на седмото небе, когато получих „Златния Орфей”. Може би ако не бях спечелила, щях да бъда разкъсана от Янко Янков, но… По едно и също време успях да осъществя и двете си мечти – на актриса и певица. Не е толкова важно да имаш големи амбиции, а да ги постигаш.

Бягството ти от България заради тях ли беше?

Не. Намирах се в страшна бъркотия и в личен, и в професионален план. Имах проблем с получаването на артистична категория по чл. 9, както и на солистична. Исках да запиша албум с ФСБ, но ми го отказаха и много се огорчих. Това ме потискаше, въпреки изявите ми в Полша, Чехия, Португалия, Германия… Снимах се и в „Прилив на нежност”, но продължавах да се занимавам с този член 9. По това време срещнах и „мъжа на мечтите си” – Майкъл, режисьор от Западна Германия. Търсеше натурални декори за филм за Марлене Дитрих. Гледал ме в материалите на киноцентъра, много ме харесал и поискал среща с мен. Бяха му попречили, но той намери начин и така започна любовният роман. Много е дълъг, ще го разкажа в книгата, която смятам да напиша…

Какви положителни неща извлече от живота си в чужбина?

Там успях да погледна на себе си с по-големи критерии. Разбрах и че трудът, който хвърляш, никога не е достатъчен, че винаги може още. Животът ми протичаше между Германия и Англия, наложи се да усвоя и двата езика перфектно. Издадох два успешни сингъла, единият от които бе продуциран от Роджър Тейлър от „Куин”. Още в онези години аз се облегнах на соул музиката, издавайки и втория си сингъл – кавър на Арита Френклин – Chain of Fools. Бях достатъчно добре приета, имах добър старт, но нещата отидоха в неправилна посока заради лични проблеми. Концепцията на Майкъл не ме доведе до максималното. Научих много от него, но той така и не се вслуша в моя инстинкт… Той беше голям актьор и в живота, а аз – не. Когато сляза от сцената, съм нормален човек, стоик с нежна душа. Винаги съм мечтала да бъда малко по-груба, по-твърда и пробивна. Но не можах и това беше в мой ущърб… Не съжалявам за нищо. Все пак там се родиха моите прекрасни дъщери.

Разкажи ми за тях, на колко години са?

Колкото мен – на 21! Младежкият ми дух не ме е напуснал и се чувствам на тази възраст… може би благодарение на тях. Те ме зареждат с хъс, енергия и с позитивно отношение към живота. Рейчъл-Лилия реализира цялата мечта на моя живот. За разлика от мен има дарбата да композира и пише прекрасни текстове. Мириам-Ребека учи музикален мениджмънт в Англия, ще се занимава с live production.

Как избра имената им?

Майка ми ме е кръстила, вдъхновена от романтичните филми с Рудолф Валентино и онези прекрасни жени с камелии в косите… Аз се вдъхнових от Библията – прочетох я, докато бях в болницата, преди да родя. Много ми харесаха историите на Рейчъл и Мириам. Но не знаех дали те ще си харесат имената и им сложих по две.

Какво беше завръщането?

Шок. Имаше основно разминаване между имиджа, който създаваше Майкъл (в проекта „2 souls in 1“, с който се завърнах), и моето отношение към мен самата. Този конфликт не се хареса на публиката и тя ме отрече. Трябваше да понеса жестоката й присъда и да изляза от този период. Успях да го направя най-вече с работа. Намерих правилния ход и издадох албума „Настроение“ – с всички най-известни мои хитове от началото на кариерата ми. Той и досега е най-любим на почитателите ми и му предстои преиздаване.

Има ли умишлена символика в заглавията на следващите ти албуми?

Да. Издадох „Настроение”, за да възстановя гъдела у публиката. След това започнах да си я връщам с „Привличане” и сингъла „Докосване” и „Безкрайно“. През 2000 г. издадох албум с перлите на джаза – Pearls, а две години по-късно реших, че е време за удоволствие – Pleasure. Заглавието на новия ми албум Feels Like… няма конкретна интерпретация на български – «Чувство за…». И оттук нататък – свободна интерпретация!

Ти как се чувстваш?

Аз продължавам да съм влюбена в цялата магия, наречена музика. Всяка песен, всяко излизане на сцената е изпепеляващо влюбване, което преживявам откровено, без резерви. И колкото по-всеотдайна съм, толкова по-силен и взаимен е катарзисът.