Lillissima

Фотограф Васил Къркеланов 

Грим Кирил Чалъков 

Коса ФИФИ/Fetish Hair Studio

Стил ЛИЛИ ИВАНОВА

Дрехи Личен гардероб

Има моменти, в които се чувствам наистина благословена с професията си, защото журналистиката е често пропуск към светове и хора, които иначе биха останали може би завинаги недостъпни. Но въоръжен с добронамереното си любопитство, журналистът може да проникне и зад много дебели стени, да преодолее планини от натрупано недоверие и резерви. Стига да е наблюдателен и чувствителен, да чете със сетивата си и да вижда със сърцето си.

Един от тези привилегировани журналистически моменти е срещата ми с Лили Иванова. Защото тя е Тя, без съмнение най-голямата българска звезда на нашето време.

И защото дори няколко кратки срещи – размяната на реплики на крак в президентския апартамент на грандхотел „София”, докато я гримират преди фотосесията; спокойният разговор на кафе в лобито на „Радисън” и после – сред купищата цветя в просторния й дом; но най-вече вечерта, в която я слушам да пее на живо на една ръка разстояние в пиано-бар 2night: как всеотдайно изгаря в песните си, колко съучастнически общува с музикантите си, как майсторски омагьосва публиката си и колко експлозивно благодарна й е в отговор тя, – са достатъчни за мен, за да я усетя. Не опозная, не разбера, а именно усетя. Невероятната й енергия и воля в работата, тоталното раздаване на сцената. И заедно с това скромността и уединението на личния й живот, затворен в тесен приятелски кръг. Пълното й безразличие към злословниците, първоначалната й резервираност към непознатите, постепенното сваляне на бариерите (ако изобщо те приеме), детинската й палавост и непосредственост към близките.

Чувала съм толкова много слухове, митове, спекулации и версии за живота й, за възрастта й, за любовите и браковете й, но в крайна сметка във върволицата от житейски събития, през които всички ние преминаваме, не пикантериите са важни, а човекът.

В човешката кръстословица под „Лили” една дума доминира: РАБОТА – все попадаш на нея, както и да въртиш ребуса по хоризонтала или по вертикала. Разбира се, има и други думи: музика, любов, взискателност, устойчивост, самоограничения… Тъкмо тези неща й помагат да съхрани в продължение на толкова години феномена на своето творческо дълголетие и блясък.

Има няколко малки, но съществени подробности, които ми направиха силно впечатление, докато общувах с Лили покрай фотосесията и интервюто в този брой на „Жената днес”. Най-напред фактът, че тя е всичко друго, но не и глезла или примадона, каквато биха могли да си я навъобразят почитателите й, подведени от шумотевицата около нея в продължение на толкова много години.

Наистина тя е най-известният човек днес в България, безспорна прима на родната поп сцена, но в същото време, странно, не се крие, достъпна е, не е заобиколена от пълчища секретари, асистенти, пиари, стилисти… Дори сама отговаря всеки път на телефона си.

Второто, което изумява, когато надникнеш в света й, е нейната деловитост, стегнатост и прямота. Като някакъв малък войник командва с желязна ръка малобройната си армия от съмишленици. Но заедно с това музикантите и екипът й са нейното семейство. Едно весело и емоционално семейство, което, докато работи, страшно се забавлява. Но всичко – и работата, и игрите – се върши на сто процента.

Докато Лили пееше оная вечер в 2night, се случи беля: в суматохата някой настъпи китарата на един от 3-мата й музиканти и я повреди, буквално изтръгна гласа й. Моментът беше болезнен и за самия китарист, и за нас, останалите, защото освен че една подобна електрическа китара е много скъпа, тя някак е символ и на душата на музиканта – все едно публично да го обезчестиш. Атмосферата натежа, но Лили свали напрежението като с магическа пръчка – деликатно и с любов утеши музиканта пред очите ни, а после с такава фина самоирония запя заедно с него „На кого е нужна китара без струни…” (рефрена от хита „Ветрове”), че публиката се наелектризира.

Третото, което ме впечатли у Лили, е феноменалната й памет. Че тя може да сложи всички ни в джоба си по енергия и физическа кондиция, отдавна не се съмнявам. Само че не бях подготвена за нейната невероятна способност да помни. Детайл: загубих телефона на човека, с когото трябваше да се свържа, за да си запазя място в 2night – диктуваха го на Лили в разговор по мобилния, тя предаваше на мен, аз записвах. На следващия ден й се обадих, за да си посипя главата с пепел и да я помоля отново да потърси телефона. А тя ми каза: „Ама аз го запомних.” И почна да рецитира: „0888 697…” Просто онемях.

Нататък са отговорите на Лили и една песен, която чух оная вечер в пиано-бара. Текстът е на Михаил Белчев и си мисля, че тази песен е просто самата Лили Иванова – или поне онази Лили, която аз усетих:

Лили, понякога имам чувството, че не сте българка – нищо от нашенските типични черти не ви е присъщо. Много повече има у вас от дисциплината на германците, от аскетизма на скандинавците, от точността на англичаните, отколкото от типично българската склонност към мърлявщина и мрънкане. Затова ми се иска да ви попитам как изковахте този небългарски характер у себе си?

Благодаря ви, първо, че сте го забелязали, защото за първи път ми задават такъв въпрос тук, в България. Явно не са много хората, които са се вглеждали внимателно в мен, в това, което правя. Затова и не са достигнали до тези изводи. А вие сте установили, че не приличам на никого… Характерът е продукт на целта и на успехите в живота. За да изковеш такъв характер, трябва да се притежават и двете неща – и цел, и успех. Аз знам откъде съм дошла и знам къде отивам.

В разгара сме на шумотевицата покрай вашата книга „Лили Иванова. Истината” и другата, която Исак Гозес публикува въпреки вас. Защо избрахте Мартин Карбовски да ви помогне за написването на автобиографията ви?

Защото той е абсолютен професионалист. Много умен, много искрен, винаги търси истината – и това е най-ценното. Никой преди не беше правил с мен такова интервю като това, което той взе за предаването си по „Нова телевизия”. Аз се разбирам прекрасно с него и той забрави, че е „от лош по-лош”, на какъвто се прави. Всъщност по време на нашите разговори ми направи впечатление, че той дори е прекалено добър, но не иска да го показва. Това си е негова работа, но все пак за качествата му ще говори най-добре произведението, което създадохме заедно. Защото той ми помагаше много, подсещаше ме за разни случки, детайли… Досега за мен все се пишеха неща, в които може и да се прокрадва някаква истина тук-там, но тя или не е съвсем точна, или е поднесена нарочно така, че да ме уязвява – от хора, които искат да спечелят пари и мимолетна слава. Това е.

Казвате, че Карбовски се прави на лош. А вие?

И за мен някои твърдят, че съм лоша, понеже обикновено се държа резервирано и не допускам лесно до себе си. Но когато приема един човек, аз съм всеотдайна и той може да получи всичко от мен. Повечето хора гледат на мен като на фирмата „Лили Иванова”, а не като на човек. Не бих искала аз да съм тази, която да се самоопределя като добра, но факт е, че помагам на много хора. Обаче не парадирам с тия работи. Това достатъчно ясно говори, струва ми се, каква съм.

Позволяват ли си да злоупотребяват с близостта ви, след като веднъж вече сте вдигнали бариерите?

Позволяват си. Затова веднага се отдръпвам без обяснения.

Усещате ли интуитивно кой е искрен и кой неискрен с вас?

Разочаровала съм се много пъти, най-вече от хора, които са се изчерпали – и морално, и професионално. Аз съм работохолик. Не търпя мързеливи хора край себе си. Мога да кажа, че съм строга, но и справедлива. И съм безкрайно работлива. Просто обичам да си гледам работата – тя е номер едно за мен.

Обикновено звездите от вашия ранг са обградени от сътрудници и помощници, а вие изглеждате по-скоро земна, отколкото звездна. Направо щях да падна, като вдигнахте сама телефона си, когато ви се обадих…

Животът ме научи да си върша работата сама. Факт е, че си движа сама абсолютно всичко – аз се продуцирам, аз си отговарям на телефона… Пробвах няколко пъти с различни хора, но не беше удачно, а и доста пари загубих. Но знаете ли, не съм отмъстителна. Обаче и не забравям. Просто игнорирам хората, които са се издънили веднъж в общуването с мен.

Кое е по-вярното определение за вас: „Прима” или „Лиленце-пиленце”, както се бяхте нарекли сама на един концерт?

Винаги съм била и ще бъда просто Лили Иванова. А тия неща като „Лиленце-пиленце” идват спонтанно понякога като реплики, за да разчупят ледовете. Защото, както казах и в началото, за мен винаги са мислили, че съм цербер, някаква сухарка без грам чувство за хумор. А това не е вярно, напротив. Ако дойдете някой път с моята група музиканти и видите какво правим, какво си говорим, как общуваме, ще кажете: „Не, това не може да бъде!” Ние постоянно пътуваме, по време на турнетата, преди и след концертите сме непрекъснато заедно – на обяд обядваме заедно, вечер заедно вечеряме, при контактите ни винаги цари невероятен хумор. Пианистът Оги си беше счупил веднъж ключицата и беше в гипс, та аз взех Краси Гюлмезов да го замести за един месец. И Краси още първата вечер беше попитал: „Абе вие така ли си живеете? Ама такова чудо няма никъде!?” И сега от време на време Краси се обажда: „Ох, как ми се иска пак да пътуваме заедно!”

Как точно пътувате из страната?

С коли, екип от 6 души сме. И всъщност сме като едно семейство – много сме компактни, сплотени. Всички са точни, защото при мен не може да има неточност. Ако някой е неточен, няма да е част от групата. Почти всяка седмица имаме участия, едно или две – всяка седмица. И много рядко през две седмици. Тръгваме в определен час – аз от вкъщи, те от домовете си, стигаме в определен час в града, където ще изнасяме концерт, винаги доста по-рано, защото задължително имаме репетиция. Репетираме от 4 часа докъм 5-5.30, ако концертът е от 7. Репетираме всеки ден, защото винаги изпробваме и песен, която може да не пуснем на този концерт, но е готова за следващата или по-следващата програма.

Моята тактика е, че за да не ни омръзва – и на музикантите, и на мен, – задължително е да разнообразяваме; днес репетираме едни песни, утре – други. Пренареждаме постоянно програмата. Трябва да има надграждане – това е печелившо, ако щете, и чисто емоционално. Иначе всеки ден едно и също, то е като да ядеш само шоколад. Колкото и да е вкусно, все пак накрая омръзва.

В момента може ли да се каже, че от музика се печели?

Ами звукозаписният ни пазар е малък, но ако човек иска да успее, трябва да работи. Да си направи репертоар. Времената са различни сега. Всичко трябва да бъде сменено, както аз направих. Не мога да лежа на стара слава. Изваждам стари песни с нови аранжименти. Смених изцяло стила на работа, всичко промених.

Каква е тайната на постоянното ви обновяване? Откъде тази енергия, този вътрешен мотор, който ви движи?

Просто съм неуморима. Не съм мързелива. Ама какво да ме изморява, та това ми е работата?! Разбира се, и любовта на публиката е важна – тя е тази, която зарежда вътрешния ми мотор. Не го правя за слава. Защото, ако беше за слава, щях да ползвам евтини фойерверки, а аз не ги ползвам. Естествено, че това, което правя, го върша, за да имам успех. Но то трябва да е сложено на много здрави професионални основи.

Имате ли любима песен?

Не. Всяка нова песен ми е интересна, всяко ново нещо ми е интересно. Дори стара песен с нов аранжимент ми доставя удоволствие с новото си звучене.

А откъде иде това здравомислие у вас? И него ли дължите на възпитанието на родителите си?

Предполагам. Но има и друго – аз много се притеснявам, когато изляза на концерт как ще реагира публиката. Още с излизането на сцената усещам залата и винаги се стремя следващото ми излизане да е още по-силно. Веднага започвам да мисля какво трябва да бъде новото и различното за следващото участие. Вдигам летвата, защото не искам да разочаровам моята публика. Аз мога да загубя пари, но публиката си не мога да разочаровам.

Каква е цената на звездна и дълга кариера като вашата?

Ами цената е труд. Много, много труд – не звучи много артистично, но пък е вярно. Труд и лишения от много неща. Но щом като съм решила, че мога да се лиша от тях, значи това е. Сама съм си го избрала.

Харесвате ли живота си такъв, какъвто е? Нищо ли не бихте поправили?

За нищо не съжалявам, въпреки че съм се лишила сама от много неща. На тези, които си мислят, че могат да намерят нещо, за което да съжалявам, ще кажа, че си губят времето. Нямам тайни, то се вижда и отвън, с просто око. А иначе най-важното за мен е здравето. Живея здравословно, не се тъпча с разни вредни неща. Нещото, с което ми е трудно и мъчно да не съгреша, са сладките неща. Но като си хапна шоколадче и мед, всичко е наред.