Лиляна Боянова: Най-силна съм, когато обичам и давам

Тя е едно от най-красивите лица в българския ефир. Тя е и един от хората, които разказват истории. Приятелите й я определят като изключително добро същество. Но и без да го чуете от тях, не може да не сте забелязали излъчването – топъл и светъл вятър лъха от него. Тя е Лиляна Боянова – водещ на новини и репортер по националната bTV.  Тя е майка на петгодишния Камен – най-важното човече в нейния живот. Беше от срещите, след които си казваш колко си благодарен на работата си, че ти дава възможност да общуваш с хора като Лили. Тя е от редките птици. Разговорът с нея дава само част от отговорите на въпроса „Защо?”

Преди да се срещнем, си говорих с твои колеги. Описаха те като добър човек. Добър човек ли си?

Стремя се да бъда добър човек. По-трудно е да бъдеш добър човек, но е много по-смислено. Аз самата често си казвам: не бързай, не действай първосигнално, по-добре избери по-трудния път, но да знаеш, че има смисъл в това, което правиш.

Защо смяташ, че пътят към доброто е по-трудният път?

Да си груб, безцеремонен, нахален, не коства особено усилие. Понякога е много трудно човек да успява да овладее емоциите си. И на мен ми се е случвало да не постъпвам добре. В такива случаи много мисля след това как да поправя грешката. И нямам проблем да се извиня и да поискам прошка.

В работата си се стремя да се държа така, както бих желала с мен да се държат. Да давам такова отношение, каквото искам да срещна. В личния си живот имам моменти, в които не ми издържат нервите. Дори понякога крещя. Много емоционален човек съм, но не си позволявам емоциите да влияят на работата ми. Там съм преди всичко колегиален и професионален човек.

Фотограф: Дилян Марков
Стайлинг : Августина Маркова – Тути
Коса: Парашкев Тодоров – Финчи

В емоционалността ли е основната разлика между Лили Боянова на екран и Лили Боянова зад кулисите?

Донякъде. Всяка работа, която човек върши с удоволствие, се прави със сърце, т.е. ако искаш да си професионалист, не ти е нужен само хладен ум, но и душа. Но все пак, това не е театър или кино. Емоциите трябва да са овладяни, особено когато си на екран и съобщаваш новини. Когато обаче си разказвач на истории, когато си с микрофон на терен, тогава пък сърцето и емоциите помагат, за да представиш разказите по завладяващ начин.

В коя роля се чувстваш по-удобно – в тази на разказвач или на човек, който съобщава историите?

Едно е, когато си зад кадър, съвсем друго е, когато си на екран. И в двата случая има извънредни ситуации, които изискват бързи реакции. Харесвам работата си, защото е многолика и предлага много шансове да правиш различни неща и да предизвикваш себе си непрекъснато. Чувствам се удобно и когато водя новини, и когато разказвам. И в двата случая е важно да показваш истории, които трогват, които провокират хората и ги карат да се замислят и да помагат. Смисълът на нашата работа е да бъдем смутители, да помагаме там, където има нередности, където има конфликти, да разплитаме ситуации, които нямат шанс за добър край, освен ако ти с разказа си не направиш така, че това да се случи.

Каза, че трябва да сме смутители, но само преди дни получи награда „Спасител на детството” заради твой репортаж…

Много обичам историята, заради която получих наградата. Не я открих сама. УНИЦЕФ ми казаха, че има хубав прецедент в приемната грижа, при който семейство взима в дома си едно непълнолетно момиче с нейното бебе. Беше трудно за реализиране, но всички бяха решени да го направим, защото именно по този начин подобни истории се превръщат от прецедент в практика. Не очаквах награда. Но бях много поласкана и изпитах хубаво чувство, най-вече защото става въпрос за история, свързана с деца. Вярвам, че Бог ни обича чрез децата и затова трябва да сме максимално добри.

Чувстваш ли се спасител?

Чувствам се добре, когато съм успяла да помогна, когато сме направили нещо всички заедно като екип в новините. Това е екипна работа, не е само на един човек.

Разбрах, че ти сама помагаш на много хора, които имат нужда от помощ…

Преди го правех повече. Сега, за съжаление, нямам толкова време. Да, помагала съм. Но това не е нещо, което човек трябва да развява като байрак. Това е личен избор. Това е и вид отговорност на всеки човек, който има повече, да дава на тези, които нямат нищо или съвсем малко.

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес“