Снимки Александър Нишков

Шест вечерта, градинка в центъра на София. Търся я с поглед – тя, олимпийската шампионка, е потънала в палитрата от майки и деца. Добре, че са очите й, изникват сред навалицата и ме стопират. Малката Маги, залепена за крака й, плаче, а 5-годишният Валери търчи в различни посоки. Съпругът й пък е зает с друго интервю. Едва се чуваме сред детските писъци и смях. Така “релаксира” Мария Гроздева след поредния тренировъчен ден.

Уморена усмивка, но все така сладка. Мила е до степен, в която ти олеква, че си имаш работа с тотално непринуден и разбран човек. (“Влюбих се в нейната естественост”, каза по-късно Валери. И аз така.)

Сядаме край фонтанче. Няма как да не я попитам за първата й тренировка: годината е 1983-та, Мария е в IV клас. Отива с брат си да гледа тренировката му по стрелба с пушка и треньорът й предлага да пробва. Така започва. Един ден пристига треньор по стрелба с пистолет и я пита дали иска да опита. Мария стреля и той я “отмъква”. “Беше решил, че ще излезе нещо от мен”, лаконично споделя двукратната олимпийска шампионка.

Кога започна да ти харесва стрелбата?

В началото ми беше доста скучно. Първите години имаш повече “сухи” тренировки, не стреляш кой знае колко и е нужно адски много търпение, за да продължиш. Може би издържах по задължение – учех в спортно училище и за да завърша, трябваше да тренирам. Взе да ми харесва чак когато влязох в националния отбор и започнах да печеля. Първият ми успех беше на Световната купа през 1989 г. в Зул (бившата ГДР). Там имаше много олимпийски и световни шампионки и аз изведнъж – втора. Голяма радост беше! Оттогава нямам пропуснат финал на Световна купа.

Но стана и по-трудно?

Да, последваха години, в които непрестанно бяхме по лагери. Имахме един треньор в националния отбор от Търговище и всеки месец по 20 дни бяхме в Търговище. После пък на Белмекен, на други спортни бази… Тренировки, тренировки и тренировки. Е, веселото беше, че вечер бягахме от лагера, за да отидем на дискотека. Не бях от тези, които спазваха строгия режим. Може би пък и затова съм успяла – когато си с по-щура глава и не се затормозяваш с тежки мисли, пò ти върви стрелбата. Сега съм по-притеснителна, защото чувствам по-голяма отговорност, но пък имам рутината.

Кое е най-важното в този спорт?

Здравите нерви и късметът. Големите състезания са свързани с голямо напрежение и ако не можеш да се овладееш, си загубен – чувстваш се като във водовъртеж, краката ти вибрират, нямаш контрол над реакциите си, изобщо не знаеш какво правиш и къде се намираш.

Как се измъкваш от това състояние?

И аз не знам. Сега в Атина бях много нервна. Лягам да спя, но не мога – всичко ме сърби от притеснение, сърцето ми подскача при мисълта, че утре ще се изправя пред мишената. Но на сутринта станах абсолютно спокойна и си свърших доста добре работата.

Какво чувстваш след изстрелите?

Огромно емоционално изтощение, защото за всеки изстрел даваш максималното от психиката си. Имам чувството, че остарявам с по 5 години на всеки финал. Понякога след състезание се чувствам ужасно, главата ми пулсира от болка и дори да съм спечелила, веднага лягам да спя. Разбира се, има случаи, в които адреналинът от победата притъпява умората и болките и мога да лудувам цяла нощ.

Как приемаш критиките на Валери по време на състезание, повишава ли ти тон?

Само веднъж, беше на един финал за Световната купа. Казах му, че докато стрелям, не искам да има хора зад мен, да ги изгони. Но изведнъж се обръщам и гледам една камара народ – ядат, хилят се. И аз, нацупена, му се оправдавам, че стрелбата ми е лоша заради тях. “Марш да стреляш, че като ти шибна два шамара”, викна той. Добре, че го направи, иначе бях загубила. Вече сама търся критиките му, защото той вижда неща, които аз не мога. И крайният резултат се дължи на него.

Не пречи ли на взаимоотношенията ви статусът треньор-съпруг?

Не, напротив. Работим за едно и също нещо, гледаме в една посока, а това е най-важното. По цял ден и навсякъде сме заедно и си вярваме безпределно. А и вкъщи не говорим за стрелба, а на стрелбището – за вкъщи.

Мария през очите на Валери:

Жената

“Влюбих се в нейната естественост. Хареса ми, защото беше луда глава и добронамерена към всички. В нея няма хитрост и преиграване, истинска е. Готова е да подкрепи всичко, което смята за правилно, да се ангажира с всякакви благородни каузи. Наскоро я поканиха да участва на Деня за борба против хепатита и тя веднага се съгласи въпреки натоварения си режим.

Запознахме се на Синеморец. Тогава бях със сина си Христо, той беше на 9. Много се харесаха с Мария. Помня я как си играеше с него и той умираше от кеф. Сам я попита дали може да й казва “мамо”. Тя се просълзи…

Голяма любов беше. Искахме да имаме дете, но цяла година нищо не ставаше. Съвсем спонтанно се оженихме и веднага след сватбата тя забременя с Валери. На Световната купа в Цюрих ’98 беше в 5-ия месец. И взе злато.”

Спортистката

“В началото беше по-своенравна и не ме слушаше, но с годините разбра, че човек не може да види грешките си, ако друг не му каже. Сега са нужни само една-две думи, за да оправи стрелбата си.

На всеки финал изживявам нейния стрес. Към края вече въобще не я поглеждам, скрил съм очите си с ръка и гледам само към таблото. В мига, в който заплаче от радост, се просълзявам и аз.

Строг треньор съм. Когато сме на стрелбището и тя каже, че е изморена, веднага измислям някакво упражнение под формата на игра с басове, за да продължи. Така отиват още 50 сачми. Не я съжалявам, защото знам, че е силна.”

Домакинята

“Трудно се справя с кухненските уреди. Ако говорим за готвене, аз съм доста по-добър. Но в чистенето е уникална – може да чисти цял ден, да лъсне всичко като в аптека, после раздава всички играчки на децата и след 5 минути все едно бомба е паднала вкъщи. Мария минава и пак почиства. Като се поставя на нейно място, се ужасявам.”

Глезлата

“Харесва си някакво панталонче, два часа ахка по него и си го купува. След 3 дни обаче вижда друго и се почва: “Ау, колко е хубаво, ей, не трябваше да си купувам онова”, и си купува и него. А за мен те са абсолютно еднакви. Обича скъпи маркови дрехи. Не я разбирам, защото не ходим на официални вечери, тя не работи в офис, където да се състезава с колежките си по готини тоалети.”

Майката

“Сутрин тръгваме на тренировка в 9, майка й гледа децата до обяд. После ги поема Мария – храни ги, приспива ги, играе си с тях. Тя повече ги глези от мен. Докато спят, ходи да тича и на фитнес, за да поддържа физическа форма. Вечер ги извеждаме и настава едно търчане, така че не си почива кой знае колко. Но пък целият този кръговрат – майка, домакиня, спортистка – калява нервите й, не й оставя време да се притесни и уплаши, защото вижда, че в живота й има много по-важни десетки.”

Мария в години

1972 – годината, в която се ражда

1983 – първата й тренировка по стрелба

1986 – покрива норматива за майстор на спорта

1989 – влиза в националния отбор

1992 – бронз от Олимпиадата в Барселона с пневматично оръжие

1996 – бронз от Олимпиадата в Атланта с малокалибрено оръжие

1998 – годината на сватбата й с Валери Григоров/завършва НСА

1999 – ражда сина си Валери

2000 – олимпийска шампионка на игрите в Сидни (м/к)

2002 – ражда дъщеря си Магдалина

2003 – шампионка на Европейското първенство за полицаи в Москва

2004 – олимпийска шампионка на игрите в Атина (м/к) и носителка на бронзов медал (п/о)

Мария в числа

5 олимпийски медала (два златни и три бронзови)

6 европейски титли

12 световни купи

80 е общият брой на медалите й

688,2 точки – поставеният от нея олимпийски рекорд

686,4 точки – европейският й рекорд

200–250 – брой на изстрелите (патрони и сачми) за една тренировка

5 пъти (1997–2003 г.) е в десетката на най-добрите спортисти на България.