Мария Силвестър. Вещица по пладне

Фотограф ВАСИЛ ГЕРМАНОВ

Грим и коса СЛАВ за Max Factor

Стил ХУБЕН ХУБЕНОВ

В славянските митологии има една вещица, която се появява по пладне в горещите летни дни и прибира всеки, когото срещне по пътя си…

Хората са искали да си обяснят някак защо слънцето по обед им влияе така зле. По всяка вероятност „обедната вещица” е персонификация на слънчевия удар. Затова и са избягвали да излизат по това време на деня. Криели са се на сянка и са се молели „жената от царевицата”, както често я наричали, да не дойде някой ден и за тях. Полудницата (идва от „полуденица” – тази, която се появява, когато денят е наполовина) е красива жена с разпуснати коси и феерична бяла риза, която излиза от нивите и броди по пустите улици и дворове и дебне за някой, който не се е побоял от нея и е останал навън по това време. Старите хора казват, че полудницата му взема гласа и главата. Понякога съвсем нищо не оставало от този човек и Господ си го прибирал. Но въпреки привидната й кръвожадност, я почитали и уважавали, защото знаели, че тя обикаля, за да ги предпазва от другите демони, които също излизали по това време на деня.

В един такъв топъл ден в края на август имахме уговорка за снимки с Мария Силвестър. И ако днес имаше вещици (в най-хубавия смисъл на тази дума), Мария щеше да е една от тях. От тези, които минават покрай теб и те увличат. Вземат те, без да питат. А и ти не се противиш много. Отдаваш се на магнетичната лудост и неимоверната лекота, която излъчва, и ти се иска да я последваш, за да я погледаш още малко. Ексцентричността й се разхожда на високи токчета по ръба на общоприетото като опитен въжеиграч и въобще не й пука дали ще бъде разбрана, или няма.

Тя може да е всякаква. Плисва смеха си и после изведнъж ти го издърпва от ръцете, точно когато ти се ще да си поиграеш с него. Сините й очи святкат и се заканват на слънцето, сякаш то работи за нея. Няма да е изненадващо, ако наистина е така. Има разни хора, заради които то все още свети и вероятно Мария е една от тях.

Винаги има какво да ти каже, макар вече все по-рядко да й се говори за нея. Интервютата и фотосесиите леко я отегчават. Хорското внимание е кръвожадно и краде от времето, в което може да е истинската Мария. Затова идва, сяда срещу теб, иска да каже бързо каквото трябва (или не трябва) и да си тръгне, защото въпросите за това как е, какво прави и кой е любимият й парфюм са й доскучали до болка. Но тя говори. И казва важни неща. Човек би се зачудил как успява да си поеме дъх. И кога млъква. Каза ни. Когато синът й Давид й съобщава констатациите си за света. Скоро й доверил, че според него Господ си има и друга фирма. Тогава Мария нямала какво да му отговори. Само се замислила дали другата фирма на Бог е регистрирана по ДДС.

Каква е истинската Мария?

Отварям се, ставам доста по-спокойна. Всички излишни мисли, които ми се натрапват отвсякъде – от медии, пространства, чудеса, дори от хората, изчезват. Без да искаме, влизаме в ритъм, който ни побърква. Той не е верен. Ние се гоним с вятъра по някакъв начин, което е странно. И когато излезеш от София и поживееш някъде, където няма много хора, почваш да чуваш истинския си глас. Там няма чак такава намеса от информационен поток, който те облива. Той е по желание. Не е чак толкова динамично, не е чак толкова обвързващо, по никакъв начин не е решаващо за деня ти. Тук всички бързаме, нямаме време, имаме срещи, трябва да направим 15 хиляди неща, детето… Ами аз не съм живяла така. Аз съм живяла в Костенец. На мен денят ми беше най-дългият, винаги. И ми беше най-интуитивният и най-импулсивният. Тук моето дете не може да прави така. То е по график. Отива в толкова часа на детска, не излиза само, седи в двор и играе с определени деца. А пък аз съм хващала планината, когато ми се е приисквало.

Мъчно ли ти е, че твоето дете се нагала да живее така?

Не. Такова е времето. Какво има да драматизираме. Тук съм избрала да живея, защото имам работа, детето се чувства добре, защото е от онова, новото поколение, новата пратка, които се адаптират много лесно към тази динамика. На мен самата ми е по-трудно и затова търся някакъв начин да излизам от тази схема. Но при него си е ОК. Той се чувства добре навсякъде. Той е най-големият учител за мен. Искам да се науча от него да мога да се чувствам добре абсолютно навсякъде и импулсивно да решавам какво ми се прави без никакви спирачки.

Къде не се чувстваш добре?

В натруфените общества. В тези, където са много претенциозните. Не им вярвам. Толерантна съм. Знам, че имат нужда от това, знам, че се подкрепят по този начин, знам, че вярват в това нещо, но аз самата не вярвам, то си е лично мой проблем. Те си се чувстват добре. Като казвам общества, имам предвид всички – на кинаджии, на театрали, каквото и да било. И всичко, което дори е свързано с едно по-голямо общество, мен много ме притеснява. Когато има повече от 5 души, които се събират мотивирано и задължително, аз съм аут.

Къде беше последно истинската Мария?

Истинската Мария беше с кемпера на море за 10 дни. Обиколихме цялото Черноморие – от Камен бряг до Резово. Търсихме само самотни плажове, които са много малко вече. Надушили са ги хората. И то, защото другите плажове вече са препълнени и напукани по шевовете. Малко са дивите местенца за мое огромно съжаление. Със Силвестър си говорихме, че България може би трябваше да се насочи в такава посока, към такъв туризъм – да имаме диви плажове. Пак да има туристи, но не по този толкова клиширан начин. Всеки знае как да отиде на хотел. Обаче да отидеш на кемпер е малко по-различно.

В един момент, както бях тръгнала с 5 куфара, разбрах, че ми трябва само един шал, с който се замятах, и нищо друго. Столът, разтегаемият, море отсреща, едни звезди и аз. Там си чуваш истинския глас.

 

Ама за някои не е много подходящо. Ако си чуеш истинския глас и той пък вземе да ти каже някои работи, които не са много ОК…

На теб твоят какво ти говори?

О, всичко е наред. Ние си лафим много приятно, в хармония сме. От време на време ми се поскарва, но това е нормално. Така се изграждаме взаимно.

За какво ти се кара?

Кара ми се, че съм много претенциозна, че винаги искам нещата да са много изпипани, представям си някакви утопии от сорта на това, че трябва да работя с хора, които всичките до един са страхотни и не се налага да обяснявам елементарни неща. Този глас ми казва, че не е възможно това винаги да се случва и че аз не мога да отказвам на всички хора, само защото се стремя към този утопичен вариант на работа. Но мисля, че ще стигнем и дотам.

Как успяваш тогава да се чистиш и зареждаш в този град?

Изключвам от време на време тотално. Не излизам никъде. Ходя само на кино понякога и си изкарвам предимно вкъщи, в гората, със семейството.

Каква беше Мария преди 10 години?

Бях някаква моделка. Ходех насам-натам. Бях по-претенциозна по отношение точно на това коя съм аз, какво мога… Имах страшно его. В такива интервюта като сегашното исках да кажа всичко и да го кажа по специален начин. Смешно, нали? Сега възприемам интервютата като стрелба по собственото ми его.

За какво ти се говори?

За нищо не ми се говори. Мога да си помълча с теб на две страници без никакъв проблем. Всичко ми е излишно. С един поглед можеш да си кажеш много повече неща, отколкото със 150 приказки.

Скучно ли ти е?

На моменти ми е малко скучничко, защото като спреш да вярваш в претенциите, като не ти пука, и в един момент ти става малко странно. Готиният живот, както хората го разбират, е да си много социален, да четеш много книги, да излизаш, да се срещаш с едни определени хора, които на теб ти харесват, въобще да правиш някакви неща непрекъснато. Спирането на едно място и оглеждането не е много включено в тази схема. И в този ред на мисли, на мен често ми се случва да отивам на такива места и да съм тооолкова самотна, колкото не съм била никога, за разлика от това да съм сама в някакво поле, да си гледам точката и да си я променям, когато си искам.

Някакви дългосрочни планове имаш ли?

Неее! Как така?! Какво означава това? Да предизвикваме Господ?!… Каквото дадат. От духовно естество.

Какво ти се прави?

Искам да ми се случи моята утопия, в която вярвам. Искам да си работя с хора, с които ми е суперприятно, че се виждаме, че сме заедно. Даже да нямам усещането за работа. Искам да ходя да снимам интересни хора и живота, какъвто на мен ми харесва – цветен, забавен, готин, с толерантно отношение към него. Искам всички да са ухилени и да не ме занимават с глупости. Защото всичко е семпло, просто и всичко е решимо. Освен едно. Останалото не е от моя филм.

Какъв е твоят филм?

Моят филм е документално риалити с комичен ефект. Красиво сниман, цветен и приемащ хората такива, каквито са. Те влизат в него, после излизат, а аз съм разказвачът.

Щастлива ли си?

Много съм си щастлива, комфортно ми е вътре в мен. Много добре си общуваме с тия моите, разбрали сме се, всеки си знае мястото. Говоря за тези, които са вътре…

Колко са?

Много. Две основни. Но има и приходящи. Имам много състояния. Като вещица. Различна всеки път.

Каква вещица си ти?

Аз съм сити вещица. Градска. От лошите ли си? Мога да бъда и от лошите. И това е много гадно и го осъзнавам напълно. Но „вещица” не е обидно понятие. Вещиците са езичници, които много добре осъзнават своята женственост. Пак е било търсене на самия себе си в малко по-различни правила и при по-различни закони. Повечето жени са вещици по интуиция. Така са си родени. Затова те могат да правят разни различни, странни неща.

Да си вещица означава да можеш да осъзнаеш процесите, които протичат вътре в теб, да си слушаш тялото, да си наясно с това какво искаш, да слушаш вътрешния зов, да можеш да си позволиш да хванеш пътя и да търчиш по стара пътека из гората боса, осъзнавайки цялата си женственост с пълната й сила. Хората винаги забелязват такава жена.

 

Не могат да си обяснят защо я харесват и защо тя има притегателна сила, защото тя далеч не е най-красивата на света. И в същото време предупреждават децата „Бягай от там!” Да, понеже там търчи една луда с бяла роба и усеща земята и космоса с краката си и е страшно. Казват, че крадели мъже. Ами как няма да откраднат? Той, мъжът, като види една чиста женственост в пълната й сила и красота, дори метафорично казано, направо потъва, изчезва и се загубва. Ама истинска. Не такава напомпана, напудрена и насиликонена. Това е изкуствено външно подсилване на качества, които трябва да са вътре. Смешничко е малко. Всяка жена го има това вещерското в себе си, но просто не го осъзнава.

2011 г.