Миролюба Бенатова по пътя! 11 години по-рано

Някак не върви да я наречеш „звезда”. Не е модно личице от екрана, не е временно явление. Просто е добър журналист. От най-добрите. На пръв поглед е резервирана. Въобще не кокетничи. Даже започнах да се чудя как успява да разговори мнителните и избухливи типове, с които я сблъсква професията й. В края на разговора знаех, че оръжието й е пълната откровеност. Тя не спестява истините за себе си и те кара да споделиш своите в замяна. Keep walking се казваше текстът, който Миролюба ни написа, когато поискахме от нея да опише щастието. Това беше преди година. Сега разбрах, че това не е било поза. Тя наистина намира смисъл в пътя.

Снимка: Вера Райчева

Ти започна да пишеш в „168 часа” на 18 години. Не беше ли рано?

Исках да работя там, харесваше ми начинът на писане и темите, с които се занимаваха във вестника. И понеже не ме приеха журналистика, както си представях, че ще се случи моят път в професията, опитах по друг начин. Написах текст за сектата „Слово за живот”, където бях 2 години. Тогава това беше актуална тема, каквато сега са мутрите, да речем. По-късно зам. главният редактор Данка Василева ми призна, че като видяла текста, помислила, че не съм го писала аз. Допуснала ме да стажувам във вестника, за да се увери, че наистина мога да пиша така зряло. Тя ми отвори вратите и ми позволи да съществувам в кастата на българската журналистика.

А защо смени медията?

Бях там 7 години и реших, че времето за вестник ми е изтекло. Телевизията е по-популярна медия, с която можеш да стигнеш до повече хора. Няма по-сигурен начин някоя информация да стигне до някого.

Но има и опасност да се загубиш сред рекламите, шоуто, реалитито…

Винаги можеш да се загубиш навсякъде. Можеш да се изгубиш и у вас.

В нашата журналистика има порочна практика да правят добрите репортери водещи, редактори, директори. Не са ли ти предлагали друга позиция? Ти си едно от най-популярните лица на телевизията.

Аз съм едно от най-популярните имена, не са ме използвали като лице. А и не съм сигурна, че искам. Аз съм репортер и мога да се развивам хоризонтално. Мога да стана само по-добър репортер. Контакти се трупат с години, умението да караш хората да ти се доверят също се гради с години, изразните средства, които използваш, изискват ниво. В репортерската професия има толкова много работа, че изобщо не се налага да ти сменят позицията чисто йерархично, за да се развиваш. Това, че някой е добър репортер, не означава, че от него ще стане добър мениджър.

Но много репортери се изтощават от бързото темпо.

Темпото зависи само от теб. Никой нищо не може да ти наложи – нито темпо, нито стил на работа. От теб зависи дали ще се мяташ като риба на сухо и ще се хващаш за всяка сламка, или ще имаш собствен санитарен лакмус за това кое е важно, кое наистина заслужава журналистическото ти внимание.

Когато започна да се занимаваш с журналистика, политиката все още беше много интересна.

Политиката като единствена тематика, с която да се занимавам, никога не ми е била интересна. А и не смятам, че човек може да бъде политически анализатор и дори репортер, излизайки от училище, както беше в моя случай. Вярно е, че чета вестници от дете и трупам информация; перестройката мина много динамично през моето семейство, никога не се е мълчало и са се обсъждали нещата подробно. Но въпреки това човек не може да прескача нива. Не може да 18 години да коментираш политиката, нямаш достатъчно натрупвания. Освен това за мен беше чудовищно ходенето в парламента. Категорично отказвах да работя там. Ходила ли си в затвор? Аз съм влизала в много затвори. Усещането в парламента е същото – това въртене в кулоарите в правоъгълник е като карето на затвора. Само дето в парламентарното каре по червения килим се разхождат едни хора с костюми, които нямат време да си изцапат обувките, защото не ходят по улицата. Журналистите, които ги отразяват, са същите – от служебната кола влизат на червения килим и ходят с летни обувки през зимата, защото не им се налага да газят сняг. Вътре е един друг свят. Там се обменя информация, която не съществува в реалността. Тя се завърта, някакви хора й вярват, смятат я за важна и я мултиплицират по медиите. А като излезеш на улицата, се оказва, че тя няма никакво значение. Депутатите и журналистите в парламента се изхранват взаимно, те са си взаимно симпатични и взаимнодостатъчни. Сега пак от време на време ми се налага да ходя в парламента, вече не съм на 18 години и много неща са ми ясни, но пак не ми е интересно. Фактологията в политическото говорене е твърде малко. Най-интересното в парламента е парламентарният контрол в петък, който никой не слуша – нито депутатите, нито журналистите. И така умират много истории. Няма кой да им обърне внимание и да се разрови.

По-интересен ли е подземният живот?

Той не е подземен. Човешките истории винаги са земни. На мен не са ми интересни само криминални истории, но в последните години тези хора, с които съм се занимавала, са определили до голяма степен настоящето ни. Извън клишето за „мутрите с дебелите вратове” интересно е кой ги създаде, защо, докъде бяха допуснати, кои останаха.

Пак опираш до парламента.

Но не с добро. Ако има някой по веригата, който да се ползва с всичкото ми презрение, това са белите якички и моралните ментори. Ако има нещо, което никога не мога да възприема и го смятам за крайна низост, това е корумпиран полицай. От него се очаква да не бъде корумпиран, заложено е той да е от добрите. Когато срещнеш такъв човек, губиш устои. Не „лошите” са виновни за лошото, а „добрите”, които са корумпирани.

Случвало ли се е да спестяваш информация?

Винаги спестявам информацията, която не мога да докажа. Ние знаем твърде много неща, но когато не могат да бъдат доказани или записани, ги запазваме за себе си. Хубаво е да знаеш повече, отколкото си разказал. Хубаво е да можеш индиректно да кажеш нещата, които не можеш да докажеш.

Страхуваш ли се за сигурността си? Получавала си много заплахи.

Плаши ме самата мисъл, че има хора, които ми мислят злото, и то със страст. Страстната лошотия е безконтролна. Емоцията винаги е по-страшна от рациото. Когато засегнеш бизнес или политически интереси, човекът насреща знае, че това не е нищо лично, играта е чиста, правилата са спазени. По-страшни са емоционалните изблици, когато някой реши, че е обиден и трябва да ти отвърне с нараняване. Човек се страхува от нещата, върху които няма контрол.

Какво правиш, когато те заплашат?

Нищо не правя, продължавам нататък.

Не ти е хрумвало да спреш да работиш точно това?

Не. Когато човек върши някаква работа, която може и обича, не бива да се концентрира върху рисковете от нея. Когато пилотира, пилотът не мисли непрекъснато колко би било страшно, ако падне самолетът. Той е концентриран в управлението му.

Оценена ли е подобаващо журналистическата професия в България?

Самите журналисти не ценят себе си. Никой не може да те оцени, ако сам не го направиш, ако не покажеш, че трябва да бъдеш ценен. Нашата гилдия, а и не само тя, е в много незрял период. Няма критерии за работа. Има твърде много хора в нашата професия и твърде малко, които знаят защо са в нея. Твърде малко са журналистите с въпроси в главата си. Доста е шокиращо да попаднеш в тълпа от 30 т. нар. журналисти, които просто обграждат някого, насочвайки микрофони към лицето му, почти го задушават и се оказва, че никой няма въпрос. Смешни и тъжни ситуации. В нашата гилдия не се възпитава мислене. А това в крайна сметка е въпрос на обикновено любопитство. Базисно качество за всеки журналист. Както провокативността, информираността и здравословната мнителност.

Кои са добрите журналисти?

Повечето нямат нищо общо с Факултета по журналистика. Примерно Карбовски при цялата му крайност е ярък и има вкус към историите. Но той по образование е мебелист.

Наскоро издаде книга в съавторство с Кристияна Вълчева. Това ли е историята, която най-много те впечатли?

Това е историята, на която съм отдала най-много време. Историята, която е имала най-голяма обществена значимост, и историята, която трябваше да бъде описана.

Има живот и извън журналистиката, нали? Как върви любовта?

Върви.

Често журналистите са самотници извън професията си, нямат семейства, нито постоянни връзки, нямат време.

Аз нямам семейство, но не мисля, че професията ми е виновна за това. Мога да се оправдая с ритъма, но защо да го правя. Пък и какво му е толкова на ритъма? Това е просто една динамична работа. Хората, които се занимават с бизнес, живеят с още по-бързо темпо. Модерните, амбициозните хора, които искат да направят кариера и да оставят някаква следа след себе си, живеят динамично и работят много. Защото искат да го правят. Това е типично за всяка сфера.

Спазваш ли граница между личните си и служебните отношения?

Не разбирам този въпрос. Имала съм всякакви връзки с най-различни хора. С много от тях ме е свързала под някаква форма работата. Всъщност в последните десет години около мен са останали предимно хора, с които съм се запознала покрай работата си. Хора, с които съм се срещала, докато разказвам истории.

Как реагираш, когато ти подхвърлят, че е редно вече да се омъжиш и да имаш деца?

Това не се програмира. Не знам кога човек спира да вярва в любовта и в онази изгаряща страст, „докато смъртта ни раздели”, и започва да вярва в социално приемливия договор и в съвместимостта.

Страстта не е вечна. Въпросът е да намериш човека, с когото ще ти е спокойно, когато си отиде страстта.

Не зная къде е пресечната точка между хората, с които се разбираме наистина добре, и хората, в които се влюбваме. Аз съм крайна. С годините започнах все по-бързо да приключвам връзки. Вече имам натрупвания и отдалеч мога да усетя евентуални развои. Аз съм имала пълноценни любови. В един момент са свършили, но това не ги прави по-малко смислени. Свършили са, идват следващите.

Но пък с времето човек се учи също, че няма идеални неща и всичко е компромис.

Но и става все по-трудно да намериш причина да направиш компромис. По-трудно се обърква човек. Понякога си казваш – абе, искам да не виждам толкова много, искам да се объркам. Познанието носи печал и цинизъм. Цинизмът всъщност е маска на тъга, облечена в черно чувство за хумор. А всеки има нужда някой да го накара да свали гарда, всеки има нужда да бъде лъган красиво, което става все по-трудно с годините.

А пък и сякаш хората все по-рано се уморяват и отегчават.

Защото бързат да се оженят, да си купят апартамент, да изтеглят кредити, които не могат да платят никога, и се залостват пред плазмите, които им бодат очите. Българската мечта е свързана с апартамента и плазмата. Ние сме на едно от челните места по собственост в света. Еснафският манталитет състарява.

Не ти ли липсва писането?

Аз обичам да пиша и често го правя. Но не става дума за журналистика.

Стихове?

Имам две стихотворения. Едното е плод на толкова голяма болка, че ако винаги трябва да изпитвам това, за да пиша стихове, не искам да пиша стихове. Но пък второто ме изненада приятно с появата си след вдъхновение от хубаво и топло чувство. Рядко разказвам миговете си в поезия.

Нямаш вид на човек, който лесно може да бъде наранен. Изглеждаш, сякаш имаш броня.

Бронята обикновено е следствие, никой не се ражда с нея. Изградила съм си броня срещу болка след болка. Никой никога не може да се опази от нищо, но както казваш, давам вид. Но от друга страна, този вид амбицира.

Ти щастлива ли си?

Не зная. Щом продължавам да вървя, значи съм щастлива. Докато виждам път и смисъл да вървя по него, ще бъда.

Интервюто е правено през ноември 2008 година, когато Мира бе корица на „Жената днес“