Рут Колева без граници

Тя е ярка личност и ярък талант. Млада жена, артист с категорично неподражаем стил – в музиката си, на сцената, като обществени позиции и като цялостeн светоглед и излъчване. Няма как да не я забележиш, отличиш и запомниш в
морето на съвременната ни музика.

През последното десетилетие тя се утвърди като един от най-интересните български изпълнители. С множество
успехи извън България, пет албума, колаборации с Боби МакФерин, награда за най-добра джаз певица в Япония, и оценка от носителя на шест награди „Грами“ Марк Ронсън, който я определя като „Невероятен талант“, Рут заслужено е спрягана като международната надежда на  българската музика.

Родена е в София на 18 април 1990 г. Баща ù е спортистът Неделчо Колев, майка ù е художничка. Колева прекарва по-голямата част от детството си в Бахрейн, Индия и Тайланд, където баща ù е треньор. На пет години започва да проявява интерес към музиката, а на девет вече е на сцена по време на прием в Тайланд. На 15-годишна възраст е открита от  американска музикална компания, подписва договор с мениджъра Джо Флетчър и заминава за САЩ, където записва първите си песни с композитора Мартин Брайли. Нашумява в България покрай участието си в третия сезон на ТВ формата „Music Idol“. Следват албуми, концерти, турнета в България и по света, множество награди…

фотограф МИХАИЛ НОВАКОВ,
грим и коса СЛАВ АНАСТАСОВ,
стилист ЖОРО ПЕЕВ

Candy Coated влезе в официалната селекция и ротация на MTV в САЩ през лятото. Това се случва за първи път с песен на български изпълнител. Водещи медии писаха за нея и за посланието зад Candy Coated. Какво е то? Как се случи този пробив?

Това наистина е голямо лично постижение за мен, но не е нещо, което да ме накара да седна и да си кажа: „Това беше“. Фактът, че МTV САЩ харесаха проекта и решиха да го включат в програмата си е наистина много важно и е ясна индикация, че пътят, по който вървя е правилен, но наистина e само в своето начало и има още мнооого работа пред мен.

Посланието на Candy Coated е свързано с идентичността и това, че любовта и човешките взаимоотношения са нещо  сакрално и лично, всичко около тях е само фон, а хората  наоколо – наблюдатели. С тази идея създадохме и клипа към песента, която разказва точно такава история – без граници и традиционни роли. Не искам да разказвам в детайли, защото ще се радвам, ако вашите читатели влязат онлайн и чуят и видят сами.

Похвалното на работата върху видеото на Candy Coated е, че клип, създаден от малък, но много талантлив екип в малка държава и със скромен бюджет, влиза в МTV редом с артисти, зад които стоят милиони долари, което е потвърждение на тезата, че с добра идея талантливите хора могат да създадат чудеса.

Предстои да излезе петият ти албум, вторият сингъл в него е On My Way, също песен с мисия – посветена е на насилието във връзките. Защо те развълнува този проблем? Има ли нещо общо с твой собствен опит, травма?

Проблемът с домашното насилие е тема, която отдавна ме вълнува. Това не е първата песен, посветена на каузата за повече гласност за тази – наистина голяма – криза на нашето време. Първата песен се казва „What You Say to a Girl” от предния ми албум, а във видеото й участват голямата Цветана Манeва и великолепната Анастасия Лютова. В “On My Way” обръщаме внимание на един по-специфичен проблем, свързан с насилието над жени – психическия тормоз. В днешно време има много нюанси на този вид тормоз и един от тях е т.н. травмираща връзка, в която насилникът кара жертвата си да се съмнява в своята психика, логика, качества, и й вменява чувство за вина, за некомпетентност. Жертвата се чувства „вързана“, защото тормозът е на цикли – 5 дни психически атаки и 2 дни „нормалност“, като жертвата започва да живее и копнее за тези 2 дни нормалност и да загърбва всички грубости и гадости, които се стоварват върху нея през останалото време. Този вид взаимоотношения са изключително тежки и „изпилващи“ и могат да сринат един човек физически и психически.

Разбира се, изход има, но първо трябва да има осъзнаване на проблема и неговото естество. Във времето, в което живеем всяка трета жена е жертва на тормоз и статистиките са стряскащи, особено около пандемията, когато рязко скочиха случаите на домашно насилие по целия свят. За този проблем трябва да говорим открито и да не „оставяме нещата в семейството“. Ако сте свидетел или жертва на домашно насилие, не си мълчете и не търпете, а потърсете помощ.

Много ми харесва, че не се автоцензурираш, а говориш открито както за себе си, така и за всичко, което не ти харесва в обществото, в държавата, в света. Какво е мнението ти за случващото се в България през последните няколко месеца?

Всичко, което се случва, се е трупало дълго и беше някак нагнетена изключително силна неприязън към всички неправди, на които сме свидетели. Управлението на държавата ни в последните 10 години успя да изгони едно цяло поколение кадърни, работоспособни и качествени български граждани навън. Хора, на които не им се живее в далавери и корупция. Свидетели сме как едни хора се оядоха като прасета и спят със златни кюлчета и пачки от по петстотин евро, докато ремонтирани и чисто нови магистрали се разпадат, докато оглавяваме всички черни класации в ЕС, докато пенсиите на възрастните хора са смехотворни, а  образованието, правосъдната и здравната ни системи са останали някъде в средата на миналия век. И има българи, които живеят на ръба на оцеляването. Много ясно, че хората искат оставки, много ясно, че има нужда от промяна.

Има нужда от нови лица на политическия небосклон, защото всички твари, яхващи вълната на протестите, са същите долни, корумпирани гадове като тези, които са на власт в момента. Трябва да се даде шанс на нещо ново, което също така не е висяло на малкия екран през последните 30 години и вчера е решило да влезе в политиката, ако ме разбирате.

Ти си космополит, живяла си, учила и работила на три континента, обиколила си половината свят. Какво смяташ, че трябва да направим като общество в България, за да има истинска положителна промяна?

Да спрем с робското мислене, защото сме граждани на Европейския съюз и имаме права. Имаме право на мнение. Аз, вие, всички. Имаме право да изискваме, имаме право да задаваме въпроси и да търсим сметка как и къде се харчат  нашите данъци. Ние не сме добитък или втора ръка хора. Не можем да позволяваме да ни унижават, да бият майки на деца с увреждания или председателката на парламента да ни праща да ходим пеша, все едно метрото и магистралите са строени лично от Бойко Борисов с негови лични пари.

Разбирате ли? Трябва да си отворим очите и да говорим открито и да имаме самочувствие на ХОРА, а не рая.

Световният локдаун заради коронавируса те „заключи“ в малко селце в Мексико. Как се озова там? Какво ти отне тази физическа и социална изолация? А какво ти даде?

Имах необикновения късмет да попадна на точното място в грешното време. Отидох за 3 дни в селото Ел Куйо в Юкатан с една раница с дрехи и останах там 3 месеца. Бях наистина изолирана от света, почти нямаше интернет, но пък имаше прекрасна природа и храна. Хората бяха невероятно мили и видях какво е да бъдеш „приет“ в ситуация на глобална криза от едно малко, бедно и изолирано общество. Беше красиво и беше като приказка за човешкото приемане и доброта. Като плюс научих малко испански.

Има ли урок, който научи – лично за себе си, а и за света, в който живеем, от продължаващата криза и начина, по който пандемията засегна всичко?

Най-важният урок е, че животът се случва въпреки нашите планове. Не трябва да се взимаме много насериозно, защото цялата ни кула от карти може да рухне внезапно във всеки един момент и без изобщо да сме предполагали, че такова нещо може да ни се случи. Трябва да живеем винаги с идеята, че
нищо не е толкова важно, колкото това да бъдем здрави.

Най-новото ти парче – Life of the Party, е вдъхновено от локдауна. Разкажи ни повече за него и проекта за клипа му – събираш любителски видеа на сайта си за целта. На моя сайт www.ruthkoleva.com събирахме видеа по време на локдауна и получихме наистина невероятни и страшно креативни идеи. Имаше хора, които рисуват, танцуват, играят на дама, разглобяват някаква машина. Толкова е хубаво да видиш, че си провокирал такава творческа инициативност, че всичко някак придобива смисъл. Идеята зад този проект беше да приканим хората да бъдат сами „душата на купона“ и да ни покажат как могат да си бъдат самодостатъчни, да се забавляват и да творят независимо от изолацията.

Как се ражда една песен? Има ли момент, в който усещаш, че е готова, че ще докосне хората, които я слушат?

Когато пиша песни, понякога толкова ми въздействат, че започвам да плача. Много е дълбоко като чувство да излееш себе си в мелодия и думи, затова мисля, че понякога музиката се предава като вибрация, хората усещат душата, която я е
създала. Няма формула за това, то просто е.

Ще ти задам и няколко въпроса, неща, които питаме различни жени в този брой по случай 75-годишнината на „Жената днес“. Каква според теб е жената днес – можеш ли да я “нарисуваш” с няколко думи?

Жената днес е еманципирана и до някаква степен се приближава до идеята за „свръх човек“, защото върху нея пада огромният натиск да бъде перфектна във всичко. Да бъде успешна в кариерата си, да е красива, добра домакиня и майка, да бъде спокойна, но конкретна, твърда, но сдържана. Много е трудно да си жена днес.

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес“