Страстите на Въргала – смехът и Силвето

Симпатичен простак? Има такъв герой. Нахакан мачо, бандит, далавераджия, философ, идеалист, луда глава. Въргала е всичко това.Сменил 9 училища и 16 автомобила. Записал да учи строителство само и само да се уволни по-рано от казармата. Бил е следствен за опит за бягство през границата, защото отишъл да види морето на митническата зона в Бургас. Завършил актьорско майсторство в класа на Стефан Данаилов, а сега още се води студент в НАТфИЗ, защото не е намерил време да се дипломира за втората си специалност – кинорежисура. 35-годишен, зодия Лъв, бохем и съблазнител.

снимки: ИВО ХАДЖИМИШЕВ

Не оставяйте жените си насаме с него! Това вече е шега. Любимецът от студентското „Ку-ку“, от „Коктейлите на Влади“ и скритата камера „Пирон“, героят от филма „Пантуди“ и звезда на новото тв шоу „Шаш“ е щастлив съпруг и баща. Силвия, Виктор и Александра – съпругата и двете деца на Владислав Карамфилов, го карат винаги да се чувства влюбен. В тях! Сега, специално за „Жената днес“, Въргала представи семейството си в пълен комплект за първи път.

Влади, къде се срещнахте със Силвия?

Запознах се с нея в ресторант „Прага“, точно преди 15 години, по Коледа. Обичам историята на нашето запознанство. Тогава само висшистите можеха да се уволнят от казармата точно след 2 години. Останалите служеха 2 месеца по-дълго. И аз, тъй като кандидатствах във ВИТИЗ, но не ме приеха, за да се уволня по-рано, записах сградостроителство и вътрешна архитектура във ВИАС. Но ученето въобще не ме вълнуваше и често не ходех на лекции. На 25 декември 1987 г. отидох с един приятел в „Прага“. Нямаше никакви места и насядахме при гардеробите. Влязоха две непознати момичета и аз се надувам: „Заповядайте, ей там, вътре, сме запазили маса специално за вас.“ Те наистина влязоха и като по поръчка се освободи някаква маса. Двете седнаха и ние се намърдахме при тях. Едната беше Силвия. Но тя такива простаци не ги обича и половин година съм ходил по терлички около нея – изложби, театри, концерти, направо ми скъса нервите. Силвето е художничка, ама тогава още беше ученичка. Половин година ме държа в напрежение, не знаех с какъв статут сме, гаджета ли сме, дали въобще нещо ще избухне, или не. Тогава времето ни минаваше само в купони, а тя беше много сериозна и това ме навя на някои последващи стъпки.

Как реши да се ожениш за нея, като сте толкова различни?

Инстинктът ми за самосъхранение ме накара да се оженя за нея. Тя е много земна, реална и това й качество е много полезно за оцеляването. Тя е човекът, от когото имам респект. Например сега съм страшно преуморен и ако пийна 50 грама алкохол, ще се отпусна и ще свърша много работа. Но като си помисля, че тя ще каже „О-х-о-о!“ и ще ме погледне строго, както си знае, не докосвам алкохол. Преди мятах много спирт, за да издеянвам. Тогава някои, които ми се пишеха приятели, взеха да злоупотребяват с това. Сигурно са си мислели: „Въргалчето ще се накюмюри, ще си се черпим тук-там, идеално.“ Силвето обаче каза „Така няма да стане!“ и от 3 години и половина не съм близвал. Сега си позволявам много рядко алкохол. Като си пийна, се чувствам като ученик, дето се крие от техните, че пуши.

Ревнив ли си?

Преди години бях, и то много. Но отдавна нямам поводи за ревност, нито пък давам. Не съм серт, мисля, че съм разбран човек. Понякога съм и башка луд, обаче Силвето ме приземява. Не искам да кажа, че тя е темерут и сухар. Много е готина. Бяхме гаджета 7 години. Оженихме се на 13 март 1994 година. Питай ме сега как й предложих брак.

Как й предложи брак?

Още следвах във ВИТИЗ. Целият клас знаеше, че ще й подарявам годежен пръстен, само тя нямаше и представа. Отидохме в ресторанта на Министерски съвет, тогава един от готвачите там ми беше приятелче. Напъхах пръстена в бутилката с вино и само чакам да поиска да й сипя, за да й падне в чашата. Когато наливах на другите от компанията, придържах пръстена, да не го види предварително. Накрая той издрънча в чашата й. Тя се трогна, аз също, беше много романтично.

Не изглеждаш голям романтик.

Такъв съм. Най-добре се чувствам, когато слушам нежните танга на Астор Пиацола, или Стинг, също баладите на Висоцки. Освен това понякога се притеснявам, става ми тъжно, когато не ме разбират. Ако ме оплюят, ме боли, връзвам се. Може би затова не ставам за политик. Но се успокоявам, че е абсурдно да се харесваш на всички. Както казва Петър Курумбашев: „Мадона не е добра, защото Майкъл Джексън е лош.“ Просто са различни. Мистър Бийн си прищипва пръстите на вратата и тази сцена му носи милиарди, но тук критерият на зрителите е много по-висок. Българите са по-консервативни, търсят сензация, иначе им е скучно. Чувството за хумор на хората е различно.

Можеш ли да опишеш твоето чувство за хумор?

Нямам формула. При мен нещата се раждат от самата ситуация. Актьорите Виктор Калев и Любо Нейков взимат какъв да е текст и го превръщат в уникален майтап. На Къци Лафазанов пък, дай му един молив, и с него ще направи такива неща, че да те заболи коремът от смях. Аз доразвивам идеята си на конкретното място. Намирам смешното, докато импровизирам. Планираме, да речем, смешна сцена в заведение, но решаваме какво точно ще се случи чак когато видим къде са чашите, какви са покривките…

Кой е най-големият комик за теб?

Антон Радичев и Къци Лафазанов са уникатите в България. Но няма „най“, за мен няма такава категория.

Споделяш ли мнението, че хората най-често се смеят на тъжни неща?

Парадоксално, но факт. Всъщност мисля, че хората се смеят на парадоксите. За да правиш смешно предаване, най-важна е тръпката. Ако я има, веднага личи, но тръпката лесно може да изчезне. По много причини.

При теб кога изчезва тръпката?

Когато трябва дълго да обяснявам, че черното е черно, а бялото – бяло. Да убеждаваш хората в очевидни неща за мен е безсмислено, но често ми се е случвало. Това може да ме изкара от нерви.

Затова ли преди 10-ина години спря „Коктейлите на Влади“?

Тогава времето беше такова, че се експериментираше с всичко и не се гледаше нещо да се утвърди, а да се пристъпи към следващия експеримент. Но мисля, че още тогава доказах, че аз съм по-добрият багер. Обясненията ме изморяват. Знам, че не мога да рисувам, много пъти съм пробвал. Знам, че мога да моделирам, но не в това съм най-силен. Знам обаче, че мога да създавам неща, които да развеселяват хората.

Извън сцената ползваш ли уменията си на комик?

Като стил на живот? Трудно е. Като се съберем повече хора, всички сякаш очакват чудо, сензация някаква, а аз пък понякога искам точно в такива моменти да си мълча, нищо да не правя. Така че се майтапим, но рядко, само с най-близките. Иначе навремето, като студенти, непрекъснато правехме разни щуротии. Веднъж Параскева Джукелова покани целия клас на рожден ден в Панагюрище, тя е оттам. Виктор Бойчев, той сега е шеф на Пловдивския куклен театър, имаше микробус. Натоварихме се всички на него и айде в Панагюрище. На купона си направихме кабаре. Аз се маскирах като факир. Викам: „Сега ще ви покажа номера на хвърчащата тенджера.“ Взех една голяма тенджера и я пуснах от терасата на 4-ия етаж долу. А там Виктор си беше паркирал буса точно до къщата. Той изстина от ужас, защото се чу много силно „джас“. Но аз предварително бях казал на Джонката /актьора Иван Стаменов, който сега живее в чужбина/ да слезе с едно корито, покрито с одеяло, и да улови тенджерата. После да я удари така, че да издрънчи. Всички решиха, че тенджерата е пробила буса. Виктор даже тръгна да ме бие. Такива бъзици си правехме непрекъснато.

Сега хората са много угрижени, трудно се отърсват от напрежението. А трябва, аз съм много против наслояване на напрежението. Но тя, държавата ни, още не знае коя е, камо ли хората в нея да знаят кои са.

Как попадна в телевизията?

Още бях 3-и курс, когато почнах да играя в „Ку-ку“. Следващата година Нери Терзиева ми предложи да правя самостоятелно шоу. Така тръгнаха „Коктейлите на Влади“. Нери залагаше на млади, талантливи хора, привличаше ги в Ефир 2. Тогава тя ми повери и една новогодишна програма, а след това режисирах и новогодишно шоу за Канал 1. После играх във филма „Пантуди“. След „Коктейлите“ преди 4 години с Август Попов и Мишо Ланджев почнахме скритата камера „Пирон“, но тогава БНТ буквално ни отказа от работа с нея. Беше си като на война. За всяко нещо спорове, драми.

И ти изчезна за 4 години.

Не съм изчезнал. Снимах няколко едноактни филма с Пламен Масларов и други продукции.

Чух, че си имал проблеми със здравето, лекарите се съмнявали за рак.

Много ми е неприятна тази тема. Не искам да се връщам към това. Ще изглежда, че търся съжаление, което много го мразя. Като знам колко големи и нерешими проблеми имат хората, моето го приемам като моментно неразположение, а не като лична драма.

Когато смятах, че всичко е обречено, една жена ми каза: „Всичко ще се оправи, вярвай в това.“ Приех думите й като кармична позиция и сега – каквото и лошо да се случи, си казвам: „Вярвай, че винаги ще има утре.“

Каква жена беше тя?

Гадателка. Пепа. Не че вярвам в предсказания, но имах нужда да повярвам в нещо градивно. Най-тежко е да следваш себе си, по-лесно е някой да те води. Гледам го например Стивън Сегал в едно заведение. Той си седи и си приказва с някакъв, по едно време стана и 20 души скочиха след него. Той не мисли за нищо. 20 души мислят за него.

Как измисли имшето „Шаш“ за новото си предаване?

Изплува от само себе си. Мислехме да се казва „По пътя“, както легендарната книга на Джак Керуак, но щеше да бъде много буквално „Шаш“ е звучна дума. Но то не е само мое шоу. Аз съм инициатор и проводник на общите идеи. Работим в екип със сценаристите Матей Константинов и Кайо Терзийски, режисьорите Илиян Джевелеков и Петко Манчев, с аниматора Георги Димитров, който прави сценографията. Постановката е доста сложна, имаме още неща да изглаждаме все някъде се разминаваме. Основната идея на шоуто е, че един микробус върви напред-назад из България и среща различни хора. Смятам, че тези срещи с героите на „Шаш“ са забавни и заинтригуват публиката.И по принцип твърдя, че трябва хората да правят неща, които са им интересни. Ако работата не те влече, по-добре се раздели с нея.

Вече рядко влизаш в образа на нахакания бандюга и простак. Омръзна ли ти?

И да, и не. Вече не размахвам бухалка както едно време, напротив – в „Шаш“ дори се карам на героя Киро, че краде. Развивам се.

Пък и моята бухалка я свиха заедно с колата. Колата ми я върнаха, но бухалката – не. Яд ме е, защото тя си е мой запазен знак, така да се каже. Този простак, който играех навремето, не съм си го изсмукал от пръстите, той си отшумя, защото времената са други. Но мисля, че леката, деликатна простотия, винаги действа ободряващо. Въргала си е Въргал.

Кръстил си своята първа пиеса „Моят дом е моята крепост“. Наистина ли мислиш така?

Напротив. По света домът е неприкосновена собственост, но в България само дето трамваи не минават през къщите на хората. Някой генерално ни обърква нещата, превърнали сме се в тотални егоисти. Пиесата е за това, че тук домът в никой случай не е мястото, където можеш да си си ти. Има хепиенд, но главният герой минава през куп превратности, докато намери спокойствие. В чужбина.

Ти искал ли си да живееш в чужбина?

Не, а е парадоксално, че са ме съдили за опит за бягство през граница.Като се уволних от казармата, отидох до Бургас с братовчед ми, който помагаше за снимките на един филм. На пристанището имаше ограда с дупка, през която се вижда морето. Промуших се, гледам едно шлепче, качвам се на него, люлея се, пея си и чувам зад мен: „Стой! Горе ръцете!“ Арестуваха ме, сложиха ми белезници, пълна програма. Следователят Пантелеев, с когото сега сме приятели, разпитва какво търся на шлепа. „Ами, отидох да видя морето, 2 години не съм го виждал.“

„Абе, какво ще му гледаш – море.“ Дойде и един мъж с шлиферче – Държавна сигурност. Без да знам, съм влязъл в митническата зона на пристанището. Те разследвали, че имам роднини в Гърция, а шлепът бил гръцки, затова решили, че искам да избягам там. Работата стана дебела, 3 дни стоях затворен в килия. Но никога не съм искал да живея в чужбина. Вярвам в поговорката „По-добре пръв на село, отколкото последен в града“, макар че и „пръв“, и „село“ тук са относителни неща.

Кой ще играе в твоята пиеса?

Кръстю Лафазанов, Виктор Калев, Любомир Нейков, Кирил Ефремов и аз. Няма жени. Женски образ се явява само за идеята, на една фонограма. Къци ще бъде режисьор, но петимата все не можем да намерим време. Безумно ме е яд, че засега няма как да я реализираме. Гарантирам час и половина смях до сълзи.

Къде си живял като малък?

В София съм роден, но като дете живях при баба ми и дядо ми в Силистра. После се нанесохме с нашите в „Подуяне“, в „Младост“ 1, после в 2. Много се местехме, затова смених толкова училища. Нашите се разведоха, когато бях на 5 години, а сестра ми – на 11. Баща ми, Карамфил, умря, лека му пръст. Майка ни Анета е страхотна жена, работеше като лаборант-химик в Кремиковци. Тя е най-добрият човек, когото познавам. Вкъщи сме имали жестоко тежки моменти, но не сме се карали никога. Вторият ми баща Митко Йорданов ме възпита и отгледа, даде ми всичко, каквото един истински родител дава на детето си.

Ти какво искаш да дадеш на твоите деца?

Радост и спокойствие. Гледам да помагам на Силвето при отглеждането им. Виктор не е от най-лесните деца, доста е палав и където и да идем, по някое време хората се хващат за главата, но аз много се гордея с него. Точно такъв син съм искал да имам винаги – буен и готин. Виктор вече е втори клас, а Александра е на 2 години. Двамата имат енергия сами да задвижат една електроцентрала.

Партньорът ти в „Шаш“ Кирил Ефремов също изглежда чешит. Как се запознахте?

Киро беше ученик, когато ми хареса като типаж. Много е характерен и интересен. Взех го да участва в „Коктейлите“. Оттогава сме приятели. Преди няколко месеца той и настоящата му жена ни поканиха на пица. Седнахме и те поръчаха някакви хлебчета. Разчупихме ги със Силвето и вътре намерихме бележки: „Искате ли да ни станете кумове?“ Обичам подобни жестове, мили са. Кумувах и даже снимахме сватбата за предаването.

Какво може да те развълнува до дъно?

Дълбоката човешка емоция. Записах си на видео човека, който спечели 100-те бона в предаването „Стани богат“, за да гледам реакциите му. Пускам си го от време на време като стимул и понякога се разплаквам от умиление.

Много хора свързват новогодишните празници с теб, защото често участваш в телевизионни забави. Разкажи твоята най-смешна Нова година.

Имам една много шашава. Още Хачо Бояджиев беше шеф на БНТ и снимах програма, която трябваше да стане готова само за една седмица. Получи се цял игрален филм. Трябваше да се излъчи много късно през нощта, но Хачо реши да се пусне точно около полунощ. Аз щастлив, удовлетворен, че са забелязали и харесали работата ми, преуморен, защото си счупих краката от бачкане, отивам да празнувам семейно при тъщата в Шумен. Събрахме се на масата 20-ина души. И в 12 часа решавам да гръмна с газовия пистолет. Хубаво, ама вместо да сложа халостен патрон, съм сбъркал и сложих газов. Така се просълзихме от радост, че стана играчка-плачка. Но нали трябва да има шоу?