Тази неуморна жена е вече на 41 (точно така, няма грешка) и напук на всички предразсъдъци, сякаш нейният пик тепърва предстои. Току-що тя издаде нова книжка с йога упражнения и музика за родители и деца; завърши третия си студиен албум „По пътя“; направи поредния диск с йога практики и отваря свое място за йога и релакс със солни стаи и инхалации. Но най-важното събитие в живота на Светла Иванова напоследък е срещата с биологичната й майка, която упорито търси дълги години. Когато не спираш по пътя към мечтите си, те се сбъдват – учи Светла своите деца.
Снмки: Енчо Найденов
Не си криеш годините… Как се чувства една жена на 40?
На 41. Според мен желанието да скриеш годините си е свързано с развити комплекси на хората за това как изглеждат, какво си мислят другите за тях, какво са постигнали. Всяка възраст е красива. Това, което харесваш и най-вече можеш на 20, не можеш на 60 например, но и обратното – мъдростта, опитът, смисълът, по-осъзнатите изборите са присъщи обикновено на хората в по-зряла възраст. На 41 се чувствам обичана и ценя повече времето си.
Каква беше като дете?
Според мен любопитна, ученолюбива, мечтателка, амбициозна, но и с някои комплекси, които преборих с годините.
Какви?
Бях по-свито, несподелящо, малко срамежливо и тихо дете, въпреки че мозъкът ми работеше постоянно и мислеше как да изляза от тази ситуация. Но това си имаше и своите обяснения. Чувствах се до голяма степен неразбрана, най-вече от родителите ми. Беше много странно това, че те не подкрепяха моите желания да се развивам – да свиря на пиано например, да изкарам курсове за кола дори, да уча чужди езици, да се запиша на балет. Те бяха обикновени хора, с малки финансови възможности, обръщащи прекалено внимание на битовизмите, почти необразовани, незаинтересовани от нищо, освен това да имат някакъв покрив над главата си и храна на масата. С това смятаха, че са изпълнили задълженията си на семейство, на родители. Но бяха добри хора и ме обичаха по своя си тих начин, както и аз тях, дори прекалено обсебващо понякога – изразено не толкова в ласки и подкрепа, която да усещам, колкото в ограничения – да не излизам, да не се развивам, може би, за да ме пазят да не ми се случи нещо лошо. Спомням си, че майка ми ме чакаше пред училище докъм 8-ми клас, което е било може би нейният начин да ми покаже обичта и привързаността си. Просто така са разбирали възпитанието и родителството.
Какво прави едно дете, което се чувства неразбрано?
Това е често срещан проблем, особено в тийнейджърска възраст. Понякога той отшумява от само себе си. Според мен, когато си неразбран, имаш две възможности – или ставаш силен и преследваш мечтите си въпреки всичко, научаваш се да се бориш и да ги отстояваш, или се оставяш по течението, ставаш още по-интровертен, понякога за цял живот. Слава Богу, аз намерих сили да избера да ми се случи първото. Този период до около 18-годишната ми възраст ме научи да бъда търпелива и упорита. Постоянно правех планове за бъдещето. Исках повече от живота. Когато навърших 18, поех нещата в свои ръце. И оттогава нататък реших, че нямам време да живея посредствено.
Каква равносметка си правиш на 40+?
Най-големият ми успех е това да си създам приоритети, да осъзная, че стабилното семейството е основата, най-важното нещо в живота, да се грижа за него, да отглеждам децата си с любов и да им бъда пример да следват мечтите си. Живея в настоящето, защото знам, че бъдещето започва от решенията, които взимаме сега. Човек е щастлив, когато има кого да обича истински и прави това, което харесва. Не утре, не преди, а сега.
А на какво искаш да научиш децата си? Какво правите заедно? Играеш ли с тях?
Моралът е относително понятие. Това, което е морално за мен, може да не важи за тях след години, но ако са добри хора, сами ще усещат кое е правилно и кое не. Искам да са дисциплинирани. Опитвам се да им показвам в ежедневието наистина важните неща – любов, прошка, уважение, благодарност, честност, отговорност и как да се забавляват с всичко, да се радваме един друг, да се уважаваме. Понякога играем, друг път учим, четем, творим. С дъщеря ми почти всеки ден измисляме сами играчки, рисуваме ги, шием ги, правим им всякакви аксесоари, създаваме приказки и наши книжки с илюстрации. И двамата обичат животните. Имаме куче, рибки, гущери. Мечтаем си за ферма, в която да се грижим за много животни. Синът ми е вече по-самостоятелен. Обича да е сред природата и да пътуваме. Говорим си много. Искам да знаят, че са неповторими и могат да бъдат каквито си поискат.
Не мога да не те попитам за невероятната история с откриването на твоята биологична майка.
Децата са щастливи, че имат баба и вече я обичат. Казват й го. И тя е щастлива, че ги има и им го показва.
Разбрах, че съм осиновена в една преходна възраст, в 8-ми клас, по неподходящ начин. Беше ми трудно да живея с тази тайна. Случвало ми се е да се будя нощем, плачейки, имах нужда да си отговоря на много въпроси, свързани с корените ми, гените, наследствените заболявания…
Не мога да изброя начините и упоритостта, с които съм опитвала да я намеря в последните 25 години, и особено след като починаха родителите ми. През годините все се сблъсквах с тайната на осиновяването и правилата, създадени от държавата. Те не са писани от хора, които са били в такава ситуация. После разбрах, че и майка ми ме е търсила. След мен не е можела да има други деца, а е искала дори да осинови.
При първото й позвъняване ми се искаше да викам от радост, да скачам, да плача, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне… Същото ми каза, че изпитва в момента и тя! Все едно слушах моя глас отсреща – същия тембър, същите вълнения… Последваха дългите разговори до среднощни часове, очакванията, първата среща…
Въпреки че до нея всеки ден говорихме и имах усещането, че я познавам отдавна, това да почувстваш на живо, че за някого си най-специалният човек на земята, е невероятно. Досега го бях изпитвала благодарение на мъжа ми и децата ми. Сега вече имам и нея и това ме прави безкрайно щастлива. Имаме много пропуснати моменти, но сякаш връзката ни никога не е спирала. Като красива песен, която си сложил на пауза и си отложил усещането за по-късно.
Тя се оказа прекрасен, добър човек и в момента отношенията са ни като на истинска майка и дъщеря. Благодаря на Бог, на живота, на съдбата, на Вселената, на родителите, които ме отгледаха, на всичките ми роднини и приятели за подкрепата, на семейството ми, на силата в мен самата и умението ми да прощавам! И на Нея за това, че сега я има!
Целия текст четете в новия брой на „Жената днес“
0 Коментара