Снимки Момчил Христов
Стил Хубен Хубенов
Че е красива, е очевидно. Че е изключително естествена и емоционална, си беше откритие за нас. Чак заподозряхме, че това е част от играта й. Но след разговора ни в гримьорната й в Народния театър, е ясно – тя е точно такава – автентична, съмняваща се, търсеща, бълбука от идеи. Човек, надарен с деликатност и нежност, които бързо заменя с гняв и сарказъм. Лицето й се озарява, когато спомене съпруга си Стефан и двете си дъщерички, но майчинството не е достатъчно, за да изрази женствеността й. Трябва й още емоция от друг регистър. Жена, която се вълнува. Жена, която не се страхува. Много жена.
Теодора дели гримьорната с още млади актриси и с Ванча Дойчева. Говорим си за това как дълго време не е имало силно актьорско поколение. „Такива актьори, които да са личности, да са харизматични. Но пък сега актьори има, а май големият ни проблем е липсата на режисьори”, казва тя.
Търсиш режисьори? Не е ли важна и ролята?
Не ме интересува толкова каква роля ще играя, а кой е режисьор и кои са ми партньорите. Защото каква е ползата да играеш Жулиета – голямата мечта на много актриси, ако си с посредствен режисьор и си на сцена, на която просто ще се разходиш по текста. Няма значение дали играеш Офелия или Жулиета, ако просто си поредната Офелия или Жулиета. Нито аз ще взема нещо от тази роля, нито тя от мен, нито публиката ще се впечатли. А има роли, които не са класически, като тази, за която взех “Аскеер” –Мерилин в „Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона. Но Явор Гърдев, който постави пиесата, отключи в мен толкова много неща. Мислех си, че ако по-рано бях работила с този режисьор, много от ролите бих ги изиграла по друг начин. А тук, в Народния театър, съм много щастлива най-вече заради партньорството ми с всички тези актьори – чудовища.
Въпрос на школа или празнина в поколенията е липсата на повече качествени режисьори?
Не знам. Може би е въпрос на школа. Може би тези, които стават, са демотивирани и се ориентират към други неща. А може би си е криза на личности… не знам. Във всеки случай са много малко режисьорите, които правят добър театър, а не са просто постановчици на текста. За киното – да не говорим. Никога не съм искала да се занимавам чак толкова със сериали, но ми се случи да играя в два и виждам колко голяма е разликата, колко е нужно и трудно да се намерят хора, които да разкажат историята, ако не по-добре от сценария, то поне не по-лошо, отколкото е написана…
Защо участваш в сериали, след като не те привличат особено?
Аз „Под прикритие” много си го харесвам, може би най-много от сериалите до момента. Но съм много щастлива и за „Дървото на живота”. С него в първите серии имахме малко проблеми, но после стана супер и последните серии са много, много добри. Надявам се вторият сезон да стане още по-добре. Там кастингът, актьорите са изключителни, наистина много големи. Епоха, костюми, карети, драми, саги, въобще мечта за игра… А и всеки режисьор, който идва да снима там, иска да се върне пак заради актьорите и заради това, което се случва между нас – една сериозност и отдаденост на професията. А не някакви „звездички“ такива. Имам едно наум за актьорите, които придобиват зверско самочувствие само заради сериал, с който са „пробили „…
Тоест превръщат ги незаслужено в звезди?
Няма незаслужено, явно хората ги харесват. Но в България медиите лесно дават страхотни епитети – „изключителната”, „талантливата”, „голямата звезда”. Това просто е едно момиче, което не е актриса, тя си е казала добре репликите, изглежда добре, дали са я по телевизията и вече е голяма работа. А истината е, че доста повече труд е необходим, повече трябва да се постараеш. И затова казвам, че има баланс – колкото красиви епитети получаваме в лайфстайл списанията, толкова повече си най-големият изрод в жълтата преса. Истината е някъде по средата. Е, има и хора, които оценяват професионализма.
При вас се случи едно поколение от качествени актьори, които изглежда сте и приятели.
Да, така е. Като работим с Бина Харалампиева в Театър 199 по „Гавранът”, винаги преди репетиция отивам с екипчето от фитнеса. И веднъж тя ми каза: „Ето, вие растете едно поколение американски актьори. Не сте с водката в чашката”. Тялото е нещо, което ползваш като актьор и е задължително да се грижиш за него. И, да, ние сме приятели. Със Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Владо Карамазов. Близки сме, защото се харесваме като хора и защото си вършим работата добре, когато сме заедно. Никой няма да търпи някакъв актьор, просто защото е много красив, ако те дъни, когато си партнирате. Не обичаме да ни дънят. Защото даваме много, често не си виждаме децата дълго време, от много неща се лишаваме с радост. Затова не трябва да се дъним. Индивидуализмът в работата ни е хубаво нещо, но не приемам хора, които не работят в екип. Изключение правят само гениите. Мариус Куркински е гений и всичко му е простено. Но тъй като са малко гениите, за да успееш, е важно да можеш да работиш в екип.
Талантът или трудът е по-важен?
Да си талантлив и да имаш характер. Много хора с талант го пропиляват заради това, че нямат характер, който да го подкрепи. Талантът е много уязвимо нещо. Затова трябва да има силен характер, който да го защити. Има примери на много талантливи актьори, които се отчайват, отказват да се справят с неизменните гадости по пътя, интригите, несправедливостта, бягат в алкохола и въобще – бягат от живота…
Като спомена децата, явно си от майките, които не изпитват чувство на вина заради отсъствията си. Май си от хората, които смятат, че за децата е важно да имат добър пример пред себе си?
Абсолютно. Не се чувствам виновна. Много се дразня, когато се набиват комплекси на младите майки как трябва да са при децата си, вместо да работят здраво. Това е изключително жестоко и назадничаво. В XXI век има милиони примери за добри майки, които са и работещи жени. Има жени, за които майчинството е достатъчно, за да ги изрази като жени. И това е супер. Но има и други жени, които имат нужда от различни занимания, за да изразят женската си природа. И тези жени трябва да дадат път и на другите неща. Според мен децата са щастливи тогава, когато виждат родителите си удовлетворени. Моите деца не страдат от това, че мама има репетиция или представление.
Сега децата се раждат други и, слава Богу. Ние много ли успяхме? Няма с какво толкова да се похвалим в човешки план, да не говорим за регионален.
Регионът може да се смени…
И това не е лесно. Особено с моята професия. Въпросът не е дали знаеш отлично английски или френски. Много е важна емоционалната памет на езика. Въпросът не опира просто до правилно изговаряне, а да можеш да играеш със словото. Освен това не страдам заради това, че не снимам навън. Не искам да бъда световноизвестна. Е, не бих отказала среща с някои големи режисьори.
Кои например?
Има и актьори, и режисьори, с които с радост бих снимала. Но и без тях, тук се чувствам достатъчно щастлива в опитите да се търся като актриса. Народният театър за мен е най-добрият театър, имам шанса да се срещна с изключителни режисьори и хора, снимам и много обичам София – такава мръсничка, с трамваите. Много пътувам, но всеки път, като си дойда тук, ми става хубаво.
Има един френски режисьор, който безумно много ми харесва напоследък. Той отдавна си е супер, но аз наскоро му изгледах всичките филми в захлас –Жак Одиар. Той направи един от най-хубавите филми с Марион Котиар, в която аз съм влюбена, и нямам нищо против да направи филм и с мен. Нямам нищо против да снимам и с Камен Калев, не съм работила с него.
Камен Калев е учил във Франция.
И му личи. На всички учили или поживели малко там им личи.
По какво?
Мащабът, погледът са други. Тук малко се мисли, а пък претенцията е голяма. Някак си повече смирение трябва. Но пък аз съм малко агресивна сега, защото имам особено лято.
Защо агрсивна, не си ли вярващ човек? Това не предполага ли смирение?
Да, вярваща съм, но не съм постигнала съвършенството на монасите, от което струи някаква непрестанна радост.
Какво те влудява, за да си агресивна?
Никога няма да забравя това лято. В личен план то е едно от най-тъжните. Мисля си за приятелството… Винаги съм имала едно наум за женското, но сега и митът за мъжкото такова ми се разби на пух и прах. Много е болезнено да се разделиш с приятел. Завинаги.
Това лято прекъснахме всякакви отношения с двама от най-близките ни приятели. Мъже.
Мисля си как е възможно това да е човешката природа?
Къде отива тая памет, къде я изхвърляш, или дълбоко си я скриваш някъде така, че да не те боли?
Тая памет, че някой те е държал за ръката, водил те е по най-дългите ти пътища, бил е зад гърба ти в най-сериозните ти битки, че сте се смели и сте пили литри вино в най-хубавите ви моменти. Че дължиш на този някой почти всичко най-хубаво, което имаш в живота. И къде отива това? И въобще как си човек? Като лягаш нощем, не се ли стряскаш? А и целият този дефицит около мен на любов и истинско приятелство…
Защо на любов?
Ами погледнете – много ли са щастливите двойки около вас? Тези, с които аз стартирах на 20 години, почти всички се разделиха. А и това клюкарене, което е обзело цяла София… Милиони човешки съдби всяка вечер се разцъкват на масата не защото на клюкарите им пука, а за да върви ракията. И после забравят, докато не дойде новият скандал, новата клюка, новият развод или раздяла.
Та такова ми е това лято – мина под знака на приятелството. Знам, че и това ще мине, но ми е много тежко. Хубавото е, че още повече съм щастлива със семейството си и разбирам колко много ги обичам – и Стефан, и децата. И колко съм щастлива, че съм тук, в театъра.
Но пък човек расте с тези неща. Това са уроци.
Така е, но боли. О, моето лято е и Роби Уилямс. Бях на концерта му и така осъществих една моя момичешка мечта.
Концертите винаги зареждат с групова положителна енергия.
Така е. И съм сигурна, че в новата ера, която идва – суперинтерактивната, каквото и да стане с печатните книги и вестници, концертите, театърът, операта, балетът ще са все по-актуални, защото те са преживяване на живо.
Как се справяш с отрицателните емоции?
Колкото повече си почивам, толкова повече ме връхлитат тъжните мисли. И затова съм щастлива, когато съм с децата. Тогава нямам никакво време за каквато и да е депресийка. А в театъра – спира да съществува всичко друго.
А имаш ли склонност към драмата? Има хора, които предвизвикват драмата в живота си?
Не, колкото имам любов към драмата, толкова и към смеха. Аз съм човек на полюсите – мога много болезнено да приемам някои неща и да ми се плаче от почти всичко, но ако излезете с мен навън, много ще се забавляваме. Знам кога е време за тъга и кога време за смях.
Според майка ми винаги съм била човек на амплитудите. И няма средно положение. Затова вярата много ми помага да балансирам себе си, учи ме на такава тиха радост и спокойствие, в което хубавото е добре дошло, а с лошото ще се справя. Спортът също много ми помага. Децата, спортът, театърът, малко на църква и съм отново във форма.
Къде по пътя си срещна вярата?
Със сигурност Господ дава на човек няколко опции – можеш да ги подминеш, той не се натрапва, не блъска по вратата ти, ако я отвориш, отвориш. Срещнах много важни хора в живота ми – свещеници, които се отнесоха с младостта ми по най-хубавия начин. Не ми размахваха пръст, не ме порицаваха. Толкова интересно и хубаво не съм говорила с никого. Видях как тези старци може да са по-умни от всеки мой учебник, как, говорейки, докосват душата повече дори от идолите ми в изкуството, в живота. Благодарна съм им. Тези разговори са ми помогнали да не направя много глупости. Важно е, като паднеш долу в калта, да не си казваш: „Ох, паднааах, какво да направяяя?” А каквото и да ти коства, да се опитваш да се изправиш, да се изчистиш и да продължиш нататък. Малко по-добър.
От кои хора си – тези, които вярват в съдбата, или тези, които смятат, че сами я създават?
Може би, има някаква фамилна обремененост – понякога децата наистина изкупуват грешките на родителите си, но пък считам, че всичко е в твои ръце и че всеки има право на поправителен изпит. По принцип вярвам в чудеса. Всичко би могло да се промени с добра душа и чиста и силна воля.
Явно словото за теб е много важно. Възприемаш го не само като начин на изразяване и общуване, а като човешка ценност? Така ли е?
О, да. Нали в началото е словото. От малка обичам да чета. И водя битка с голямата ми дъщеря за това.
Знаеш ли колко прочетени книги се падат годишно на един българин – половин. Това означава, че за една година половината от българите не са отворили нито една книга.
Ужас. Нищо добро не ни чака, ако всички заедно не започнем да работим за образованието на децата. Това е най-важното нещо. И да видиш как всичко тогава ще си дойде на мястото. Защото проблемът в България е липсата на добрия вкус – във всяко едно нещо. В писането ви – на журналистите, в играта ни – на нас, актьорите, в програмите ни, в дрехите, в мислите ни, в храната ни. Липсата на добрия вкус и на аристокрация са голям проблем.
Как беше – красивите и умните са един площад, а останалите 7 милиона…
За мен не е толкова важно количеството на хората, а кои са те и какво искат.
Тоест няма лидери?
Да, няма лидери. Това е другата тема на моето лято. Толкова политически ангажирана в сърцето си никога не съм била. Но си казах: не искам да политиканствам. Ужасно е един актьор да прави това. И съм в тих ужас, защото не виждам нито един, ама наистина нито един политик, в който да припозная себе си, да му повярвам и да застана зад него. Майка ми и баща ми в момента, в който станах на 18 години, насила са ме влачили да гласувам, докато не възпитаха в мен тази отговорност. С тях винаги сме гласували различно, но са изградили в мен гражданска позиция. И един от уроците днес е именно това – хората да разберат колко е важно да отложиш за малко пикника си и да отидеш да си дадеш гласа. Обратното е равносилно на престъпление.
Кои други грехове са тежки в твоята ценностна система?
Да бъдеш неблагодарен. Да забравиш на кого дължиш някакви много важни неща в живота си, кой ти е помогнал, кой те е научил, кой ти е подал ръка, когато си падал със страшна сила.
На какво мислиш се дължи тази липса на памет?
Егоизмът е причината за всичко, което се случва в нашия век.
Обратното на любовта не е омразата, а именно егоизмът.
Колкото повече мислиш за това как на тебе трябва да ти е добре, толкова повече забравяш абсолютно всичко, дори съвестта, която ти казва: Абе не си прав, извини се, поискай да ти се прости, кажи „обичам те” или „благодаря ти”. Но ти не чуваш този глас и си казваш: Да, бе, да. И постепенно това се наслагва и почваш само за твоя мир да живееш. Но финишираш според мен и без мир, и без добро. Това е духовен закон.
От това как говориш за себе си изглежда, че си съмняващ се човек?
Да, непрекъснато имам съмнения. Единственото нещо, за което нямам съмнения, е, че общувам пълноценно с децата си. Въпреки всичките награди и пиеси, всеки път преди нов проект съм като пред нов изпит. Но пък вече не ме е страх нито от себе си, нито от публиката, нито от възможния провал. В момента, в който се освободиш от този страх, започват по-добре да ти се случват нещата.
Какво ти липсва в света около теб – естественост?
По-скоро ми липсва автентичност. Това съм аз, заставам зад себе си и не се извинявам за това, което съм. Мисля, че всичките тези пластмасови неща около нас ни унифицират и губим автентичност.
0 Коментара