Казва, че е била тъжно и потиснато дете. Уязвимо и държащо на разстояние всички около себе си – с леден поглед и дръпнато поведение. И тогава, и сега, най-големите й изисквания са втренчени в нея самата – безмилостна е към себе си. Такава е тя. Ваня Цветкова – актриса, но най-напред майка. Когато говори за своя син Павел, студеното в сините й очи се отдръпва и лицето й грейва. Музиката е другото, което разголва душата и емоциите й, затова и не е в ежедневния й списък. Тя има куража да загърби удобния живот на известна актриса в България и да се отправи към неизвестността на Америка. Има волята да превъзпита чувствата си, за да стане част от безличния обслужващ персонал на Лас Вегас, да устои на бурите на сърцето, сълзите в очите и да вярва, че пътят пред нея е светъл. Колко струва една мечта – само Ваня знае това. Но нейната мечта е сбъдната, а силата, с която се сдобива по този път, е истинската награда. За вярата, болката, „Лавините”*, „Бариерите”* и Другият неин възможен живот*, откровено с актрисата Ваня Цветкова – петата ни героиня от поредицата на „Жената днес“ – „Седем десетилетия – Седем жени“.
***
“Човекът е това, което му остава, след като изгуби всичко!”
Блага Димитрова, „Лавина”
С Ваня Цветкова започваме този разговор с жените – онези, близките на сърцето, дарили светлина по пътя й, смелите. Кои са те?
Разбира се, ще започна с моята майка. Макар това да бяха отношения, в които имах чувството, че не получавах сила, а давах сила, чувствах се отговорна. Което е малко странно. Искаше ми се да видя майка си по-силна. Тези неща несъзнателно те изпълват с обвинения към близките ти хора. В семейството ни нямаше толкова топлина, отношенията бяха дистанцирани, малко студени. Но така беше тогава… В онези времена родителите и децата рядко споделяха мислите помежду си – кой каквото си мисли, той си мълчи. Докато сега всичко е толкова различно – аз винаги се опитвам да разговарям с моя син, когато има проблем, искам да разбера мислите му, постъпките му, да видя дали пък аз не греша в нещо. Нашите родители не се опитваха да ни разберат, нямаше приятелство. С моя син винаги разговаряме.
Жените… Много обичах актрисата Домна Ганева. И се опитвах да бъда по някакъв начин близо до нея. Навремето тя беше душа на всички актьорски компании, няма да забравя как се грижеше за децата си, за съпруга си и как можеше да достига и до млади, и до стари.
Снимки Дилян Марков
Но има и една друга жена, на която винаги съм се възхищавала. Това е майката на моята най-близка приятелка Петя. Леля Вася – една жена, която живя 30 години с присъда рак. Тя обаче не спираше да се надсмива над него и казваше:„Квартирантът пак се обажда”. Нейната болест не съществуваше като повод за разговор или страдание. Леля Вася просто се справяше и това е. Винаги намираше начин да се засмее, някаква невероятна сила излъчваше тази жена. Изумителна сила.
Мнозина биха казали същото за теб. Ти чувстваш ли, че имаш такава сила?
Не, не мисля. Затова съм толкова впечатлена от жени като леля Вася. Едва ли имам в себе си подобна сила. Само така изглеждам. Това е инстинкт за самосъхранение – за да те оставят другите на мира. Като малка това беше още по-силно – изглеждах страшно недостъпна, горда. Не е защото вътрешно съм такава, но е бариера, зад която исках да скрия своята вътрешна срамежливост. Това е истината.
***
„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.”
Блага Димитрова, „Лавина”
Коя е твоята лична бариера, най-високата и страшна за преодоляване?
През целия ми живот дотук съм се борила с бариерите си. Те са толкова много – наредени са като стена пред мене. Аз само това правя – боря се с тия прегради пред очите и сърцето си.
Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес“
0 Коментара