Весела Велин: За 15 септември – подгответе за децата Добродетели!

Весела съчетава в себе си много неща – външността ù е нежна и женствена, но може да бъде много твърда и категорична. Тренира с тялото, но за нея книгите и обученията по личностното развитие са много важни. Обучава деца, но говори с тях по сериозни теми.  Преподава бойно изкуство, но учи как да не се бием. Учител е в японската култура, но остава “вярна” на българските традиции. Може би отговорът за всичко това се крие в изкуството, на което е посветила живота си – Айкидо, което тя превежда като „Хармония между енергиите”. Занимава се с него от 22 години, притежава най-високата майсторска степен, която се защитава с технически изпит. Тя е една от малкото българи, придобили я в Япония.

Снимки: Камелия Атанасова и Кристина Стоянова

Весела оставя своята основна професия – ландшафтна архитектура, за да се посвети професионално на Айкидо. Заедно със съпруга ù основат една от най-големите школи по Айкидо за деца в България, чиято мисия е да помага във възпитанието и цялостното им израстване. За това как да учим днешните деца на дисциплина и самоконтрол, как да им предаваме ценности, за които виждат все по-малко примери, и как да ги стимулираме да се справят с трудностите в свят, в който нещата стават все по-лесни, разказва Весела Велин. Тя споделя своя личен път между черното и бялото в търсенето на баланс и хармония.

Вие сте една от малкото жени в България, ръководител на школа по бойни изкуства. Какви качества са нужни на една жена, за да се справя в този мъжки свят?

Ръководителите на школата сме двама – аз и моят съпруг Владимир Велин.  Мисля, че точно това е най-нужното качество, за да бъдеш успешен – да работиш в екип. Доказано е, че една наистина успешна организация не може да се управлява само от един човек, защото рядко има толкова съвършени хора, които притежават целия набор от качества, които са нужни. С моя съпруг имаме щастието да притежаваме широка гама от личностни черти, които ни допълват един друг. Той е по-строг и консервативен, аз съм по-склонна да експериментирам. Той винаги залага на сигурното, аз съм за “риска”. Той е по-съсредоточен към вътрешния кръг и хората, които тренират от дълго време, аз съм по-социална и постоянно привличам нови ученици. Точно това, че всички решения взимаме заедно ни дава възможност да не залитаме в едната или другата крайност, а да се стремим към заветните баланс и хармония.

Не е ли трудно като съпрузи да работите заедно?

Отне ни известно време да го постигнем. Около десетина години :). В началото действително беше много трудно. Аз имам по-голям опит с Айкидо от него. Когато се запознахме, бях тренирала вече над 10 години, притежавах Втори дан майсторска степен и не допусках, че някой, който е тренирал 1-2 години и е с едва жълт колан, може да ми бъде “равен”, дори да ми обяснява какво трябва да правя… А той правеше точно това:)

Моето самочувствие ми пречеше да видя пропуските. А аз имах доста такива. Защото това, че си добър трениращ, не те прави добър треньор. Владимир ми помогна много да се развия и да надскоча своята аматьорщина.  Защото той наистина имаше какво да ми каже. Не само че идва от професионалния спорт, тъй като е бивш лекоатлет, национален състезател на България в дисциплините дълъг и троен скок, но притежава професионално спортно образование – той е магистър и доктор-треньор в НСА. Неговите компетенции в теорията, методика и оптимизацията на тренировъчния процес ни позволиха да добавим много по-професионално спортен подход в тренировките – нещо, което поне за мен липсваше масово в

Айкидо средите не само в България, а и по света.

За щастие, той е търпелив и ме изчака. Да узрея, да го чуя. Да му се доверя. Днес не само, че го приемам за равен, приемам го за мой учител и вдъхновител. Научихме се да не се борим кой е по-важен от другия, а да съчетаем своите силни страни и всеки да работи там, където е най-добър – аз в чисто техническата част, той в методиката и структурата на подготовката. И точно синтезът между нашите компетенции ни позволи да създадем наистина клуб, който значително се отличава.

А с какво вашият клуб е по-различен от останалите?

Може би точно с това – че го ръководим заедно с моя съпруг. И в него сме равноправни, думата и на двамата “тежи” еднакво. Има и други клубове, които се ръководят от семейства, но поне един от тях има друга основна професия и по-скоро е подкрепа на своя съпруг/съпруга. Ние и двамата се занимаваме професионално с Доджото и ни се налага да се справяме добре, защото от това зависи цялото семейство. :)

Всъщност ние имаме и други “професии” – аз съм дипломиран ландшафтен архитект, той е “доктор” по методика и теория на тренировъчния процес и може да бъде треньор по всеки вид спорт. Създадохме школата, не защото нямахме какво друго да правим, а защото и двамата виждаме нещата по малко по-различен начин. Не успяхме да си намерим школа, която да съответства на нашите ценности, и за да продължим да тренираме по начина, по който искахме, трябваше да създадем своя школа. Имахме щастието да споделяме много общи виждания и да се осмелим заедно да тръгнем срещу установените “правила”, за да предложим алтернатива.

На какво предлагате алтернатива?

С течение на времето синтезирахме три основни неща, които отличават нашата организация не само от другите клубове по Айкидо, а въобще от структурите, които се занимават с деца.

• Не играем.

Днес отвсякъде ще чуете, че “децата имат нужда от игра и забавление”. Ние мислим, че това, от което наистина имат нужда децата, е смисъл, цел, развитие, удовлетворение. И те могат много повече от играта. Те могат да бъдат сериозни, концентрирани, дисциплинирани. И знаете ли какво? Те искат да бъдат такива, ако им обясним, че това е начинът да се развиват и (себе)подобряват. Защото те искат да стават по-добри от себе си. Малчуганите сами знаят, че

играта им дава удоволствие,

но удовлетворението идва, когато са се потрудили за него. Волята и способността да полагаш усилия са качествата, които всички специалисти по детско развитие посочват като определящи за това децата да се превърат в успешни личности. Повечето от тях искат да бъдат точно такива, но ужасно много имат нужда от условията, които да ги мотивират и предразполагат за това. За съжаление, в масовите училища средата отдавна не е такава. Децата днес имат нужда повече от всякога от допълнителни структури, които не само да ги ограмотяват, но и да ги възпитават. Да се съсредоточават не само върху техните академични знания или физически способности, а да ги развиват цялостно – и най-вече техния характер. Чрез личния пример на учителите, чрез този на останалите възпитаници. Нашият стремеж е Доджото да бъде точно такава структура. Не поредната “забавачница”, а Школа – в истинския смисъл на думата.

• Не се състезаваме.

Съвременният живот се е превърнал в едно голямо състезание. Още от най-малки изправяме децата един срещу друг чрез игрите, които са състезателни, чрез олимпиадите, на които най-важно е да имаш “най-много точки”, чрез спортните турнири, в които най-важен е медалът и да станеш “пръв сред многото.” Състезанието и конкуренцията са естествени за човешката природа и лесно изкарват добри индивидуални качества като амбиция, нахъсаност, устременост. Това е по-лесният метод за работа с деца, затова е толкова масов. Ние не го отричаме, само че трябва да знаем какви опасности носи той: а именно – да отгледа твърде големи индивидуалисти. Точно това днес е един от най-големите проблеми на обществото. Ние не можем, още по-лошо – не искаме да работим в екип, защото си мислим, че сме си самодостатъчни. А всъщност не сме… затова

постоянно имаме нужда да се доказваме, че сме “по-добри от другите”.

Дори на сватбата си имаме “отбор на булката” и “отбор на младоженеца”, които се състезават кой ще “командва в къщата”. Как да очакваме после, че тези два съревноваващи се отбора ще съумеят да се сработят заедно, което е нужно, за да изградят едно общо семейство? Получава се… трудно, и го виждаме в огромния брой разводи в днешно време. Това е така, защото докато стигнат сватбата си, те вече са оформени личности. И ако са изградени индивидуалисти, трудно биха променили своя светоглед. Затова ние искаме още от малки да възпитаме децата в сътрудничество и партньорство. Да им обясним, че могат да постигнат много повече, ако работят заедно с човека до тях, вместо да се съревновават с него. Че те не са един срещу друг. Те са един до друг.  Това е друга необходимост, която децата имат днес – да чувстват общност, принадлежност и споделеност.

• Не се бием.

Много хора, когато чуят бойно изкуство, си мислят, че става въпрос за бой. Но в Доджото не се бием. Айкидо е малко по-различно бойно изкуство. Буквално преведено, то означава “Път на Хармония между енергиите”. Моята енергия, твоята енергия. Когато се бием, според нас няма много хармония между тези енергии. Айкидо е наричано още “Изкуството на Мира” и както е казал самият му създател – О’Сенсей Морихей Уешиба – “Айки не е средство, с което да победиш врага. Айки е начин да обединиш хората по света и да ги направиш едно голямо семейство”. Защо тогава го наричаме бойно изкуство, след като в него не се бием? Защото се оказва, че “да направим хората по света едно голямо семейство” не е лесна работа. Дори да опазим собственото си семейство и да задържим хармонията с човека до себе си, не е лесна работа в свят, в който 80% от двойките завършват с развод…

За да останем заедно, трябва да се борим.

За хармонията и разбирателството трябва да се борим. Да, по лесно е да се “сборим” помежду си и всеки да тръгне сам по пътя си, трудното е да останем заедно. Затова също ни трябва борба, само че със себе си – със своето его, със своите слабости и негативни черти. Както казваме в Доджото, Айкидо е бойно изкуство, в което се борим със собствените си негативни черти. “Боят” не е навън, той е обърнат навътре към личността.

И още една много важна необходимост за подрастващите – да бъдат победители в собствения си живот. Да бъдат проактивни негови градители, а не пасивни жертви на обстоятелствата.

Това ли са вашите ценности и добродетели, които искате да предадете на децата?

Когато става въпрос за ценности и добродетели, често си представяме някакви “възвишени неща”, които се обясняват толкова сложно, че остават далеч от обикновения човек. А според мен, независимо дали говорим за малки или за големи хора, нещата трябва да бъдат обяснени просто. Понеже работим с наистина малки деца – започваме от 4-годишни, ни се налага да намираме начин, чрез който да достигнем до тях. Синтезирахме тези три принципа по-горе, отражение на нашите лични ценности и вярвания, в “Трите най-важни думи в Доджото”, които искаме всеки наш ученик да знае – кои са те и защо са така.

Първата е заедно. В Доджото не сме противници, а сме партньори. Работим заедно, а не се състезаваме.

Втората е самоконтрол. Учим се да контролираме сами себе си. Да бъдем дисциплинирани и сериозни, учим чрез концентрация, а не играем.

Третата е развитие. И тук обясняваме, че развитието не идва, докато стоиш на дивана и гледаш филмчета, а когато станеш и се размърдаш. Буквално и метафорично. Започнеш да полагаш усилия, за да преодолееш собствените си слабости, които те държат ниско. Започнеш да се бориш с тях. И осъзнаеш, че най- трудната битка е със самия теб. Или не се бием с другите, борим се със собствените си негативни черти, които се стремим да преобразуваме в добри качества.

Едно от различните неща при вас, е че всяка тренировка започва с беседа. Защо го правите и как успявате да обясните тази специфична материя на децата?

Правим го, защото намираме, че истинското развитие не е само за тялото. Всички знаят, че бойните изкуства предават ценности, но как точно се случва това, докато тренираш основно физически упражнения? Да, някои неща ги разбираш по-лесно, докато клякаш :) Но може да се внесе много по-голяма яснота за нещата, които правим, и начина, по който ги правим, ако ги обясним вербално. Например защо не ядем и не пием по време на тренировка? Защото се учим на самоконтрол. Защо учителите са строги с нас? За да ни стимулират да бъдем сериозни. Защо ни създават умишлени трудности? Защото чрез тяхното преодоляване ставаме по-силни и по-способни. Децата могат да разберат и да се съгласят с всичко това, ако то наистина им бъде обяснено по подходящ начин.

Мислите ли, че децата разбират всички неща, за които говорите? Не са ли прекалено малки за тях?

За някои неща може би действително са малки. И не мисля, че ги разбират с тази дълбочина, с която ние възрастните си представяме “разбирането”.  Но какво всъщност означава то? Не е ли необходимо да чуеш нещо определен брой пъти и да го повториш, преди да го разбереш. В етапа, в който се намират малчуганите, за мен е важно на първо място, че чуват за “ценности”, за “добродетели”, за “развитие”. И че ги повтарят. И по този начин те остават в тях. Така имат по-голям шанс да ги осъзнаят по-скоро. Защото е важно кога са ги чули за първи път – дали на 4 години или на 40. :)

Много от “добродетелите” учите с децата на японски. Защо е необходимо това, не е ли по-важно да ги знаят на български?

Разбира се, че е по-важно! Освен че учим “Как е чест на японски?”, ние учим и ”Какво означава чест на български?” Защото действително, много от тези понятия за децата са просто едни думи, които не напълно разбират.  Когато се свържем с японските образи обаче, чрез японското бойно изкуство, което тренираме, можем да обясним тези понятия по-добре. Защото децата имат нужда от образи, с които да се отъждествяват, герои, чиито качества да искат да притежават.

А днес – за добро или лошо има малко такива образи около тях. И трябва да “повикаме” самураите отпреди 2 века, за които честта е била по-важна от живота, за да им обясним какво е това чест и колко е важно да си спазваме дадената дума. През лятото например е горещо и никой не гори от желание за тежка тренировка. Но когато ги попитам: “Мислите ли, че самураите са отивали да защитават хората, само когато е било прохладно или са го правели и в жега и в студ, защото хората са имали нужда от смели воини?”, Айкидоците

искат да са точно такива смели воини

и са готови да преминат през в пъти по-големи предизвикателства. Защото разбират, че това е механизмът да станат силни и достойни. Като да се поставиш в един различен свят и да вземеш за себе си качествата, които са присъщи на този свят. Това е така нашумелият сугестопедичен метод, а преди да ни е било познато това име – това са приказките, с които ние внушаваме на децата си определени понятия за “добро” и “лошо” още от най-малка възраст.

Намирате ли нещо общо между нашия фолклор и японската култура?

Не само, че намираме общо, ние целенасочено го търсим и дори го създаваме. На входната вратата на Доджото например има две фигури – Самурай и Кукер, които се оглеждат един в друг. След това се появяват Гейша и Лазарка, които също са огледални. Това са авторски рисувани фигури, специално за Доджото, които отразяват нашето виждане, че добродетелите са универсални. За да говорим наистина за развитие, трябва да надраснем национализма и да преминем към универсалните, глобални ценности.

Все пак, вие оставате много свързана с българската традиция и култура – като лични убеждения. Може ли да се каже, че сте националист?

Мога да кажа, че съм българка и съм горда с това. Така възпитавам и детето си. Това преподавам и на децата в школата. Защото мисля, че каквито и други изкуства да упражняваме, никога не трябва да забравяме своята собствена традиция. Даже напротив – ние можем да опознаем по-добре собствения си свят, чрез търсене и откриване на прилики с другите. Защото колкото повече “напредваме” по Пътя, толкова повече осъзнаваме, че наистина “различните пътища” всъщност са едно. И те водят до обединение и единство.

Доколко вашите лични убеждения се проявяват в школата?

Всичко, което правим в школата, е отражение на нашите лични ценности и вярвания. Отдавна спряхме да копираме и да подражаваме на някого. Продължаваме да четем, да изследваме, да пътуваме, да посещаваме различни обучения на разни учители, но днес вече създаваме своя авторска система, свой собствен стил в Айкидо – и това е ДОДЖОТО. Той не е подчинен на чужди сертификати, той отразява личните вярвания на семейство Велин, които намираме, че биха били ценни за много други семейства. И по многобройните последователи, които имаме, по хората, които ни доверяват най-ценното – децата си, разбираме, че това наистина е така.

Да останем “заедно”, дори когато е трудно, не е нещо, което просто звучи добре. То е лична ценност за нас, която сме изстрадали и преживели.

Канатицата не е нещо, което просто изглежда добре на логото, тя отразява нашите лични вярвания за семейство, род, народ.

Да сме свързани с корена, да помним традициите си, да знаем кои сме и накъде вървим.

Затова тези символи се появяват както на тортата за кръщенето на нашето дете, така и на ателиетата, които правим с децата в Доджото.

Кое е най-важното нещо, на което искате да научите децата?

Искам да бъдат смели, искрени и истински. Да отстояват и заявяват своята позиция. Да се осмеляват да търсят и откриват своите партньори, с които могат да постигнат много повече, вместо да бъдат с неподходящия човек, или пък да решат, че няма такъв и да останат сами… Но преди да го срещнат и да заживеят “заедно”, да са се погрижили достатъчно за своето лично развитие, за да осъзнават, че сами са отговорни за собствения си живот. И преди да се втурнат да търсят по-доброто “ние”, трябва да са създали едно по-добро “аз”.