Вики Терзийска: Не правя нищо на всяка цена.

Снимки: Момчил Христов

В Уикипедия пише: „Виктория Терзийска е вокал на българската поп и рок музикална група „Мастило“. Тя е автор на всички текстове към парчетата на групата. Родена на 3 май 1979 година в град Исперих, България, в семейство на юристи. Завършва английска езикова гимназия в Разград, а по-късно „Журналистика“ във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Учи право. Водеща на първия сезон на предаването „Гласът на България“ и треньор във втория сезон на музикалния формат. Участва в сериала „Къде е Маги?“.

В Уикипедия обаче не казват, че тя е постоянно усмихната; че има толкова рядкото чувство за самоирония: че е позволила интуицията й да взима винаги връх над рационалните аргументи и че понякога се чувства физически ограничена от границите на България.

Вики, на снимките, които направихме, ти лесно преминаваш от една роля в друга. Това май ти се отдава.

Да, и в живота ми е така. Ужас! Звучи шизофренично. Но когато съм на сцената с групата, трябва да бъда по-рок жена, когато общувам с отбора ми, трябва да вляза в ролята на учителка и възпитател дори и това не ми е трудно. И твърдя, че не е признак за отклонение в психиката.

Малко млади жени в България могат да се похвалят с твоята кариера. Как се получи?

Не зная дали има рецепта, но аз не правя всичко на всяка цена. Не искам да постигна всичко непременно тук и сега, а оставям нещата да се случат в точното време и извличам максимално от момента това, което може да се вземе. Според мен хората правят две стратегически грешки: първо, не изчерпват момента докрай и не му се наслаждават и, второ, понякога толкова пресират всичко, че накрая нищо не се получава.

 

Никога не съм била свръхамбициозна и не съм била от жените, които се стремят едновременно да имат и добра кариера, и страхотно семейство, и да бъдат отлична любовница…

 

Имам ужасно много недостатъци, както в характера си, така и в работата си, допускам много грешки, но се старая да се уча от тях, вместо да се депресирам. Затова сме хора, защото грешим.

Импулсивна ли си?

Много. Жените са емоционални същества и някои успяват да се контролират, възхищавам им се, но аз не съм от тях. И това доста често ми играе по самочувствието и влияе на мнението на хората за мен. Когато си откровен докрай и когато кажеш истината в очите, винаги има някой, който се чувства засегнат и е намусен. А аз не мога да се сдържам. Казвам всичко. Понякога отивам на място, където цялата компания се е събрала, аз казвам нещо и китаристът на нашата група виква: „Виктория, точно тебе чакахме да кажеш това!“. Не съм деликатна. И не разбирам защо хората не са откровени. Вероятно им липсва убеденост в собственото им мнение.

Вярваш ли в прословутия женски инстинкт?

О, да. Общо взето, винаги, когато съм се осланяла на това, което ми идва отвътре, винаги съм била права и съм печелила. Определено има хора с по-развито шесто чувство от другите.

Когато ти се е случвало да се довериш на вътрешния си глас?

Ежедневно ми се случва. Което не е толкова хубаво, защото рационалното винаги остава на заден план. Като се замисля, никога досега не съм правила суот-анализ на някаква ситуация. Сещам се за един пример, когато не се доверих на интуицията си и сгреших. В „Гласът на България“ по време на двубоите оставих на елиминация едно момче, на което много се възхищавах и ми беше любимец – Пламен Добрев. Интуицията ми: „Виктория не го изкарвай на елиминация, защото той ще се провали!“. В същото време исках да му покажа, че не трябва изцяло да се осланя на моите симпатии и реших да постъпя малко назидателно в ролята на треньор. Мислех, че той ще се стегне и ще даде всичко от себе си, за да докаже, че съм го подценила. Момичето в двубоя го надви. А той заслужаваше да продължи.

 

Харесва ли ти да си треньор?

Харесва ми, макар че се чувствах много по-спокойна като водеща, защото всичко беше начертано и ясно. Сценарият беше великолепен. Сценаристите от „Шоуто на Слави“ са гениални мозъци. За мен най-голямата игра е тази със словото и думите. И аз играех главната роля в техния сценарий – чувствах се специална. Чувствах се спокойно и лежерно. А сега ми е неспокойно, безсънно и изключително отговорно. Чувствам се длъжна на тези деца да им дам емоция, опит, дори и съвет в живота.

Какво ги учиш: талантът или трудът са по-важни?

И двете. Те всички са много талантливи и всичко им предстои. За съжаление, смятат, че това, което им се случва в момента, е началото и краят на кариерата им. Аз се опитвам да им обясня, че това е голям шанс, какъвто никой от нас – Миро, Данчо, Преслава и аз – не сме имали някога. Но това е само началото. Трябва да се възползват от възможността да станат за една вечер любимци на публиката. Много ги мисля. Така никой мъж не съм мислила, както ги мисля тези деца…

Ето те в майчинска роля!

Хахаха, аз същото си мислех.

На какво теб те научи „Гласът на България“?

Да бъда по-обрана и внимателна. Защото камерата улавя всяка емоция, изписана на лицето ми, всеки мой жест и състояние. Камерата е голям съдник. Опитвам се да се овладявам. Научих се, че начинът, по който аз възприемам предаването и живота въобще, е само моята гледна точка и тя не е задължително меродавна. Общо взето, опитвам се да стъпча егото си. И това за мен е много добре. Музикантът трябва да има добро самочувствие, за да блесне на сцената и да предизвика „уау-ефект“ у публиката. Но аз смятам, че имам нужда малко да потуша егото си.

Има ли неща, които загърбваш в името на кариерата си?

Жертвам личното си време, разбира се. Пренебрегвам хората, които са ми най-близки, не им давам достатъчно внимание и това не ми харесва. Но те ме разбират идеално и са се научили, че това е част от професията ми.

С какво би направила компромис в името на кариерата си? Например, с музикалния стил?

Не, със стила на музиката не бих направила компромис.

 

Най-големият компромис, който е правя, е с мащаба на държавата ни.

 

За съжаление, България има много тесен музикален пазар. Пеем на сцени, които вече са ми писнали. Всичко е много малко. Винаги в клубовете се прави някакъв компромис с озвучаването. Най-доброто място за пеене в цяла България е Sofia Live Club. Там музикантите се чувстват добре на сцената.

А защо си тук?

Ние започнахме доста отдавна, преди 13-14 години. Тогава улучихме много хубав момент, когато се развиваха всички готини български банди, като „Остава“, Д2, „Уикеда“, „Мастило“ и тогава хората като че ли луднаха по българската музика. След това имаше един момент, в който всичко замря, но сега отново има някакво раздвижване. Останах, защото тогава нямаше много начини да излезеш навън и да си активен. А тук имах доста внимание. Просто обстоятелствата така се стекоха. Ако сега бях на 16-18 години, нямаше да остана в България. Определено щях да търся късмета си навън. Важно е българските изпълнители да стъпят на външния пазар. В България правим много качествена музика, но няма промоутъри, които да я продадат по най-добрия начин. Нашите страхотни изпълнители нямат сцената, за да се разгърнат.

Границите тук дори и физически ме ограничават. Освен това не виждам никаква заинтересованост от страна на държавата към културата и изкуството. За да има добре изградена култура една държава, трябва да е първо икономически стабилна. А у нас повечето политици гледат предимно индивидуалните си интереси, вместо обществените.

Кой влияе най-силно на решенията ти?

Майка ми, тя знае как да го прави. Най-много я обичам, затова и най-много се влияя от нея.

Такава майка ли ще бъдеш и ти?

Не! Не искам да приличам на нея, искам аз да си създам някакъв образ. Но в крайна сметка, сигурна съм, че един ден ще се превърна в нейно копие.

Давай!

Да, много искам да ми се случи скоро. Не го натягам, зная, че ще се случи, точно когато трябва.

Мислиш, че съдбата има пръст в живота ти?

Пътят на човека е нещо средно между неговите лични избори и предначертаното. Има нещо закодирано и то винаги избива. Но най-големият гъдел за самочувствието на един човек е да види, че неговите усилия не са отишли напразно, а са дали резултат.