С глава в облаците, облъхвана от средиземноморски бриз, и с нозе, вкопани здраво в пясъците на Сахара, Алжир прилича на странник, който не се открива отведнъж и лесно. Първото, което може да се каже за него, е, че е непознат.
Алжир е най-голямата държава в Африка и първа по размер сред арабските си „роднини“. Дом е на величествени пустинни пейзажи и на важни антични поселища – на територията му се намира 60% от наследството на Римската империя. Толкова е богат на красоти и природни ресурси, че французите, след завладяването му през XIX век, го превръщат веднага в провинция на Франция със същия статут като Париж или Прованс.
Алжир се гордее със своята вкусна кухня, бил е сериозен винопроизводител, музикалната му сцена е много оживена, средиземноморските му градове са удивителна смесица от европейска, арабска и африканска архитектура, намира се на
едва 2-3 часа по въздух от Европа.
Защо тогава малцина са били в Алжир? Може би заради сянката на гражданската война (1992 – 2002 г.), известна като Черното десетилетие? Или заради изобилието на нефт и газ, което го прави някак самодостатъчен и не зависещ от приходите от туризма? Каквато и да е причината, масовият турист заобикаля Алжир, ала тъкмо това го прави интересен за истинския пътешественик.
От края на 80-те години на миналия век насам малцина съвременни номади са пътували до Алжир. По-рано много български архитекти, лекари, инженери работеха и живееха в големите алжирски градове, а потомците им учеха в тамошните френски училища. После обаче арабската държава се затвори за света и потъна задълго в собствените си проблеми. Днес не само е готова да покаже безценните си скрити съкровища, но и да ги популяризира активно.
Част от тази заявка бе състоялият се през есента на 2023 г. в столицата Алжир
Международен туристически салон (SITEV),
на който бе поканена голяма група журналисти от цял свят, наред с участниците от травел индустрията. 250 изложители, 30 от тях от чужбина – отчетоха организаторите пред министъра на туризма Моктар Дидуш, който откри събитието и бе домакин на гала вечерята в достолепния хотел El Djazair. На следващия ден поехме със самолет, а после на четири колела към центъра на Сахарската пустиня. И накрая се оказахме чак в Адрар.
Столицата на Алжир
…За да оцени човек чара на Алжир, трябва да захвърли „бройлерските“ си навици на турист от масовката и да си припомни, че е свободен човек, с дива душа, жадна за откривателства. Алжир наистина заслужава вниманието ви във всякакъв смисъл. Да започнем оттам, че според справочниците държавата се води рискова. Не усетих нищо такова през седмицата си там, но все пак по пустинните шосета се движехме с конвой – нещо, което домакините правят за всички чуждестранни групи като грижа за сигурността им.
Второ, колкото и да е странно, тук никой нищо не иска да ви продава. Нетипично за арабска или африканска държава, никой не ми тикаше насила в ръцете джунджурии по пазарите. Хората тук не сервилничат, което не значи, че не са дружелюбни и гостоприемни, напротив. Докато се шляех сама по улиците на столицата или във втория по големина Оран, на няколко пъти ме спираха усмихнати гимназистки, но не да искат нещо от мен, а за да ме разпитат с неподправено любопитство какво точно правя в държавата им. От Европа ли идвам? А как намирам родината им? Имах чувството, че просто се радват да упражняват английския си. Впрочем в Алжир всички говорят френски, а вторият официален език е берберският „тамазигт“.
Бялата столица Алжир,
или Алже, както я наричат французите, подкупва с един особен коктейл от модерна динамика и вехто очарование. Последното се дължи на олющените фасади по старинните й сгради, които май всички са се уморили да поддържат. Дали не ми напомня това на Хавана, където влагата дъвче мазилката като гладен звяр? Или пък на София от 90-те, когато на всеки прозорец стърчеше поне по една сателитна антена?
Арабската стилистика е най-добре представена в Казбата
Градът, подслонил днес 3 млн. жители, е напластил векове история, която се губи далеч назад. Високо над морето, на хълма е Касбата – старият ислямски град, някога плашило за чужденците („Само недейте да ходите там сами!“), а днес под закрилата на ЮНЕСКО. В лабиринта от криви улички човек наистина може да се изгуби, но само за удоволствие. Тук попадаме на страхотни ресторанти, скрити в пазвата на скромни отвън ориенталски къщи (вътрешните градини с патио и фонтани са характерни за градоустройството в този регион и напомнят Андалусия). Както и на приветливи външни кафенета, от които изгледът е убийствен.
Базиликата Нотр Дам ‘Африк
От впечатляващата базилика Нотр Дам д‘Африк (Св. Богородица на Африка), построена през 1872 г., се открива забележителна панорама към целия Алжирски залив.
Архитектурният паметник Палас де Рейс,
или Бастион 23, свидетелства за османското минало на града, продължило от XVI до XIX век.
Широките крайбрежни улици са абсолютен контрапункт на Казбата, където насрещните постройки почти се докосват една друга. Сградите в колониален стил, строени някога от французите, навяват усещане за аристократичен декаданс. Елегантното здание на Голямата поща (Grande Poste) на централния площад и внушителният Паметник на мъчениците (от Освободителната война) са други емблеми на Алжир.
Ботаническата градина „Ел Хамма“ е задължителна отбивка в този спечен през лятото град. Паркът с буйна и рядка растителност е изключителен по своето биоразнообразие. Не случайно тук е сниман първият филм от култовата черно-бяла поредица „Тарзан“ – с Джони Вайсмюлер в главната роля.
Ботаническата градина Hammа
Финикийци и маври, вандали и византийци, араби и османци са владели днешните алжирски земи.
Най-различни цивилизации са оставили отпечатъците си
в богатата местна култура: като се почне от автономното северно царство Нумидия, през имперския Рим, създал импозантни градове като Тимгад, Тебесса и Цирта край морето, до Укба Ибн Нафи, който ислямизирал тукашното население. Управлявана от Омеядите (Дамаск), от Абасидите (Багдад) и от други мюсюлмански династии, страната постепенно се фрагментирала. Автономното пристанище Алжир през 1516 г. било обсадено от испанския флот и освободено 2 години по-късно (по молба на емирите) от легендарните турски корсари Барбароса. Така султан Сюлейман Велики поставя Алжир под Османски протекторат до 1830 г., когато е началото на френската колонизация.
На французите им се налага да водят ожесточена борба с алжирците за всяка педя тяхна земя. Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта заживяват в най-плодородните райони, получавайки статут на пълноправни френски граждани за разлика от местните мюсюлмани.
Френските колониални фасади
През 1954 г. в Алжир е създаден Фронт за национално освобождение, който започва партизанска война срещу френските колониални власти и през септември 1959 г. Париж официално признава правото на независимост на Алжир. Проточилата се общо 8 години война приключва с т.нар. Евиански споразумения на 18 март 1962 г. Но междувременно са загинали над 1 млн. алжирци, повечето цивилни.
Сервантес и пиратите
Град Алжир, макар формално да е бил част от Османската империя, се ползвал с широка автономия и така се превърнал в център на пиратството. Авантюристи от района се стичали в него, включително християни, приели исляма. При набезите си срещу корабите пиратите взимали пленници за откуп или за продаване в робство. В една от любопитните пиратски истории е замесен авторът на „Дон Кихот“ Мигел де Сервантес. Той участвал като моряк в знаменитата битка при Лепанто на 7 октомври 1571 г., но на връщане корабът му бил нападнат от пирати. Плененият бъдещ световен писател бил продаден като „високопоставен роб” на самия бей на Алжир. Сервантес прекарал сред антуража му цели 5 години. След три неуспешни опита за бягство и едно провалено въстание, най-после бил откупен с пари, събрани в Испания от семейството му и християнски организации. А Алжир станал герой на първите му романи и пиеси.
Сахара, Инзънземната
Сахара заема 80% от територията на Алжир и се състои от отделни пясъчни и скалисти пустини. На югоизток е платото Ахагар с най-високата точка в страната – планината Тахат (2906 м). На североизток, на 26 м под морското равнище, се намира соленото езеро Шот-Мелгир.
На югоизток е митичното плато Тасили н’Аджер, където древната вулканична активност и ерозията са сътворили истински лунен пейзаж. Суровата и неподправена красота на най-ненаселената територия на Земята има своите певци и разказвачи – туарегите. Стопани на пустинята и нейни деца, те са сякаш преки потомци на авторите на загадъчните петроглифи – праисторическите рисунки по скалите на изпепеления от слънцето хребет в този забравен от Бога край.
В сърцето на Сахара
…Ние не стигаме до Тасили н’Аджер, но попадаме на друго космическо място в алжирска Сахара – варовиковата долина М‘Заб под закрилата на ЮНЕСКО. Неин център е
древният град-оазис Гардая,
където времето е спряло. През V век в M’заб берберите мозабити построили нависоко 5 оградени селища, които отдалеч изглеждат като цитатели. Този образец на ислямо-сахарската архитектура, наричан „ксар“ в страните от Магреба, няма как да бъде сбъркан – оцветените в червеникава охра къщи са скупчени и залепени една в друга като кадаиф, от който стърчи четвъртито минаре. То е служело и като наблюдателна кула, а джамията – като убежище за жителите при евентуална обсада.
Специфичното градоустройство на ксаровете е изключително добре адаптирано към суровите условия на живот по тези земи. По обед хора навън не се мяркат, защото жегата понякога надминава 50°C. Местните жители плъпват по сокаците сутрин и привечер, за да използват по-хладните часове за социализация и работа. Културата тук е патриархална, правилата са строги и важат за всички. Местните момичета, например, могат да показват лицата си само преди да се омъжат. Ако вече са семейни, дълги бели одежди покриват телата им от главата до петите с изключение само на едното око.
Хората живеят тук задружно, решават проблемите си, осланяйки се на традициите и опита на старейшините. В беда и болест всички помагат с каквото могат, но безработни в ксара не се толерират. Уличките нарочно са изключително тесни, за да са сенчести. Прозорците на домовете не бива да гледат един в друг. Забранено е къщите да надвишават седем метра. Това също не е случайно – никой не може да демонстрира статус или имане. Вътрешните помещения, вкопани в мекия варовик, са малки и оскъдно обзаведени, няколко поколения живеят заедно. Във всеки край на селището има порта, която вечер се залоства от жителя на последната къща.
Червеният оазис Тимимун
Придвижваме се с автобус в продължение на часове из пустинята. Силният вятър навява купчини пясък върху празното с километри шосе. Най-накрая стигаме Тимимун. В самото сърце на Сахара сме.
Заради специфичната керемидена окраска на пясъка в тази част на пустинята и заради алените дувари и къщи в Тимимун, наричат градчето Червения оазис. Ходим по улици от пясък – това е обичайната настилка тук. Хората, покрай които минаваме, имат вече африкански, а не арабски черти.
Отправяме се към Ksar Ighezar и Ouled Said – две берберски крепости, устояли на стихиите и времето. Стигаме най-напред до голяма пещера, която предлага прохлада и заслон. Селото е опасало древната крепост, а някои подобрения в къщите – като железни врати и циментирани улуци, подсказват, че те доскоро са били обитавани.
Привечер жителите на околията се събират насред пясъците за честването на религиозен празник. Слънцето е вече ниско на хоризонта и пристигаме тъкмо навреме, за да видим как племенните старейшини, понесли родовите знамена в ръце, водят своите съселяни към уреченото място на събора. Въздухът е изпълнен със звуците на барабани и писъците на зурни, хората се поклащат в ритмите на ритуални танци на фона на магическия залез в пустинята. Очите ни са пълни не само с пясък.
Алжирската кухня
Трапеза по алжирски
Характерните местни супи като „шорба“ и „хрира“ са едно от най-апетитните неща в Алжир. Кускусът, готвен по различни начини, е кулинарната визитка на страната. Всеки местен майстор си има своята рецепта за тази паста от грис с овнешко или агнешко. В пустинята готвят и камилско – червено месо, което има по-малко холестерол от пилешкото и пуешкото, и е много на почит.
Един от задължителните жестове на гостоприемство при берберите е да ви посрещнат още на влизане с прясно мляко и сочни, току-що откъснати от палмите фурми. Поднасянето на сладък зелен чай с прясна мента също е традиционен берберски табиет. Десертът често се състои от Qalb El Louz – вид арабска баклава с бадеми, щедро сиропирана с мед.
Кулинарно наследство от французите пък са франзелите, които се продават навсякъде в крайморските градове. Както и виното, което и днес продължава да се произвежда в Алжир, макар и в далеч по-малки количества.
0 Коментара