Бали и хипнотизаторът

Заминах за Бали в средата на лятото. В разгара на кампанията за парламентарните избори. Eдва-що привършихме кампанията на един евродепутат и си казах: дотук! Отдавна не ми се беше случвало да съм така лекомислена. Във времето на урожая за всеки политически PR отказах ангажимента да направя привлекателна за електората една бивша министърка и един депутат от Североизточна България, разбира се, срещу прилично възнаграждение.

Събрах малък куфар и купих три билета за Бали. За себе си и скромен телевизионен екип. Да уточня от самото начало – не отивах да се изтягам на плажа под безкрайните лъчи на тропическото слънце, нито да релаксирам сред екзотиката и простодушното човеколюбие на местните. Загърбих естествените нужди и извадих спестяванията си, за да финансирам свръхестествените. Кой, питате ли се и вие като мен, кой е квалифицирал стремежа на човеците към неизказаното и невидимото като свръхестествен?! Та то е най-присъщото или поне би следвало да е. Нещо като дишането.

Заминах за Бали и останах там петнайсет дни. Финансирах снимките на филм, който предстои да бъде излъчен по една ефирна телевизия. Филм за способностите на един посветен индонезиец да разменя местата на егото и духа. Заминах,

за да обявя джихад на огромното си его

Да му пречупя гръбнака и да му размажа физиономията. Ако си мислите, че това е лесна работа, не можете да си представите в каква заблуда хлътвате. Категорична съм, защото самата аз, която уж винаги съм се грижила за душата (да не се бърка с духа), до такава степен се бях превила пред тежестта на личните очаквания и тези на другите към скромната ми персона и лавинообразно нарастващите претенции, които тези очаквания, гримирани изкусно в „нормална потребност от развитие”, поставяха на дневен ред, че дори се поболях от „неверни,” както уместно старите са нарекли нелечимите болести.

Така се озовах на острова на Киплинг, но преди това да отговоря на въпроса защо се фръцнах на идеалните предпоставки да припечеля някой и друг лев от професията си, която и обичам, и мразя, но определено ме храни. С риск да разочаровам някой романтичен читател бързам да уточня, че този ми привидно младежки порив се дължеше на един хипнотизатор и една стара приятелка, която беше влязла в ново амплоа и беше по-убедителна от всякога. Тя – най-рационалната жена, която познавам, самонабедила се за конформист и прагматик, сега откриваше и по-важното – оставаше вярна на импулса да се вкопчи в целебното за кризата на средната възраст втурване след Развигора, който единствен брули сухото и гнилото в сърцето. Той – мъжът с необикновена професия, а именно хипнотизаторът, който без превземките на чели-недочелите полуучени или изцяло шарлатани, пробутващи мистериозни проникновения за силата на подсъзнанието, духа или както там им помага да впечатляват баламурниците, ми съобщи съществени за собствените ми въпроси неща. Дали той не беше ни повлиял на мен и приятелката ми? Тези, модно наричани напоследък менталисти, умеят да бърникат в мозъка на хората. Възможно е, но сега си казвам: слава богу! Слава богу, че се намери някой

да ми бръкне в мозъка с идеална цел!

Та тези двамата – моторът на приключението – той, а пилотът – тя, само гориво не си бяха намерили. Аз така се появих, за да напълним резервоара, в който имаше място освен за високооктаново, конвертируемо гориво, също за възторг и решимост да не се прибираме същите и без нагледен доказателствен материал. Заминахме да снимаме филм, да се инициираме, да пробваме силата на мистичните практики, които, казват, могат и да те убият, но в противен случай… Не съм сигурна и не се наемам да твърдя, че в противен случай те очаква безсмъртие, не и биологичното, но със сигурност по-успокояващ хап за сподавените хрипове на душата няма. Заложихме на бъдещите ползи, на отварянето на рецепторите за нови усещания и

възпитаване на нова сетивност

Ако не броим някои дребни материални щети като загубени куфари, тропически трески и нечовешка доза изумление, от което ти идва да се отречеш от всичко, чието име знаеш, състояние, граничещо със сериозната емоционална криза – цели сме и знаем повече. Знаем как може да се живее с няколко десетки долара за половин месец (а местните хора и с несравнимо по-малко) и да не спираш да се усмихваш. Знаем как можеш да ходиш на рандеву с покойните си роднини и те поименно да ти глаголят каква ще е съдбата на близки и важни за теб хора, за това какво ти пречи и какво помага и други абракадабри, които за острова са си съвсем в реда на нещата. Ние една Ванга имахме и още спорим феномен ли е или плод на мълвата, а там където ураганите отнасят цели селища по два пъти в годината и хората се возят по трима на мотор, преди да отидеш на лекар, е напълно приемливо и дори редно да посетиш контактьор, който

да ти предаде съвета на някой скъп мъртвец,

или просто да се отбиеш при някой знахар и той да ти разреши проблема или поне да ти вмени, че ще се оправиш.

Какво ли не преживяхме, докато по нашите места течеше разгорещена, макар и ялова на идеи политическа кампания за нов парламент. И като си помисля сега, че можех да се пържа по митинги и срещи, дирижирани от идиотската суета на най-лукавия сред лукавите, направо ми идва да се разцелувам в огледалото. Колко прости истини щяха да останат дълбоко изтикани в задния двор на затлачените ми от предразсъдъци, комплекси и цивилизационни модели болна глава.

Страхът, че не си смислен и достатъчно сериозен, щеше да ми вземе буквално малкото здраве, което ми е останало.

На фона на шемета, който ти отнася здравия разум и те кара да плачеш като малко дете заради прелестта на един залез или възторжено да благодариш в себе си, че си в състояние да нагазиш в океана и да чувстваш как вълните те къпят отвътре. Тъпо, убедена съм, че нездраво в най-добрия случай звучат несръчните ми опити за споделяне на една опитност, която няма как да придобиеш в градския прахоляк и скудоумното препускане по задачите на собственото ти обезличаване, които не знам защо сме нарекли реализация – даже прилежно сме я разделили на два вида – лична и професионална. Заблуди, с които, убедена съм, не идваме на този свят, заблуди, с които биваме безпощадно опаковани, като в пашкул, в чиято желязна хватка пребиваваме – живи мумии за известно време на белия свят,

за да го напуснем като морално остарели музейни експонати.

Нетърпеливо, като истински деца на глобалния свят, се опитахме да заграбим каквото може от уменията на гуруто, да го наснимаме в най-сразяващите рационалния скепсис сцени и да се връщаме, за да прилагаме в реално време на реалното си местонахождение чудесата на Изтока. Идеята да учудим света с феноменалната си находка също не ни беше чужда. Сега като пиша „реален живот”, си мисля – онова там ли беше сънуването, или може би краткото пробуждане преди отново да заспим, макар и по-неспокойно след завръщането си. Изтокът обаче е неумолим в това отношение. Трябва да се чака. Трябва да поискаш на всяка цена, да си готов да пожертваш време, в което да не правиш нищо, или по-правилно да си дадеш време, за да се чуеш отвътре по единствения не фалшив и неаранжиран с шумове начин.

Гуруто, който прави чудеса

и дори ни позволи да заснемем част от тях, не ни пощади. Случваше се с часове да изчезне някъде в недостроената си къща и ние да останем в компанията на една кукумявка (съвсем като във филм на Линч), която се люлееше на клона на старо дърво и маймуната с недвусмисленото име Маймуна, която беше непрекъснато гладна и думкаше с паницата по оградата на металната си клетка. Сред тишината, горещината и нищото откривахме нови хоризонти в пространството на собствените си глави и тела. В чест на истината трябва да отбележа, че много се ядосвахме на странните му изчезвания без обяснение. По нашенски, по европейски, се убеждавахме как не може да ни губи времето и да ни мотае. Като изпуснеш парата и като си безсилен да направиш каквото и да е срещу таймаута, за който нямаш идея докога ще продължи, идват интересни моменти на неочаквани и неподозирани усещания и дори умозаключения. Иносказателният му маниер да ти съобщава съвсем между другото нещо, което си чакал половин живот, също си го биваше.

Можете да направите справка при Лао Дзъ, но има смисъл във всички онези фази на бездействието и

обратния на борбата начин на живот

Учителят, нашият любезен домакин, който по един леко комичен начин – от наша континентално-европейска гледна точка, е и общественик с голямо влияние, сценарист на брадати сериали с наивистично-поучителен сюжет, композитор и автор на рубрика за култура по обществената телевизия на Бали. Мултифункционален деец с наистина необясними от рационална гледна точка способности. В неговия дом – отворен денонощно за пилигрими, освен съпругата му и двете деца постоянно се появяваха някакви хора, между които и нашего брата. Няма да си изкривя душата и да отмина факта, че човекопотокът, поел решително към себеусъвършенстването, включваше абсолютно всякакъв човешки материал. От женска група – колежки в счетоводен отдел, през майстор по разваляне на черни магии, до хабилитирани учени и доктори с респектираща практика. Какво ги беше довело на острова, чиито божества на злото винаги бяха красиви, а доброто беше със страховит и уродлив вид и винаги вървяха заедно – отговорите бяха идентични – да опитат, да укрепнат, да прогледнат.

Какво водеше в Бали всяка година хипнотизатора, който от своя страна беше увлякъл десетки новобранци? Питах, разбира се. Опитал какви ли не методи за управление на енергията, наричана от някои Чи, от други Ци, според розенкройцерите медна и огнена змия, прана и т. н. Методът или учението на Тура (това е най-краткото име на гуруто) е най-лесният начин да се самобалансираш, да отклоняваш агресията, насочена срещу теб, и по-мъчната – онази в теб, рожба на собствените ти страхове.

Учениците на Тура, след

специална серия вдишвания и издишвания

и произнасяне на мантри, се подреждат в кръг и започва тренировката, която за несвикналия може да изглежда като бойна сцена от матрицата или от турнирите на Хари Потър и неговите съученици. Видях с очите си как свирепи бойци, от години школувани в тайните на нападението и отбраната, посягат към наша (българска) четирисеткилограмова девойка и как буквално отхвърчават на метри, преди да са я докоснали. Нашите воини с несравнимо по-малък опит и стаж при гурото, но редовно практикуващи на родна земя, извършват движенията, с които намерението за акта се връща обратно към автора му и всъщност го нокаутира. Изглежда научнофантастично или като изключително умела хореография, но обяснението според хипнотизатора е просто.

Принципът на огледалните неврони

Освен че се биеха, без да пострадат и без да се докоснат дори, учениците си подмятаха горяща топка, като огънят не изгаряше ръцете им. В демонстрациите на силата на волята гуруто сразяваше повече от десет тренирани и особено опасни мъже. След като поръсваше с вода и произнасяше мантри, гуруто смело кълцаше с остро бръснарско ножче разни части от лицето и тялото, които си оставаха непокътнати. Чудесата нямаха свършване, но ако кажа, че с охота ни демонстрираше уменията си, няма да съм честна. В един момент дори се усъмних в уменията му. Наскоро попаднах на цитат от Махабхарата, в който на въпроса на ученик: учителю, защо не покажеш на хората чудесата, на които си способен, учителят отговаря по онзи понятен само за осезаващите, че най-голямото чудо е животът. До останалото трябва да стигнеш сам и ако ти е по-силите – да го видиш. И ако можеш да повярваш в единственото чудо – че си жив, а не си в съня на някое куче, както казваше любимият ми герой от „Сенки и мъгла” на Уди Алън.

Искаше ми се да ви разкажа как един свръхамбициозен доктор с двойно гражданство, пребродил целия свят, за да търси енергийния център, който те прави посветен, се озова в дома на Тура, как една бивша манекенка завинаги остана на острова и как един ясновидец продължава да се връща с убедеността, че проклетото око най-после ще се отвори. Надявам се да го направя скоро.

В заключение – приятелката ми направи невероятен филм! Хипнотизаторът потъна необратимо в мистичното и то не поради количеството литература, която поглъща, и практиките, на които се е посветил, а поради някои особености на проницателността и сега се връща в реално време само чрез онзи, на когото помага в преодоляването на каквото дойде.