Белинташ – място за среща с боговете

Белинташ е място, където можеш да срещнеш боговете. Или най-малко да поговориш с тях. Това са знаели и древните траки, и техните предшественици, почитали скалите хилядолетия наред.

Светилището е на 8 часа път пеша от Кръстова гора, която според баба Ванга е едно от трите най-силни енергийни места в България. То се намира на 30 км от Асеновград, като при село Червен трябва да се хване отклонението за Горнослав. Междуселските пътища са поддържани и все пак някоя дупка може да ви изненада в последния момент. Чак след махалата Врата пътят е подходящ повече за джип, отколкото за лек автомобил. Но изпитанието е само 1-2 км. Горе, до табелата за природната забележителност, където се е свило малко гробище, колата може да се остави без никакви притеснения и през цялата нощ.

Широка пътека тръгва през тайнствен горски тунел и след 200-300 м стига огромния скален масив. Той е дълъг към 800 м и полегат на пръв поглед, но после става ясно, че има почти перпендикулярни ръбове, високи до 150 м. След десетина минути стигаме втора табела, описваща два кладенеца, които „неизвестно как са издълбани” в скалата. Почваме да ги търсим и спираме запленени – от лявата ни страна река Мостовска Сушица прорязва нежните гънки на Родопите, в които се гушат двайсетина родопски къщи. Вдясно край нейния приток са се накатерили къщите на махалата, на чието име е кръстено селото.

Намираме се на култово място, ползвано не само от древните траки, но и от общности, живели преди тях, разказва планинският водач Иван Ганев. Поне три са доказателствата за това: този масив е разделен на три части, а древните народи, минали през сегашните български земи, са смятали, че

всеки разцепен камък е проявление на бог

и затова има божествена сила. В източната част на скалата е открит олтар. Там са намерени скални ниши, изсечени стъпала, парчета керамика, каменни изображения. Особено ценна от находките е сребърната плочка с лика на Сабазий, най-почитания тракийски бог, известен със способността да се възражда.

Наличието на изворна вода е третият признак, казва Иван, който от десетина години изучава района. Ето в тази щерна винаги има вода, колкото и да е сухо времето. Правен е следният опит – водата се източва напълно и след 20 часа малкият басейн, издялан в скалата, пак е пълен.

Минаваме първата скална цепнатина и се насочваме към втора, по-голяма щерна с диаметър около 2 м. Тя също е пълна с вода, а наоколо й има няколко цилиндрични дупки с диаметър 10-20 см и различни по дължина улеи. Съществуват хипотези, че тук са живеели хората, създали варненския акропол. Те са били от същата общност, която е населявала един от най-дълго ползваните култови центрове у нас – той се намира на десетина километра от това място – до село Горнослав – и е бил почитан от 4000 до 2000 г.пр.н.е., период, който съвпада с датирането на варненския некропол. Според други теории Белинташ е бил древна астрономическа обсерватория, а знаците върху скалите са небесна карта, обяснява Иван.

Третата част на скалата е отделена с процеп, който изглежда малко страшен за прескачане. Може би там е най-хубавата гледка? По-добре да остана тук и да не рискувам да се търколя по стръмните скали.

Избирам един от 5-метровите улеи, които изглеждат изкуствено издълбани, и лягам в него. „Леглото” е топло и гладко. Древните народи са имали по-силен усет от нас за

местата, наситени с енергия –

те са ги познавали добре и са ги наследявали един от друг, повтарям си думите на Иван. Неслучайно много наши манастири, като Бачковския, са строени там, където е имало тракийски светилища.

Отпускам се в скалната цепнатина и не мисля за нищо. Над мен планира белоопашат мишелов. Докато го следя, всичките притеснения и тревоги сякаш напускат тялото ми. После затварям очи и се унасям. Колко време е минало – не знам, когато нечии гласове ме изваждат от безтегловността: момче и момиче влачат палатка, въжета и карабинери. Размърдвам се – лека, без спомени, готова и аз да полетя.

Пътят към Чотрова махала слиза надолу през приятна открита местност. В огромни дворове се белеят стари къщи с чардаци, които може и да са от турско време. След близо час стигаме къщата на Данчо Чотров, който след голям пожар я превръща в малък семеен хотел. Тя носи името на рода, обитавал това място поне от 250 години. Разположена е между трите светилища – Белинташ, Хайдушки камък и Караджов камък, и е една от шестте махали на село Врата, което се състои още от Чуката, Курджиева махала, Капата, Ряката и Врата.

Цялата местност представлява

система от светилища –

ако Белинташ е в центъра, те са наредени по окръжност около него, обяснява Иван. Мястото е било ползвано и за крепост (мулда на тракийски), то е естествено укрепено, има и вода. В близост са намерени големи каменни топки, използвани като гюллета. Засега има различни версии за произхода на името Белинташ. Едната е, че означава камък на мъдростта – от името на европейския бог на мъдростта Бел, и таш – камък на турски език. Възможно е името да произлиза от болинтус – бик на тракийски език. Бикът е бил свещено животно за древните общества, живели в цялото Източно Средиземноморие, включително и за траките, чийто главен бог е Сабазий.

За пренощуване можехме да изберем село Мостово, където е комплексът „ Старите къщи”, или новото вилно селище Сабазий. То е в Курджиева махала и по него се стига по път, който обгражда целия скален масив. Хотелът предлага страхотни условия за почивка.

Вечерта нямам желание нито да ям, нито да спя. Иска ми се са продължа да обикалям планината заедно с пълната луна. От къщата на Ромео Чотров, съсед на Данчо, екват родопски песни. Половината ни група се премества там на импровизирана седянка. Утре тръгваме към Кръстова гора – това не ме въодушевява, тъй като знам, че ще срещна орди от хора и купища постройки.

Подобно бъдеще за съжаление очаква и Белинташ. Точно до самата скала започва голям строеж – той няма да е на църква, каквато идея уж е била одобрена преди 5-6 години от Светия синод. Може би няма да бъде и параклис с хотел, както се говори напоследък, а само хотел. Нали енергията извира от природата, а не от сградите, израснали като циреи в нея? Друга реална опасност за светилището са иманярите. Иван разказва, че едно от най-важните светилища у нас – Козият камък, което се намира в Западните Родопи до село Ковачевица, е било взривено от иманяри. И тук се въртели хора с тротил, готови да гръмнат щерните в търсене на злато.

Отново се сещам за Рупите, Седемте рилски езера – център на дъновистите, и си мисля за Белинташ. Трудно е да се разкаже всичко за скалното плато. Дали то е било посещавано от извънземни, дали е светилище на бог Сабазий, храм на бог Дионисий или място за среща с космическите енергии? За истинския любител на природата това няма значение. Само когато посети Белинташ, ще разбере какво имам предвид.