За да ми хареса някой град, искам най-напред да е украсен от снежна шапка, т. е. да е закрилян от планина. Това ми дава увереност и за хората, които ще срещна там.
Желателно е да има и езеро, море, океан, меандри или вирове на река. Да се оглежда във водно огледало – обаче истинско, а не изфабрикувано по европейски проект, за да се усвоят едни пари. Когато наблизо текат бързоструйни потоци, те отнасят лошите мисли и измиват мъката.
Колкото един град е по-хубав и урбанизиран, толкова по-задълбочено управата му е мислила не само как да изцежда и да изстисква на три смени работната сила, а и как да се възстановява човешкия капитал, т. е. как той да се отморява и да се вдъхновява да твори.
Поне двайсет любими примера от целия глобус напират да ги изредя, но точно по тези първопричини
далечният Сиатъл в американския Северозапад
в щата Вашингтон сияе над конкуренцията от амбициозни градове по всички континенти. Та какво по-голямо кристално огледало от Тихия океан, видян от върха на Космическата игла – елегантната му емблема!
Във всички посоки от Сиатъл, накъдето и да погледнете, белеят върхове. Морската шир го украсява като дантела върху картата. Гледан откъм центъра и съставните квартали, Сиатъл е поместен в комфортно широка и живописна рамка от Олимпийските планини, от Каскадите – Американските Алпи с връх Пирамид, от пълната с водопади планина Сауърду – името й казва, че тя „заквасва” величествената природа, от вулканичната верига Сейнт Хелънс, и, разбира се, от островърхия първенец Монт Рение – 4392 м над морето. Шофираш или се возиш на юг, на изток, на север – отвсякъде виждаш, че има къде да покараш ски и това те зарежда със спокойствие. Имах късмета даже през зимата да не видя Сиатъл тъмен и мрачен – въпреки северната ширина, океанът и проливите с безбрежното синьо отразяват слънцето във всички часове на деня и непрекъснато къпят със светлина града.
Сиатъл е млад – само на 150 години, има-няма, но е обречен да бъде вечен град като Рим, Пловдив, Йерусалим и Сан Франциско. По какво познавам ли? И Сиатъл се е загнездил около седем хълма. Моля, бройте с мен да не изпусна някой от тях: Капитол, Фърст хил, Западен Сиатъл, Хълмът на фара – Бийкън хил, Куин Ан, Магнолия и Дени хил. Обаче местните изброяват поне още седем достойни хълма – Краун хил, Уелингфорд, Вю Ридж, Кленовият лист, Сюър парк, хребетът Фини Ридж, Маунт Бейкър. И още седем – Столът на Артур (най-високата точка), Замъкът на скалата, Карлтън, Корстрофайн, Брейд, Блекфорд и Крейлокхард. Е, значи ли това, че Сиатъл е
обречен да бъде двойно или тройно по-вечен град?
В Париж туристите се втурват към Айфеловата кула, а в Сиатъл няма как да заобиколите Космическата игла – най-красивия небостъргач в света или поне един от най-красивите. Като обикаляте стъклената панорама на върха му, все отнякъде, в някои ракурси слънцето позлатява гледката и изсипва благодат над мъглите и студа. Сурова и истинска, неподправената красота така те обзема, че изпълва душата и не остава място за носталгия и неудовлетвореност. На върха вляво от асансьора представяте входния билет и екранът показва, че сте 63.068.107-ият посетител. А докато този репортаж стигне до теб, драги читателю, сигурно е пробит и рубежът от 70-те милиона.
По много причини Космическата игла на Сиатъл е обречена да надживее славата на Айфеловата кула. И двете са строени за световни изложения, но Иглата е чувствително по-млада. Което не само при жените има значение, мисля си. Женствената – това е нежният прякор на Space Needle, чиято конструкция била вдъхновена от абстрактната скулптура на художника Дон Лимон. В урбанистичен контекст омагьосващо е пресъздадена абсолютната пропорция на предизвикателно горда кокетка, която освен със светлините и с талията си изпъква на фона на стандартните небостъргачи в сиатълския Даунтаун.
От върха на Иглата се вижда
как в океана и даже във вътрешните заливи в чертите на града излитат и кацат хидроплани, на хеликоптерите вместо колеса има лайсни за приводняване. Световна забележителност е и Такома, летището на Сиатъл. Не защото тук е била люлката на Боинг и даже още може да разгледате музея на авиацията, а заради няколко остроумни архитектурни трика. Презокеанският ви лайнер тъкмо е докоснал земята, и преди да угаснат светлините за коланите в пътническите салони, самолетът се гмурва под земята. Паркира не на пистата, а в хангари под повърхността. Все пак Сиатъл е вратата на Америка към Аляска и ветровете често не са ласкави като бриза от Лазурния бряг. Зашеметеният и от 10-часовата разлика пасажер е доставен до лентата с куфарите, завъртян е стереотипно в лабиринта на паспортните, митническите и миграционните власти, дежурящи и с обучени кучета бийгъл между човешките потоци. Осъзнава, че излиза от подземието чак когато му се налага да вземе влака, за да излезе на повърхността при посрещачите, при паркингите и обичайния градски транспорт. Съобщенията във влака освен на английски звучат и на индийски, и на китайски, и Боже мой, чудя се, как ни изпреварва глобализацията, и както тичаме да ги стигнем американците, ще има да препускаме и след нея.
Сиатъл е яркият символ на Умните градове – Smart Cities, в които общинската управа е впрегната да мисли нестандартно и да действа, без да чака да я връхлетят проблемите на урбанизацията. Понеже целият град е марина, крайбрежна зона, хората си имат както автомобил, така и моторна лодка.
Сиатъл обаче е почти милионен град
и на градските власти се наложило да вдигнат паркинги за лодките на няколко етажа – невиждано по нашите ширини. Такива стърчащи във въздуха конструкции, в които лодките презимуват, видяхме по пътя към стария виадукт, който свързвал Сиатъл и Аляска. Само че остарял и местните власти побързали да го сменят с … тунел. „За да се сбогуваме с виадукта, който вече е пешеходна алея, но ще бъде разрушен, двамата с мъжа ми минахме с велосипеди по него 35 километра”, разказва 70-годишната Рита Уайнреб Уаят. „При откриването на тунела всички общности и диаспори, населяващи Сиатъл, били поканени да изнесат концерт. И ние, маскирани като кукери, и с автентичните фолклорни носии, пренесени от България, играхме хора”, спомня си Иван Ташев, управляващ съдружник в „Майкрософт” и съпредседател на Центъра за българска култура и наследство в Сиатъл.
Централата на „Майкрософт” се намира в Рентън – едно от присъдружните селища на Сиатъл, нещо като Божурище или Владая, само че по пътя дотам очите ми бяха все в океана и в снежните шапки в четирите посоки на града. В програмата за посетители в „Майкрософт” и двата демо-стенда ме оставиха без дъх. (В „българския” ден в „Майкрософт” още на входа бяха развели нашия трикольор в чест на делегацията на вицепрезидента Илияна Йотова, и покрай срещата й със стотината отлично ценени български мозъци и специалисти в най-голямата в света компютърна компания.
Видях две чудеса,
за които не подозирах, че ще ми стигне земният живот. Седнах на тренажора на Боинг 787, беше свободно мястото за втория пилот – на снимката може да разпознаете кой генерал от ВВС – президентският съветник по сигурност и отбрана ген. Стефан Янев от българската делегация беше хванал вече щурвала). Седнах в кокпита на тренажора на Боинг 787. Пред светещото като електроцентрала автоматизирано табло нямах време да се суетя и, о Боже мили, самолетът потегли, набираше скорост по пистата и се вдигна в облаците! Нямаше резервен екипаж, а боингът трябваше и да се приземи…
Кое е второто чудо ли? Няколко метра по-нататък се изправихме пред операционната маса, върху която лежеше гол манекен със силиконова кожа. На допир тя беше и по релеф, и по температура като истинската. Манекенът, представете си, беше тежко болен или тъкмо беше претърпял катастрофа. И моята работа като студентка по медицина или лекарка в Спешното отделение бе да насоча – дори не да бръкна, а само да допра миниатюрната камера на върха на един кабел до дробовете, до областта на сърцето или коремната кухина. На екрана над ложето с пациента се изобразяваше какво се случва във вътрешностите му, но само върху половината екран. Успореден анатомичен образ показваше как същите органи функционират в неувредени организми. Видях, проумях и сякаш чух последния писък на компютърните технологии, а той е в съюзяването на добавената реалност с виртуалната, с която вече свикнахме. Тази дигитална комбинация става вече незаменима и за диагностиката, и за лечението, и за качественото обучение по медицина.
В идеалния център на „умния град” Сиатъл между десетките небостъргачи „Амазон“ – друг символ на IT и иновативните технологии, е построил покрит парк в стъклени сфери. Там е
единственият в света магазин без продавачи.
Влизаш, обикаляш пред безбрежните щандове, а като ти хареса някоя книга, лаптоп, фотоапарат, писалка или дори пакет с кламери, допираш до баркода му своя смартфон и – хоп, той вече е обслужен от банковата ти сметка и следователно свободен да излезе с теб от магазина, без да се разпищят ужасно охранителните камери…
Развитието на Сиатъл започва от Златната треска, по-точно 1897-1898 г., когато мало и голямо полудява по златоносните жили и реки на Клондайк. Даже в българските вестници от началото на века в Чикаго има реклами за акции в компании, които копаят злато в Аляска. Резултатът, както сочи историята, са стотици излъгани надежди, несбъднати илюзии, огромно разочарование и разоряване на търсачите.
Американците разказват, че единственият спечелил от Клондайк е Джон Нордстрьом – търговецът, който продавал обувки, чували с храна, топли дрехи и инструменти на златотърсачите. Преди да потеглят, всички мечтатели се запасявали с провизии. Това бил единственият гарантиран оборот от Златната треска. А след това Фъртуната е сляпа… и безмилостно са попарени стотици хиляди илюзии как ще излезе несметното богатство.
Ето как самият Нордстрьом описва как срещнал късмета си: било през август 1897 г. Младият Джон се трудел в лагер на дървосекачи близо до град Арлингтън в щата Вашингтон:
„Една събота във въпросното лято отидох в Арлингтън с намерението да остана там и на следващия ден. В неделя станах и си купих вестник „Сиатъл Поуст Интелидженсър” с намерението да го изчета, докато закусвам. Една дума с огромни букви се набиваше от първата страница: ЗЛАТО! ЗЛАТО намерено в Клондайк”. Бях с един приятел и обсъждахме новината. Не ми трябваше много време, смачках вестника, захвърлих го и викам на приятеля:
„Тръгвам за Аляска. Идваш ли с мен?”
Той размисли една минута и отсече „Не”, и се разделихме. Тогава се върнах в лагера, събрах си багажа и още в четири часа следобед бях потеглил с влака към Сиатъл и новата авантюра”.
Две години по-късно Артър Джон свидетелства: „Половината планина беше разкопана и изтърбушена, и нищо… Оттам насетне надеждите се изгубиха, хората бяха попарени, не знаеха повече какво да правят, накъде да тръгнат. През юли 1899 г. се появява последното съобщение, че били намерени златни жили по бреговете на река Нома в Аляска. Скоро след това националното внимание се обръща към Испанско-американската война, а интересът към Клондайк заглъхва като ехо от рудник. Гигантски компании с огромни индустриални дрегери изместват пионерите златотърсачи, чиито кутии за промиване на злато се били продънили от безплодно промиваните тонове кал и вода, преди още да стигнат до музея на излъганите надежди.
А Нордстрьом пристигнал през 1899 г. в Сиатъл и със спечелената от търговия в Клондайк нечувано висока сума $13 000 купил 10 акра земя в долината на Рение. Купил и доста имоти в центъра. Построил две къщи – в едната да живее, а другата да дава под наем. Записал се в колежа по бизнес и се оженил. През 1901 г. заедно с Карл Уолин, когото срещнал в Аляска, отворили магазин за обувки. Оттук тръгва друга история в жанра „Американска мечта“ как магазинът се разраснал и се превърнал в популярната в САЩ марка обувки „Нордстрьом”…
От Сиатъл – като символ на просперитета – тръгва и още един популярен бранд – веригата кафенета Старбъкс. Има кула в центъра, откъдето
„извира” американското кафе.
Тук не просто всеки сноб, а и естетите урбанисти са горди да се разхождат покрай статуята на Джими Хендрикс и фантастичната архитектура на Франк Гери, създал за Сиатъл сграда с неописуема форма в поп-арт стил. Това са пипала на медуза в безподобно пембено и синьо, но предназначението им е ясно: това е обществената библиотека, отворена през 2004 г. Google признава, че и като екстериор, а и по дизайн на интериора Сиатълската библиотека е „сензация в инстаграм” – подобен комплимент едва ли би хрумнал на консервативен турист от Стария свят. В Европа още робуваме на съседството, на сравнението и на съперничеството на близко разположени емблеми. Казвам това, защото Библиотеката почти опира до Космическата игла. Няма как да забравите за Космическата игла, защото предизвикателният й силует изпъква при всеки ракурс в града.
В нозете на „Женствената” обаче се намира още едно световно чудо на творчеството и то е
Стъклената градина на Дейл Чихули.
Омагьосана гора, хищни пипала, листа като грамофони или с остри спирали, лодки с разноцветни топки и гирлянди цветя в ярки гами се спускат под стъклен покрив или стърчат над треви и храсти в чудна хармония в Ботаническата градина. Знаменитият автор Чихули – артист с планетарна известност – заслужено е нареждан до Пикасо, Дали, Фолон, Кристо. Освен художник и майстор-стъклодухач, Чихули е и адвокат, и академичен преподавател, и визионер, и колекционер, и лидер.
Създал е неповторими скулптури от стъкло за емблематични места по света. Неслучайно шедьоврите му са изложени и в центъра на Сиатъл – Дейл Чихули е роден в близкия град Такома, където е летището на Сиатъл, и където са запазени каменни надписи по стените от индианските племена. Чихули наближава 80 години, местните хора казват, че още е активен творец, а на снимките ще го разпознаете по черната превръзка над едното око. Една капка от врящо стъкло е поразила окото му и това е цената, която приложникът е платил за десетилетията покрай горящите пещи в ателиетата.
Споменавайки индианците, един от вождовете на коренното население – от племената Самамиш и Дуамиш е дал името на града, посочвайки с ръка днешното му място, указвайки на белите къде да се заселят. Идеята за точно тази уседналост, включително и от граматиката на името Seattle, я прави да изглежда притегателна.
Сиатъл е град-седалище!
В глобалната миграция в него добре се чувстват и от Индия, и от Китай, и от Малайзия, възприемайки поминъка и неподправената красота на модерния град. Има и около пет хиляди заселници от България – стройна и задружна група, ревниво пазеща обичаите си, уважавана и от другите общности, заселили се в Сиатъл.
Актьорът Том Ханкс, чийто тъст впрочем също е българин, играе във филм с култовото заглавие „Безсъници в Сиатъл”. Заснет е в един от живописните квартали с малки къщи сред закотвените лодки и още по-зрелищен изглед към небостъргачите в центъра. Разбира се, че районът се е превърнал в любима атракция и денонощно е обсаждан от туристи. Другата посещавана дестинация е с кораб из заливите в океана, където се наблюдават косатки – огромните бозайници. Еколозите ги водят надлежно на отчет и гидовете ги разпознават по имена.
Дългият път към Клондайк продължава да е машина за пари. През ваканцията си Питър Шрьодер от Калифорния бе избрал да повтори маршрутите на златотърсачите. Минал по Скагуей, стигнал до Дайа и езерото Бенет, оттам още на Запад по реката Юкон до Сейнт Майкъл, откъдето се прибрал с презокеански лайнер. Плавал три денонощия до Сиатъл. Но това са класически туристически хватки.
0 Коментара