Безсъници в Банкок

Банкок е град, натъпкал в бездънните си джобове толкова много сгради и хора, че неусетно се е превърнал сам в свръхестествено същество, еманципирано от своите жители до степен на неуправляемост.

Няма момент, в който човек може да види заедно всичките милиони обитатели на столицата на Тайланд, нито пък да е едновременно навсякъде по хилядите й улици, за да почувства нечовешките му размери. И все пак усещането, че си попаднал в един грандиозен организъм, е натрапчиво и завладяващо. Вероятно заради неистовото темпо, с което всичко в този град се движи, повличайки те без право на отказ. Ритъм на живот, чиито пулсации навиват и собствената ти пружина – превръщайки те в механична играчка, тичаща из лабиринтите на огромната игра, наречена Банкок, в търсене на скритите туристически лакомства:

храмове, гледки, шопинг центрове…

Само в остарелите ни представи все още съществува онзи мързелив Ориент, в който времето може да се разтяга до безкрай. Тайланд е нагледен пример за това какво движи света в момента.

Една хилядолетна цивилизация, различна от европейската, но и съвсем равноправна на нея заради духовните си и културни постижения, основани на дълбоки ценности, сега крачи забързано с делови костюм и мобилен телефон в ръка. Съвсем по европейски и американски. Защото докато нирваната на духа е трудно постижима, то съвременните технологии правят живота на тялото лесен и удобен. Науката, машините, икономическият просперитет са новите божества, които не обещават нито на нас задгробен живот, нито на тях – прекъсване на страданието от прераждането.

Те просто правят живота приятен. Тук и сега.

Промяната в мисленето и трансформацията на ценностите са лесно доловими и в туристическата индустрия. Едно от първите места, където местният екскурзовод ще заведе жадния за екзотика турист, е Храмът на Златния Буда.

Статуи на Буда в Банкок много,

но тази е по-специална – направена е от масивно злато и тежи 5 тона! Заради което и фигурира в “Книгата на Гинес”. Може би изборът на екскурзовода е продиктуван от това какво би се харесало на западния турист? Ето, и аз сложих удивителна след 5 тона.

Няма как, количеството впечатлява. Затова следващата спирка е Храмът на Лежащия Буда. Той пък е висок 15 и дълъг 46 метра! Лицето му излъчва непроницаемост и блаженство от изпадането в нирвана – нещо, което сигурно само той може да постигне, ежеминутно обезпокояван от погледите на хилядите поклонници, изпълващи стилната и богато орнаментирана зала.

Трети в поредицата, но по-скоро пръв, е Изумруденият Буда. Достойнството му не е в размера – висок е само 75 см – а в одеждите от скъпоценни камъни и в това, че обличането му е част от важна кралска церемония. Негов дом е храмовият комплекс, разположен непосредствено до Кралския дворец. В него има толкова много постройки, коя от коя по-пищни, позлатени и украсени без мяра с милиони цветни стъкълца и плочки, че заедно с огромните скулптури, излезли сякаш от рисувани филмчета, създават усещане за нереалност – като че си попаднал насред гигантско лего, в което детето е сложило от всичко по много.

Зад това златно и пъстро изобилие, граничещо с наивизъм, прозира неподправена и автентична красота, идваща от дълбините на едно различно светоусещане.

Но ако туристът иска да почувства истински този невероятен град, трябва да слезе от бусчето с климатик, което го доставя от една забележителност до друга, и

да повърви сам по улиците,

да вдиша аромата им, да се поблъска в тълпата, да се поизпоти от жегата. Защото иначе така добре организираната туристическа индустрия ще му направи лоша услуга – скоростта, с която е дошъл и си е отишъл от Банкок, краткият престой, стерилната среда на климатизираните хотелски стаи и ресторанти ще създадат у него усещането, че не е бил наистина на другия край на земята, а е гледал всичко това по телевизията.

ПО ТЕМАТА

Ако иска да открие своя Банкок, неповторим и неподправен, човек просто трябва да скочи надолу с главата в него. Защото Банкок е град джунгла. Тази изтъркана метафора в случая не се отнася за тъмната страна на живота в такъв град. Банкок просто изглежда като джунгла. С небостъргачите си, единствени успяващи да стигнат светлината, с надземните железници и магистрали, оплитащи като лиани града и хвърлящи тежка сянка с бетонните си тела върху булевардите, над които са построени.

С най-ниския си етаж, дълбоко долу, на дъното на цялата тази строителна вакханалия, където досущ като в джунгла е тъмно и задушно, но е и най-пълно с живот: стотици хиляди автомобили, автобуси, таксита, триколки, мотоциклети, велосипеди се опитват бързо да решават сложния ребус на заплетения трафик.

Един

гигантски оркестър от двигатели, ауспуси и клаксони,

над който власт има само диригентската палка на регулировчиците. И във всички тези машини, и на всеки квадратен метър около тях – пресичащи, заобикалящи, бързащи, чакащи, милионите поданици на този могъщ град просто живеят своя всекидневен живот.
Потънал в този хаос, останал сам – без своя всезнаещ екскурзовод, човек постепенно се отърсва от всички клиширани фрази тип „пътеводител” – мъртви думи, от които е изцедена сочността на живота, и започва да вижда със собствените си очи и да чува със собствените си уши.

Това вече е неговият Банкок – несравнимо по-близък, все още чужд, но вече познаваем. Това е мигът, в който не само започва истинското запознанство, но и в който гостът слага завинаги своя миниатюрен, но неизличим

отпечатък върху лицето на града.

Тогава улицата става точно тази улица, по която той е минал, а привидно еднаквите азиатски лица вече престават да си приличат. Зад всяко от тях започва да прозира човекът – усмихнат или умислен, приветлив или разсеян, красив или отблъскващ, може би добър, а може би лош. Вълшебен миг.

Тогава вече туристът може да си позволи да разгледа не само бляскавия център на Банкок, но и да наеме лодка, за да се разходи из Тонбури – квартала от другата страна на

Чао Прая, реката, разполовяваща града.

Там дългата десетки километри плетеница от канали плиска водите си в основите на безкрайни редици наколни жилища, неочаквано прекъсвани тук-там от оазиса на някой гиздав храм – контрапункт на нищетата.

Това обаче не е всичко от Банкок. Тропическото слънце вечер бързо пропада зад хоризонта, но в този кратък теменужен час по тротоарите пред магазинчетата и около сергиите с приготвяна на улицата – пред очите на клиентите – храна, хората посядват, вечерят, разговарят. И това отпуснато спокойствие прави нестихващия трафик да изглежда някак по-приемлив, по-човешки.

А ако туристът има късмет, какъвто имах аз, тази вечер да се случи точно пълнолунната нощ на третия лунарен месец, когато се празнува

най-големият будистки празник – Мака Буча,

и криволичещият му път случайно го отведе в подножието на Златната планина – хълм в стария център на Банкок, на чийто връх има храм със забиваща се във вечерното небе островърха ступа, ще получи заслужен десерт за усилието да разгадае сам тайните на този многолик град.

Банкок ще отметне шафранената си монашеска дреха и ще му разкрие поредното си истинско лице. Изкачвайки се бавно по стъпалата, шумът на модерния град ще става все по-слаб, а звънът на докосваните от богомолците камбани все по-отчетлив, докато най-сетне стигне върха, от който Банкок изглежда като нарисуван, а лекият вечерен бриз едва разхлажда морните тела на стотици боси тайландци, изпълнили със сключени длани и притворени очи това свещено място: Златната планина.

Тя може да бъде изкачена за пет минути, а

може да бъде изкачвана и цял живот.

В тази неповторима нощ, сравнима с нощта на християнското Възкресение, храмовете са отворени до късно и всички, които през деня са тичали по пътя към бъдещето, сега се разтварят в бездънния океан на хилядолетната си религия.

Но и това не е краят, защото няма край. Получилите просветление вече са заспали умиротворени в леглата си, но кварталите на нощните локали продължават да кипят от живот и в техните вертепи плътта свири своя триумфален марш. И когато и този оркестър се умори и посърналите му музиканти бавно, с унили лица, се оттекат из тялото на града, по сънените и още тъмни улици на Банкок вече тича – шумен и безсмъртен – новият ден.