Чичо от Сайгон

От панорамния етаж на Bitexco, 260-метровия небостъргач в центъра на Сайгон, градът прилича на чудовищен октопод, чиито блестящи в мрака булеварди се протягат като могъщи пипала към хоризонта. Тихо е, уличната глъч и ръмженето на безбройните двигатели са се утаили ниско долу, далечен отглас от жизнената преизподня на човешкото съжителство.

Отвисоко цивилизацията се вижда в друг мащаб – всички малки животи, щъкащи по всекидневните си пътечки, умножени по няколко милиона, сътворяват заедно нещо много по-голямо – безподобния организъм на града, техен дом и повелител, защита и проклятие. В тъмното небе все още проблясват светкавици – последно озъбване на отминаващата тропическа буря, за минути вихрено окъпала Сайгон. Сега е смирила силата си и на тръгване оставя само страховито красивия си подпис – яркожълт процеп небе, приклещено в далечината между черните облаци и вечерния силует на града.

„Северен Виетнам ни е освободил“, ми казва Сън, млад мъж, с когото разговаряме под голям билборд, отбелязващ 100-годишнината от Октомврийската революция в Русия, изправен точно пред Двореца на независимостта в центъра на Сайгон.

На 30 април 1975 г. танковете на комунистическия север влизат в двора на сградата пред нас и така последният бастион на южната Република Виетнам пада. Развяването на червените знамена над вече бившата правителствена сграда слага край на опустошителната война и дава

началото на обединен Виетнам.

„Но от кого ви е освободил, от вас самите ли? – питам го аз. – Защо Северен Виетнам напада Южен, след като американците вече са си били заминали и няма чужди войски нито в Сайгон, нито на територията на Южен Виетнам?“ „Защото – отговаря ми Сън, – ако Северът не е нападнал, то Югът е щял да го нападне, когато е в състояние.“

Главата на моя иначе мил събеседник е напълно объркана от пропагандните клишета. Макар и Сайгон да е един от най-проспериращите икономически далекоизточни градове, по улиците му учениците все още ходят с червени пионерски връзки и възпитанието и образованието са такива, каквито са във всяка комунистическа държава – моделиращи и

манипулиращи историята

според идеологемите на всевластната Партия. Не е чудно и че Сън харесва новото име на Сайгон – през 1976 г. градът е преименуван на Хо Ши Мин, комунистическият лидер, водил антиколониалната коалиция Виет Мин и основал съвременен Виетнам. Смяната на името на града е символен жест, уязвяващ Юга право в сърцето, нещо като наказание от Севера за непокорството му.

Когато слизам от небостъргача, от Сайгон се оттичат реките на пороя, вечерните светлини се отразяват във водата и греят с всички цветове. Като че ли и усмивките на хората, джапащи по улиците, са по-ведри и искрящи. Пресичам платното и влизам в малко ресторантче за бързо хапване. То е не просто скромно, а далеч от всички наши стандарти за ресторант – сякаш си на гости на нечие непретенциозно семейство – няколко масички с ниски пластмасови столчета, сбутани сред суетнята на кухнята и неугледния вид на складираните продукти.

Докато по виетнамски маниер обирам с клечки оризовото фиде от супата и сърбам бульона направо от купичката, около мен сядат местни. Заговаряме се някак си или по-скоро си разменяме доброжелателни и любопитни погледи. От

жестовете им разбирам, че са християни.

Поглеждам през прозореца – столчетата на тротоара отпред също вече са заети, от другата страна на улицата пред входа на небостъргача спират скъпи лимузини. Симпатично е това естествено съжителство на модерен лукс и непринудена традиционност – издава очарователна липса на предразсъдъци у жителите на Югоизточна Азия.

В средата на ХХ век Виетнам е във фокуса на вниманието на целия свят. През 1954 г., след края на Индокитайската война, в която Франция окончателно се сбогува с колониалните си

владения на полуострова,

държавата е разделена на две. Но с това проблемите не свършват. Несъвместимите идеологии и различните икономически пътища на двете държави неминуемо водят до конфликт. И двете са водени от силни лидери – Северът от безмилостния сталинист Хо Ши Мин, Югът от авторитарния националист Нго Дин Дием. Не само политиката и икономиката са разделителната линия.

Схизмата засяга и духа, и културата

на виетнамците. Антирелигиозните политики на север прогонват хиляди католици на юг, християнинът Дием пък преследва будистите, чиято съпротива стига дотам, че в знак на протест един монах от Хюе се самозапалва на оживено кръстовище в Сайгон. Опасявайки се от комунистите, след Втората световна война американците поддържат французите, после подкрепят режима на Дием, а след преврата и убийството му през 1963 г. подпомагат новото правителство и накрая влизат в челен сблъсък със Северен Виетнам, с което започва Втората индокитайска война. Междувременно Северът е нахлул в Лаос и е изградил коридор през земите му, по който

войските му проникват в Южен Виетнам,

заобикаляйки демилитаризираната гранична зона. Там тези войски заедно с Виет Конг – местната съпротива срещу Дием, водят партизанска война. Американците се опитват да прочистят територията на Южен Виетнам от партизаните, както и се бият открито с армията на Севера. Така Щатите са въвлечени в една наистина мръсна война, която скоро отрезвяващо осъзнават, че няма да спечелят. Но докато решат да изтеглят войските си и наистина го направят, минават няколко години на кръвопролития и аморални изстъпления и от двете враждуващи страни.

Припомних накратко войната и нейните причини, защото точно Сайгон и околностите му са станали неин символ. В тропическата гора недалеч от града още могат да се видят скривалищата на партизаните. Цял подземен град – мрежа от ниски и тесни тунели, в които само дребничките виетнамци са можели да пропълзяват, командни центрове, аварийни изходи и множество смъртоносни капани. Това, което сега е забавление за туристите, някога е било част от ужаса на една война.

Трудно е да се пише за Сайгон

и въобще за Виетнам, без да се пише за войната – тя е надвиснала като тъмна и неизличима сянка. Много са войните през ХХ век, но тази е от най-известните. Парадоксалното е, че нейната популярност и образът ѝ, превърнат в самостоятелен културен феномен, са продукт не на Виетнам, а на „врага“, на американците.

Медиите, антивоенното движение, хипитата, протестните песни, филмите, увековечили по художествен начин най-нехудожествената бруталност, заклеймяват тази война пред света по начин, по който и комунистическата пропаганда не може да го стори, дори и от позицията на справедливостта. В историята на човешката цивилизация остават не само зверствата на войната, не само „апокалипсисът тогава“, но и незабравимите сцени от „Коса“ на Милош Форман, както и разтърсвания от полудялата публика Shea Stadium в Ню Йорк, на който рок титаните Grand Funk Railroad пеят химна си

„I’m Your Captain“, зовящ войниците

обратно у дома. Известната война прави и Виетнам известен повече отвсякога в историята му. А това сега му носи икономически ползи – Виетнам е една от най-популярните туристически дестинации в света, която за целта умело експлоатира не само природата и старата си култура, но и образа си на герой и мъченик – минал през ада на бомбардировките и напалма, но и победил най-могъщия противник.

Крачейки из красивия център на южния мегаполис, неволно го сравнявам със столицата. Сега Ханой ми се струва някак стандартен с клишираната си пролетарска фасада. Сайгон бързо пленява очите и сърцето ми със своята елегантност, космополитност и ведра атмосфера. В него екзотичното и европейското са се съчетали в идеални пропорции. От

великолепната сграда на кметството,

останала от колониалните времена, към реката води широк булевард.

Около него са наредени модерни магазини и ресторанти, над тях се извисяват небостъргачи, встрани е изящната стара сграда на операта, а малко по-натам стърчат кулите на католическата катедрала. Въпреки мащабите си, Сайгон е отпускащ, вероятно и заради приветливите усмивки на жителите си.

Откакто съм във Виетнам, си имам една малка лична цел – да намеря човек, който е бил в България. Струва ми се лесно – през 80-те години по линия на социалистическото сътрудничество във всеки български завод или предприятие имаше виетнамски работници. Тяхното присъствие беше осезаемо и противоречиво. След промените, в годините на прехода, когато икономиката колабира и предприятията затваряха, виетнамците се оказаха ненужни, трудовият им ентусиазъм

изчезна заедно с изкуствения социалистически морал,

общежитията им се превърнаха в откровени черни борси, а доста от тях съвсем се криминализираха. Дали заради това, дали поради факта, че политическите пътища на България и Виетнам се разделиха, по някое време виетнамците станаха нежелани и бяха принудени да си заминат. Те бяха толкова многобройни, че бях сигурен, че едва ли не всеки втори виетнамец е бил на работа в България. Но, уви, когото и да попитам по виетнамските улици, дори не е и чувал за подобно нещо. Разочарован съм, но не би трябвало да съм изненадан – колкото и многочислени да са били виетнамците у нас, сред близо стоте милиона у дома си те са като капка в морето.

Виетнам е обединен повече от 40 години, но антагонизмът между Севера и Юга все още се усеща. Дори в думите на моя нов прител Сън, така предан в мислите си на управляващата комунистическа партия, се прокрадва горчивина и неудовлетвореност. Той, за моя изненада, смята, че Северът е по-богат.

„Но как – питам го, – та нали Сайгон е икономическият лидер.“

Той ми обяснява, че северняците крадат много от държавата, че харчат само половината от доходите си, а другата половина инвестират, че не се обличат богато, нито ходят на специални ресторанти.

Последното е разбираемо, ако наистина състоянието им идва от корупция. От разказа му разбирам и още нещо важно – че дори и тук директорите на заводите и хората на други ръководни длъжности са северняци. Явно Югът дълго ще плаща за антикомунистическата си съпротива. И може би Северът е прав да е недоверчив към бившите си врагове – голяма част от южняците не споделят правоверния ентусиазъм на Сън и са настроени срещу властта.

Тао, друга моя събеседничка, е по-възрастна от Сън и заради житейския си опит гледа далеч по-трезво на миналото и настоящето на Виетнам. Тя пък ми разказва за следенето, за

възможността да попаднеш в затвора

дори за критичен пост във Фейсбук, за това, че съвсем естествено католиците, които са повече от една десета от населението на Сайгон, са антикомунисти. Както и много други. Според нея типично по комунистически партията лъже за активната дейност на Хо Ши Мин в началото на ХХ век. Развива ми и една конспиративна теория, според която той е умрял още през 30-те години в хонгконгски затвор и след това е подменен с китайски двойник. От думите ѝ лъха неприязън и насмешка към тази виетнамска икона. Тао ми разказва и за десетките хиляди виетнамци, които след края на войната с риск за живота си бягат от новата държава с лодки през морето. Също така тогава американците и съюзниците им

евакуират хиляди деца,

по-късно осиновени от семейства в Щатите, Германия, Франция, Канада и Австралия. Тези деца са били не само сираци, но и такива, чиито родители, ужасени от издевателствата на комунистическите власти, са ги давали на американците с надеждата просто да ги спасят. За Тао комунизмът е прекъснал нормалното развитие на града и е отнел свободата на жителите му. Напълно я разбирам. Дори и Сън признава, че либерализирането на икономиката в средата на 80-те години е довело до просперитет, който е лесно видим, стига да се разходиш из града.

Това правя и аз. Разхождам се и се наслаждавам на този далекоизточен гигант. Попивам нестройните му звуци, радвам се на разноликите му проявления, поемам вкусните му миризми и… питам хората по улиците дали знаят, че някога виетнамци са работили в България. И ето, че чудото се случва. „Да – казва ми мъжът срещу мен, – аз работих в България.“ И го казва на български език! Развален, мъчен, вече забравен български, но български! Зарадвах му се като на стар земляк в чужда страна. Седеше на мотора си на едно шумно кръстовище и чакаше клиент – в тежкия виетнамски трафик мотоциклетите предлагат много по-бърза таксиметрова услуга от автомобилите.

Работил шест години в България,

в строителството, на високите блокове. Вади от портфейла си и изпомачкани снимки от онова вече далечно време. Срещата ни е куриозна и забавна, с много усмивки и дружеско потупване по раменете. На сбогуване го питам как се казва. Чи Чо. Не успявам да сдържа смеха си, той се смее заедно с мен. Сигурен съм, че така са го наричали и в България, не е имал нужда от прякор. Хайде, чао, чичо, време е да вървя. Чао и на теб, Сайгон.