„Ние сме африканци, но аз не харесвам африканската традиция, защото отношението към жените и децата е ужасно”, казва жена от Прая, Кабо Верде. Що се отнася до ролята на жената, обществото все още е на границата между африканското „минало” и европейското „бъдеще”, но за да постигнат целите си, кабовердийките първо трябва да променят мисленето си.
Кабо Верде е малка държава, разположена на около 5400 километра в югозападна посока от България на десет вулканични острова в Атлантическия океан. Страната, бивша португалска колония, получава независимост през 1975 г., а населението (през 2013 почти 500 000 души) е креолско – резултат от смесването на европейските колонизатори с хора от Африка и Латинска Америка, които през XV век португалците търгуват като роби. В Кабо Верде хората се приемат за африканци, но изолираността им от територията на континента и западният елемент в културата им, който присъства още от заселването на островите, ги прави по-различни.
Идалина Фреире Гонкалвес, президент на OMCV (Организацията на жените в Кабо Верде)
В офиса на OMCV (Организацията на жените в Кабо Верде) Идалина Фреире Гонкалвес – президент на организацията, Илоиза Кардосо – мениджър, и Мария до Кормо Семедо – координатор на ХИВ-програмата, говорят за предизвикателствата и проблемите, пред които се изправят жените в Кабо Верде: домашно насилие – физическо, сексуално и психологическо, дискриминация и неравенство. OMCV е създадена през 1981 г. в сложен контекст. По това време 75% от жените са неграмотни и няма как да участват в обществения живот; целта на организацията е да промени именно това.
Майката на Илоиза Кардосо, Мария, е на 69 години; родена е на остров Боа Вишта, а от 33 години живее в столицата Прая, на остров Сантяго. Самата тя никога не е имала професия и винаги е била домакиня. Разказва, че традиционно жената се грижи за дома, като това включва намирането на дърва за огън и вода за домакинските нужди (което е трудна задача в страна със сериозна липса на питейна вода). Смята, че промяната започнала да се усеща някъде през 70-те години на миналия век, около обявяването на независимостта. „Днес жените стават по-умни и ходят на училище, учат и правят други неща”, казва Мария и поглежда дъщеря си.
Илоиза и Мария Кардосо
Във времето на нейната младост е било незаконно да сключиш брак преди да си навършил 21 години, което пък е довело до възможността „да си купиш години” – плащаш в общината за 2 – 3 или колкото трябват години, за да „станеш” на 21. Мария, която се омъжва на 19, разказва, че според традиционния сватбен обичай майката, кръстницата и лелите на булката й дават съвети как трябва да се грижи за мъжа и семейството си и това, което е казала на дъщеря си, не се различава от казаното на самата нея. Елоиза (35 г.) обаче смята това „предаване на знание” за излишно, защото децата от малки са възпитавани по този начин – ако има нещо за вършене вкъщи, вика се момичето; момчето може да не прави нищо и това не е проблем. Тя е от новото поколение, което вижда нещата по-различно – с образование, професия и финансови възможности, не се чувства зависима от мъжа си.
Една от спецификите на обществото в Кабо Верде е семейството – днес половината семейства са само с един родител, най-често жената, като зад това стоят отново културните особености. Често разпространено е мъжете да имат повече от една жена, но за разлика от други африкански държави, където полигамията е законна, тук само една жена може да е „официална”. Тъй като мъжете не се грижат за всичките си семейства и не ги подкрепят финансово, жената има изключително важна роля, като отглежда и се грижи за образованието на децата, казват от OMCV.
Те подчертават, че това не се смята за приемливо, особено сред жените от по-младото поколение, но имат още много работа, докато разбият модела: „Това нещо е в съзнанието; трябва да работим с мъжете, но също и с жените”.
Мария Изабел, на 41 години, има пет деца; нито едно от тях не е от сегашния й партньор. Казва, че животът на самотната майка не е лесен, защото дори тя да успее да намери нов мъж, често той не иска да помага за издръжката на децата, защото не са негови. Откакто е родила първото си дете преди 22 години, работи постоянно. Мечтае, да има собствени къща и бар, омръзнало й е да работи за други хора; вярва, че ако не беше сама, щеше да е постигнала много повече. Посоката, в която е тръгнал животът й, влияе и на начина, по който отглежда децата си, особено момчетата. Тя постоянно им говори, надявайки се да помогне за разбиването на модела в бъдеще, и вече вижда резултати. А колкото до момичетата – говори и с тях, но е наясно, че няма как да са сигурни на кого могат да вярват.
Въпреки че официално жените имат право да кандидатстват за всяка работа, скрита дискриминация има, а заплащането им е по-ниско от това на мъжете, дори да вършат една и съща работа. Илоиза Кардосо посочва, че това е видимо и в политическия живот, където има разлика между думи и дела. Всички партии обявяват, че нямат проблем с това да имат жени в редиците, в избирателните листи те се появяват на десето – дванайсто място.
Проблемът с неравенство усеща и 39-годишната Дина Естела Мендес. От 20 години работи като полицай в Прая, и разказва, че винаги е искала да се занимава с това, защото такава е професията и на баща й. Не говори за проблем с ръководството си, но споделя, че има дискриминация от страна на хората, с които работи. Има случаи, в които спира автомобил за проверка, а шофьорът не я приема сериозно и отказва да представи документи, казвайки „това, че си полицай не ти дава право да…”. Вярва, че ако в такава ситуация полицаят е мъж, изходът е различен.
Що се отнася до равенството на половете и даването на повече възможности на жените като една от Целите на хилядолетието за развитие Кабо Верде се справя добре и бележи прогрес, поне това показват докладите. Жените също усещат промяната, но все още, когато става дума за проблемите им, имат много за разказване и им предстои дълъг път, докато стигнат до положението, на което се надяват.
„Текстът е реализиран по проекта за млади журналисти Beyond Your World на нидерландската организация Lokaalmondiaal.“
0 Коментара