ДА ГАЛИШ ЗМИОРКИ НА МОЛУКСКИТЕ ОСТРОВИ

Молукските острови! На всички, които ще кажат като шопа: „Такова животно нема!”, ще опонирам: Има! Имаааа! При това се е проснало на 851 000 кв. км суша и море. Твърдата земя обаче е едва 7,6%, т. е. около 86 000 кв. км, „нацвъкани” на 1000 острова.Нищо работа на фона на общо 17-те хиляди острова в цяла Индонезия, част от които е Молуку.

Късчетата суша, пръснати из морето Банда, привличат неудържимо любители на екзотиката и гмуркането.

Един от начините туристите да разберат за съществуването му е регатата „Сейл Банда”. На нея „дефилираха” 106 военни, спасителни и медицински кораби от 80 държави, тръгнали от остров Дарвин (Галапагос), за да акостират след седмица на Уакатоби (Сулавеси). Зрелище внушително и приповдигнато – заради лъснатите порещи вълните грамади със строен по конец екипаж на палубите.

На арабски Ал Мулук означава Страна на крале,

но името, с което тази част от Индонезия е била позната през вековете, е Островите на подправките. Откакто през 1512 г. португалците Антонио д’Абреу и Франсишку Серау откриват благословената земя, тя е единствен източник на мускатово орехче, карамфил и канела за целия свят. Век по-късно холандците отвоюват Молуку и се възползват от благините му цели 350 години. Те оставили много колониални сгради и църкви, но не очаквайте да им се насладите изцяло. Столицата Амбон (където е бил и продължава да е съсредоточен „светският” живот) през Втората световна война е срината от японците. Затова в рекламите се набляга на природните забележителности, но и се споменава, че ако Бали е островът на 1000-та храма, то Амбон е царството на хилядата църкви. Иначе там изобилстват копринените плажове с бял пясък. Кораловите плантации са като кадър от „Нешънъл джеографик”, а вулканичните образувания, мангровите горички и тропическите джунгли (прорязани от асфалтови пътища без дупки!) радват душата на пътешественика.

Целта на „Сейл Банда” е те да не бъдат само местна забележителност, а и светът да научи за тях. Организацията на регатата напомня военна операция, само че с музика и детска глъч. Достъпът до пристанището е ограничен от три кордона. Толкова са и вътрешните постове, които проверяват всекиго„мануално”, дори след като е минал през скенера. Учениците са строени с байрачета в ръце, а даскалиците им също са с униформи и извезани имена на реверите. Дори да страдаш от неизлечима звездомания, чудодейно биваш изцерен, щом преминеш през „усмихнатата мелница” на няколко класа първолачета, всяко от които иска да се снима с теб и да получи автограф. Просто защото си различен, т. е. – светлокож.

Жителите на Молуку също са различни

Те са поне четири нюанса по-тъмни от останалите индонезийци, имат чупливи или къдрави коси и… всички пеят. Ако попаднете в ресторант на Молуку, ще се учудите колко много професионални певци сменя оркестърът. Отворили едни гърла, пеят, та се късат. Оказват се гости. Дошли да хапнат с приятели и решили да поздравят масата си с едно парче. Лично. Често пъти по-качествено от солистите на групата.

Истинският Амбон е там, където и най-отявленият бедняк вечеря с омар, колкото пъти поиска. Просто като огладнее, отива и си го улавя. Населението на Молуку яде средно по 55 кг риба годишно. Някои много по-често. А други я използват за домашен любимец.

Селцето Уаии допълва рехавия си бюджет с необичайна атракция – галене на змиорки, атракция за туристите. Основното перо идва от ферма за водорасли, лодки под наем за гмуркачи и улов на риба. Но в никакъв случай не на змиорки.Те са домашни любимци, дълги са най-малко 1,5 метра.Странният гъдел да галиш нещо, което толкова прилича на змия, те кара да събуеш обувките и като селските дечица да заджапаш в барата, където се предполага, че се гушат ценните риби.

Сапунът явно не ги тревожи, защото въпреки пороя жените млатят в камъните пране, сякаш на него си изкарват яда от снощната разправия с мъжете си. Малчуганите, решени да се покажат пред гостите, правят неумели лупинги във водата. Един юноша само по препаска чупи сурови яйца и издава странен пльокащ звук, но змиорките, наричани тук мореа, не идват. Сякаш ги е страх да не се намокрят от проливния дъжд. А би трябвало водата да е като супа смърдащо фиде. Говори се, че обитателите на канала са стотици.

Повелителят на дългите риби носи титлата „Татко Марк Бакарбеси”,

каквото и да значи това. Той пак чуква яйце и изпльоква с език. Най-сетне една се престрашава. Глътва набързо жълтъка и се гмурва. Подмамена от лакомията, се връща пак. А може би не е същата? На пипане е като делфин – гладка, хладка и много гъвкава. За хората от Уаии атракцията не са рибите, а туристите. Местните сигурно се топлят от усмивките си, толкова са широки. Младежите, за да изпъкнат, се катерят по дърветата така, сякаш искат да докажат теорията на Дарвин за произхода на човека. Отгоре политат странни плодове – лангса. Приличат на личи, без „косматата” му обвивка и са безкрайно вкусни. Балансирайки опасно върху клоните, момчетата не спират да позират героично.

Гмуркачите, които искат да се потопят в подводните красоти на кораловите плантации и пъстрите тропически риби, минават още няколко километра до Тулеху. Къщичките там са като на баба Яга – на кокоши крака. Защото не се знае кога на морето ще му хрумне да им дойде на гости. Прозорците са с капаци, а балконите – по-пъстри от амбонска носия. Децата, както навсякъде, са любопитни да видят чужденците. А ако някое случайно не е изскочило, майка му услужливо го изнася за снимка. Щом човек се размечтае за неподправен плаж с автентична тропическа красота, Молуку е неговото място. А ако иска да срещне истински неподправени хора – още повече.

Единствено на Молукските острови може да се види ритуалът „лудият бамбук”

или „бамбу гила”. Той се е появил векове преди християнството и исляма. Шаманът отсича бамбук, дълъг 2,5 и дебел към 9 см. Разпалва кандило с тамян и черупки от кокосов орех и на древния език тернате произнася кратки, известни само на него мантри, след които гръмогласно извиква три пъти „Гила!”. С това събужда духовете на предците, които придават магическа сила на гредата. Бамбуковото дърво е подхванато от седмина любители на силни усещания, които предварително са махнали всичките си часовници и бижута. Не е препоръчително дори да имат металокерамика в устата. Дървото наистина сякаш само се носи в различни посоки, докато шаманът не го спре с едно движение на ръката. Незнайна сила подхвърля като лист отбрулен юнашката дружина. Доминира звукът от местния барабан тифа, публиката се включва с ритмично пляскане. Местни люде твърдят, че някои шамани дори постигали левитация – лудият бамбук издигал седмината на 20 см над земята. Шаманското умение и мантрите се предавали по наследство.