Да изчезнеш за 24 часа

Мислех, че никога няма да си издам тайната – къде пълня кръвта си с ентусиазъм. Но селото ми пустее, нуждае се от реклама. Идете в Емен, усетете се като в пейзаж на виртуозен художник. Дано решите и да останете. Там има един строен ерген. Георги (кой друг!). Обикаля на кон. А ако тръгнете по каньона, долу, върху камъните, между които лъкатуши реката, ще зърнете гола жена. Спи. Или опознава някакъв вид щастие.

От дете не се бях взирала в танца на водните кончета – тюркоазени феи летят сред мелодията на бълбукащата вода и фалшивия припев на жабите. Спектакълът ме посреща на входа на село Емен (до Велико Търново), под моста, под който мързеливо тече река Негованка (за местните Нигованка). Импулсивно слизам и мия нервния градски тътен от ходилата и мозъка си. Поповите лъжички гъделичкат краката ми, усмихвам им се. Жаден за компания вятър се промъква през храстите и с дъх на зелено ме помолва да не паля цигара.

Поемам към бабите. Няма я глъчката от опиянени с мента мъже, които настървено брулеха джанки, а надупените жени ги събираха за ракия. Къщите са се свили от самота, в селото няма и 50 души, кръчмарят отегчено лови риба, само момиченце с колело оживява пътя.

Бабичките, както винаги, ме чакат пред къщата – олющена, но удържала на всички своеволия на природата и егоистичната ми депресия. Когато се чувствам прецакана от градската суета, сънувам, че се промъквам в таванската стаичка през купчинки от дренки, орехи, лешници, костилки от кайсии и лягам на грубата постеля. Присмивам се на кошмарите си и по първи петли съм готова за спринт.

Прегръщам ухулените женици, нахлузвам прашни галоши и

тичам към кирпичения нужник на двора

Да си свободен, значи да ти е комфортно на място, където няма нормална тоалетна. Клозетът е с една идея по-голям от мен, ямата ще прелее, мирише. Но ме успокоява алтернативният уют на тази среда. Друг свят, защитен от превземки. Мия ръце на външната мивка, вътрешна няма да има никога. Бабите вадят дърпана баница, маслини, домати и слагат на кривата маса отвън, върху мазен вестник от януари. Коментират заглавията. Новините нямат значение. Селото е извън игрището. Мондиалът още не се е случил, а приемането ни в ЕС винаги ще се бави.

Всички ядем с ръце. Миниатюрната прабаба Иванка примлясква една маслина с огромен комат. Мърмори, че само прахосва храната, че било срамота, че е жива. Най-стара е в селото, кара 95-а година – в последно време два пъти си чупи ръката и тя все зараства без много усилия. Чудна жена. Чудни жени. Повечето мъже прекаляват с пиенето и умират към 60-те. Жените обаче живеят вечно.

Но се стягат за погребение отрано

За смъртта не се говори с драматичен апломб. Тя просто е разход, който си длъжен да покриеш приживе. И двете са заделили пари “за мрене”, а прабаба ми даже се фука и с премяната за това събитие, натъпкана в 3 бохчи. Сред дрехите има комбинезон, фин като бутикова рокля. Моля ги да ми подарят подобен. Само така мога да им покажа, че са ми важни. Не познават красноречивия сантимент.

И пейзажа си. За мен селото е чутовен терен за капризната ми нужда от няколко дни аскетство. За тях е единствено знание – започва от къра и свършва пак там, по-надълбоко. Познавали щастието все пак. Тъпа дума за коравия селски човек и изобщо. Познават по-важното, същността на живота – да си поставиш за цел да живееш. Дори след Яворова градушка. Ледени орехи отнесли цялата им реколта. Но всеки ден си заръчват нещо за правене и прикриват съсипания си смисъл зад преднамерена умора.

След обяда тръгвам по баира към гробищата. Вдясно е пътеката към Рая. Селото е разположено в живописните поли на Предбалкана, под Еменския каньон. Той започва с екопътека, минаваща покрай пещерата, където тайно играехме като малки и бяхме по-смели. Малцина познават чара на природното чудо, обявено за защитена територия. Високите над 50 м скали и смайващият ансамбъл от венци, ниши, сводове, прагове, водопадчета създават усещане за мираж. Невъзможно е аз, изтъкана от нерви и пороци, да усещам ласката на небето, разпиляно като пищна покривка върху каньона. Той завършва с красивия водопад Момин вир – по турско няколко моми не си дали вярата, сплели косите си и скочили от скалата. Всяко село пее тази легенда.

Слизам по камънаците към реката – разсъбличам се и лягам върху ръбестата земя.

Душата ми хуква нагоре,

следи ме после как късам джанки и шумно плюя костилките, пия вода от не особено чистата Негованка, потапям се в нея, танцувам и пея високо, за да потръпна от ехото. Като луда съм – ако мине някой, ще побегне от страх.Заспивам.

Привечер ме събуждат нежните капки дъжд и гладът ми. Тичам до вкъщи и нападам баницата с немити ръце. После заявявам, че аз ще се оправя с вечерята на кокошките и пилците. Отивам в прашния хамбар и загребвам с кофа царевица и ечемик. Трябва да напълня хранилките на кокошките в дама, да ги прикъткам, да ги затворя, да пусна пилетата да се разходят и да ги вкарам в клетката. Обърквам се. Кокошките се обиждат от несръчното ми сервиране и хвърчат към телената ограда – блъскат се в нея, самоубиват се от обида! Баба Цанка пристига. Малко след като ги приспива, аз съм в таванската стаичка и дремя в бодливото одеяло.

Сутринта се озъртам, от години съм тук. Олекналото ми тяло проплаква за цигара и за кафе, а аз безотговорно не се запасих. Тегля дамаджаната от герана и се поливам със студена вода. Не ми се яде. Почесвам се. Баба плете чесън, но мило отказва да й помагам (явно заради провала с кокошките). Под навеса намирам купчина царевица и се заемам да я троша с ръце. Когато по дланите ми се появяват пришки, прабаба ме вижда и ме напъжда. Отивам за вода от чешмата отвъд един разнебитен мост, за да си набавя адреналин.

По баирчето се задава загорял мъж връз кафяв кон. Питам го пуши ли, той размества кожата на коня от смях. Любезно предлага да ми намери цигари. Слиза от коня и се присламчва до мен. Георги се казва, на 30 и няколко. От 2 години живее на село, обяснява колко здравословно и кротко е.

Нямал си още жена. Коя щяла да си дойде на село. Никоя, откровена съм. И той пак се смее. Безумец.

Когато не майстори нещо в двора, работи в някакъв комплекс, инструктор по езда. Мисля, че си измисля, но пристигаме там. Втрещена съм. В самотното село са се разположили две нови имения, като от страници на списание „Наш дом”. Сервират кафе и всичко. Черпят ме с Marlboro. Пуша 3 цигари една подир друга и питам почиващите харесва ли им. Харесва им край басейна. Отмарят, подчинени на обичайните си удобства, и после се хвалят, че са прекарали уикенда сред простота и природа.

Но тези умерени ентусиасти могат да съживят селото. Няколко души вече питали дали някой не продава имот. Съветвам Георги да каже на хората да вдигнат цените и да си наемат PR. Пак кънти със смеха си. Напомням му, че само така някоя мома може да се застои тук, за да й напива водата. Предлага да ме качи на коня. Страх го е да ме пипне, помага ми да обяздя животното свенливо, но успявам. С едната ръка държи юздата, с другата дамаджаната и ме води към вкъщи. Драго му е, на мен ми е гузно, че нямам търпение да сляза.

Спокойствието започва да ме пресища. Тук можеш да се спасиш за кратко, да си напълниш чашата с чистота, да кривнеш по пътя към щастието дори, но не можеш да си нормален, ако събуждането ти сутрин зависи от шума на моторите, от саркастичната врява и продажното състезание из града. Наоколо няма кой и какво да те подразни, да те измами. Само природата.

Обещавам си: някой ден ще си премеря силите с нея. Ще се заема с този опърпан двор и ще му върна детството. Обаждам се в града за такси. Целувам бабите, благодарят, че са ме видели. Да, да, разбира се, че скоро ще се омъжа. Добро ще ми е момчето, че и работно. Сега просто имам нужда от протяжен коктейл и тютюн. И от умора.