Да се завърнеш в Катманду

Има градове, за които още преди да си ги видял на живо, знаеш, че отново ще се завърнеш там. Това са места, чиито туптящи имена и образи в неулегнала възраст са успели да се заселят небезнаказано в съзнанието ти. Те периодично те изкушават да ги зърнеш отново – също като стар познайник от миналото, с когото отдавна не те свързва нищо повече от гол сантимент.

Много вероятно е подобен проблем да преследва и значителна част от многолюдните туристи на средна възраст, които днес можеш да видиш по улиците на непалската столица Катманду. За постмодерното поколение този град сега едва ли създава усещане, по-различно от задължителните екзотични центрове за туризъм в Азия като Банкок, Варанаси, Гоа. Ала за родените през 50-те и началото на 60-те години на XX век, тъй нареченото

„поколение на цветята”, Катманду беше център на вселената.

За младежите на запад от Берлинската стена, които изповядваха идеите на хипарската контракултура, Катманду е символ на незачитането на общоприетите норми и ценности, място за получаване на посвещение в бунтарското верую, а самото пътуване дотам – обред на съзряващо прозрение и вричане в новите истини. Нищо, че целият този ритуал на протеста се е мъчил да добие форма сред плътната пушилка от висококачествен хашиш, легално достъпен тогава в непалската столица.

Пътуването по суша от Западна Европа до Непал в онези години е равносилно на великите географски открития от времето на Ренесанса.

Днес, разбира се, няма никакво откривателство в отиването до някога утопичното кралство в подножието на Хималаите.

Няма и хипита вече в Катманду

Или поне не такива, каквито ги знаем от филма „Коса”. Това веднага прави впечатление още с кацането на международното летище Трибхуван, което преди двайсет и пет години не се различаваше от горнооряховската аерогара – самолетите спираха пред самата чакалня и пътниците се качваха направо, като във влак.

Другото, което не може да не те изненада, е, че отвсякъде се носи рядко чуваната тук преди славянска реч – руски, чешки, сръбски, полски. Ако в близкото минало за връстниците ни на изток от Берлинската стена Катманду беше недостъпен блян, а представата за хипи движението – смътен катализатор за несъгласието ни с комунистическото управление у дома, вдигането на „желязната завеса” сложи всичко на мястото си. Няма как да не се зачудиш дали поне част от множеството застаряващи източноевропейци, с които се сблъскваш из сокаците на Тамел (някогашното хипарско гнездо в непалската столица), едва сега не осъществяват мечтата си да посетят града, за който на младини са

слушали в рок песни по „Гласът на Америка”.

Наистина Катманду не е същият, но има ли значение? Важното е, че отново си там. Защото този град въздейства като родно място. Какво от това, че по ирония на обстоятелствата между достолепните индуистки храмове на площада Дурбар през 2007 г. се натъкваш на демонстранти с фанатизирани лица, които развяват червеното знаме със сърп и чук? А после научаваш, че повече от половината население на Катманду (общо близо милион) се кълне в партията на маоистите… Какво от това, че градът е дотолкова затлачен от МПС, че по-чувствителните

излизат на улицата с медицински маски върху устите си?

Какво от това, че на мястото на старинни къщи в романтичния Тамел се вдигат бетонни грозотилища, та да се задоволи гладът за допълнителни легла за възраждащата се туристическа индустрия? Какво от това, че прословутият ресторант „Хелена” и любимата ти странноприемница „Мона Лиза” вече не съществуват? Какво от това, че онзи сакат просяк, който всяка сутрин стратегически се разполагаше срещу пекарната „Пъмпърникъл”, сигурно отдавна е покойник?

Навън пред летището обаче навалицата и хаосът са същите. Отвред те накачулват хора и те засипват с предложения за такси, хотел, трекинг, рафтинг, дискотека… въобще каквото се сетиш. И всичко, естествено, на „най-изгодни” цени. Опитът напомня тези посредници да не се удостояват с внимание, тъй че бързо се спазаряваш с някой само да те закара в Тамел.

И до днес това си остава най-оживеният и живописен квартал на Катманду – пъстър лабиринт от тесни улички с всевъзможни дюкянчета, хотели, ресторанти, туристически агенции. Както винаги, потокът от туристи е постоянен, но движението не е задъхано, няма припряност,

безгрижието на Изтока е заразително.

След наскоро сключеното примирие между маоистите и правителството чужденците отново са напълнили града и
цените са излетели през тавана. Лениво правиш един тегел
по познат маршрут, криволичещ между спомените. Външно
нищо не е като преди, но настроението е някак същото, мусонът е преминал и настъпилият сух период бележи разгара
на трекинг сезона в Хималаите.

По загорелите лица, леко очукания вид и особения блясък в очите успяваш да разпознаеш онези, които току-що са слезли от планината. В многобройните стопанисвани от шерпи магазини за планинска екипировка не можеш да се разминеш от клиенти, запътили се нагоре. Катманду е неотделима част от Хималаите не само защото е
преддверието към тях.

Връзката е сходна с тази между Рим и папата

Затова чуждестранният турист в града неизбежно прави асоциация с познатото клише и кой както може – от по-близо
или по-далеч, по въздух или по суша – намира начин да се изправи очи в очи с най-високата планина на света. Преди това обаче не пропускаш да обиколиш поне някои от непреходните забележителности на непалската столица. А
те си заслужават. Дори ако вече си виждал подобни градежи в
Индия и Тибет. Защото в Непал религиите се преплитат в специфична амалгама, макар официално страната да изповядва индуизма. В резултат култовата архитектура съчетава традиционния индуистки канон с елементи от будизма, което придава любопитна свежест на безбройните храмове.

Започваш от будистката ступа Буданат, около която се е формирал тибетският квартал на Катманду. Низ от богомолци обикаля трикратно светинята по часовниковата стрелка – религиозен жест, равностоен на прекръстване в християнска църква. Благоуханен дим от запалена хималайска хвойна се вие между шарените нанизи от трептящи молитвени флагчета. От храмовата зала на близкия манастир изтръбява в бас профундо ритуален рог, последван от звън на чинели и писък на зурли. Монашеска процесия се изкачва в чертозите на ступата.

Тътнещите тонове на тибетското медитативно пеене те карат отново да настръхнеш…

Недалеч се издигат несравнимите индуистки храмове на
Патан – най-стария град в долината на Катманду. И тъй като
имаш късмет да попаднеш тук на големия непалски празник
Дасаин, богатството на цветове, костюми и човешки физиономии няма край. Както и в Буданат, светилищата са
мултирелигиозни, а празнуващите богомолци са не само индуисти. Колкото Дасаин е приповдигнат и ведър,
толкова е и кървав. Този празник чества победата на богинята Дурга над силите на злото в лицето на демоничния бивол Махисасура. Макар и пазителка на доброто, Дурга е кръвожадна богиня, поради което Дасаин се отбелязва с обилно
кръвопролитие. В неочаквано масово за вегетарианска култура жертвопринасяне на животни биват изклани стотици кози и безброй кокошки. Може би по принуда на традицията дори вегетарианците – а повечето непалци са такива – на този ден хапват месо.

Обратно към града минаваш през най-почитания индуистки
храм в Непал – Пашупанипат, построен в чест на бог Шива
през XVII век край бреговете на свещената река Багмати – непалския еквивалент на Ганг. Както във Варанаси, и тук речният бряг е осеян с погребални площадки, на които почти по всяко време горят клади. Кремацията в индуизма е сдържан ритуал, без публика. В Пашупанипат обаче туристите са винаги на първа линия с готови фотоапарати и видеокамери.

Хубаво е да запечаташ впечатленията си, но понякога е по-добре да ги съхраниш само в сетивата си…

За да стигнеш до Сваямбунат, древния знак на Катманду,
вземаш велорикша. Уж за побързо. И веднага съжаляваш за
избора си, като виждаш с каква мъка хилавото момче натиска
педалите по баира. Накрая не издържаш и слизаш, продължавайки пеша.

Какво да се прави, не от всеки става колонизатор

Исторически Сваямбунат е будистки храмов комплекс, импозантно разположен на върха на горист хълм извън града. Ала както при повечето религиозни средища в Катманду и тук нещата се сливат. Редом до будистката „гомпа” (манастир) се издига индуистки „махавихар”. Будистки монаси във виненочервени раса вглъбено обикалят извисената ступа в скосената ръждива светлина. С екстравагантни прически и макиаж индуистки „садху” (свят човек), облечени в ярки оранжеви одежди, охотно позират на чуждестранните
туристи с надежда да изкарат някоя рупия. Цели фамилии макаци дяволито обикалят наоколо в очакване да се почерпят с ориз или сладки, щом се остави храна в приношение пред изображението на някое божество.

Сполучливо Сваямбуван носи прякора„маймунски храм”.

По стръмното каменно стълбище, съставено от кой знае колко стъпала, слизаш назад към долината. В клоните на притъмнелите дървета се боричкат маймуни. Пред входа към хълма блещукат стотици месингови лампички, горящи с претопено масло, които непалците палят в огромни количества по случай Дасаин. Сред множеството от празнично облечени хора налучкваш обратния път към
Тамел. Благославящ „садху” върви сред тълпата и срещу монета мацва за здраве с червено багрило челото на желаещите.

Предупредителните тромби на велорикшите ехтят наред
с автомобилните клаксони. В настъпващата вечер градът се
прибира по домовете си. За разлика от жителите на Катманду чуждестранните гости ще останат до късно навън в търсене на забавления. Ресторантите и баровете се изпълват с глъч. Рок групи свирят на живо евъргрийн хитове. Докато се двоумиш къде да влезеш за вечеря, млад непалец приближава и дискретно ти нашепва несменяемата от десетилетия тамелска мантра:

Smoke, hash, marihuana, best quality!

Отказваш със знаеща усмивка и изведнъж ти просветва, че колкото и осъвременен и различен да изглежда градът, Катманду винаги ще намери начин да се покаже такъв, какъвто го желаеш. Единственото изискване е
да отидеш там. Отново.