“…5.25 сутринта, местно време. Температура 38° С. Влажност…” Гласът на стюардесата реди зашеметяващите думи и горещата действителност бавно си пробива път в замаяния ми мозък след два безкрайни дни, прекарани в самолети на Аерофлот и на московското летище. Знойният Делхи посреща с безразличие поредния оглупял от вълнение пътешественик.
Толкова бях уморена и изтощена, че дори не успях да се паникьосам, когато открих, че никой не ме чака, въпреки уговорката с хотела, в който имах направена резервация. Жегата все още не ме беше смляла докрай и с последните остатъци жизненост набързо уредих обмяната на малко валута и наех такси.
Запалих цигара с облекчение след дългия полет и се загледах през прозореца на таксито, докато
потта бавно превръщаше дрехите ми в мокри парцали
Започвах също така бавно да осъзнавам наличието на странната миризма, която щеше да ме преследва из цяла Индия и с която накрая така щях да свикна, че дори нямаше да я забелязвам.
Гледката покрай шосето не бе въодушевяваща: купища боклуци, стари автомобилни гуми, стъкмени как да е неугледни постройчици и навеси, щъкащи полуоблечени хора и тази особена миризма бяха първото ми впечатление от Индия.
Таксито навлезе в Пахаргандж, квартал на Делхи, известен с най-евтините хотели, и сега вече нагазих в действителността: из улиците се движеха равно количество хора и крави -–и двата вида пишкаха, когато им идваше нуждата, с еднакво спокойствие на духа и презрение към условностите. Изясняваше се произходът на една от съставките на странната миризма. Впрочем кравите вършеха и други свои нужди. Бързо се научих да стоя на почетно разстояние от тях, едва ли защото бяха свещени. Пък и изглеждаха доста страшнички, големи и с един такъв гладен поглед, като нищо захапват я дрехата ти, я раничката ти, я нещото в ръката ти – може и да става за ядене. Виждах ги как протягат врат и захапват плодове или каквото и да е зеленище от сергии.
Видях хора да изсипват остатъци от храна на улицата и тъкмо да се възмутя и ето ти ги кравите, които излапаха всичко за секунди, след като разгониха бездомните кучета.
Това в 6.30 часа сутринта. По улиците все още няма блъсканица, тук таме някоя и друга авто- или велорикша, просяци, ровещи из боклуците, сергиите за прословутия индийски масала-чай (черен чай с подправката масала и мляко) обаче работят с пълна сила. Няма индиец, колкото и беден да е, който да започва и завършва деня си без този чай. Да не споменавам безбройните чаши изпивани в промеждутъка. Всички останали магазини и сергии все още не работят, само вратите на хотелите са отворени и вътре дремят нощните регистратори, отегчени и досадени от жегата, недоспиването … и тези навлеци, туристите.
Връхлитам в хотела, където имах резервация, и се опитвам ясно да изразя възмущението си от това, че не са изпратили такси на летището – нула реакция, хич не е притеснен. Искам да ми покажат стаята и о, ужас! – няма прозорец, стените са омърляни със следи от предишни обитатели, подът не е пометен, а
банята вероятно не е мита, откакто е направена
Искам да ми покажат друга – същата.
Слизам долу потресена и моля шофьора да ме закара до друг, набелязан от мен хотел. Регистраторът лениво се намесва и ми казва, че мога да отида пеша, тъй като другият хотел е на 10 м от този. Нямало нужда да харча пари за такси. Въобще не изглежда обиден, че ги напускам, а още по-малко съкрушен, че губи клиент – Пахаргандж е раят за туристите, пътуващи с ограничени средства и ако не съм аз, то някой друг ще наеме мърлявите стаи. В поведението му няма и следа от обида, напротив, гледа да ми помогне с каквото може, стига да не трябва да изразходва много физически усилия.
Освобождавам таксито, мятам раницата на гърба си и тръгвам. 10-те метра ми се видяха като прекосяването на сауна с размерите на Сахара. Установих и колко тежка е раницата ми. Поумнях за нула време – не носи раницата си сам, дори и да става въпрос за 10 метра, не ходи, когато можеш да седиш, и не се скъпи за пари, когато става въпрос да се преместваш от едно място в пространството на друго през дъждовния сезон … и всички стаи са еднакви. Този урок ми струваше доста скъпо – стаята в другия хотел беше на двойна цена, защото нямах останали сили да се противопоставя на пладнешкия им обир, а те го разбраха още щом ме видяха на вратата… и си беше точно толкова мърлява, колкото в първия хотел. Допълзях някак си до нея, пуснах вентилатора и изключих климатика, тъй като бучеше ужасно силно.
Кипях от гняв, но това само ме изтощаваше още повече.
След половин час вече не кипях от нищо – нямах сили и освен това бях взела душ и се топях от удоволствие в прохладата на стаята без прозорци. Е, прохлада е малко относително, тъй като сигурно беше около 30 0С, но за индийските условия по време на мусон си беше прохлада.
Вече бе станало 9 часа. Копнеех да изпия сутрешното си кафе и да се разходя по улиците. Качих се на терасата на покрива, където е ресторантът на хотела, и там жегата ме блъсна отново. Уравних вътрешната си температура с външната като се налях с 2 двойни кафета с мляко, докато бавно набирах психическа сила да сляза долу и да започна тъй дълго мечтаното гмурване в живота на Индия.
Прекрачих входа на хотела и ето ме в жаравата на улицата. Яркосиньо небе и безмилостно слънце, локви от дъждовна вода и урина, кал, боклуци и миризма, сладникава, странна, всеобхватна…. и феерия от цветове!
Магазините вече са отворени, по улицата се движи плътна тълпа от местни хора, отправили се по своите си дела, просяци от всякакви възрасти, туристи, крави и кучета, вело- и авторикши, коли, велосипеди, всичко това придружено с оглушителен шум от клаксони и рекламни викове на амбулантни търговци, пращяща мазнина по сергиите за омлети, бухтички и всевъзможни индийски вкуснотии …
ако имаш кураж да разбуташ мухите и да си купиш
Топло е. Много топло. Нетърпимо топло. Влизам в съседен магазин да търся подходящи дрехи. Излизам от него с няколко найлонови торби, натъпкани с одеяния – по-подходящи за одалиска, отколкото за почтената ми възраст: 2 чифта панталони от полупрозрачна, много тънка памучна материя, които обаче са толкова широки, че като се надиплят по мен почти успяват да скрият цвета на бельото ми, но пък са толкова прохладни – веят се около краката и са чудесни на допир, съхнат за броени минути и са в прекрасни, живи цветове; 2 дълги блузи с дълги ръкави от същата тънка материя – хем ръцете ми да не са изложени на жарещото слънце, хем да покриват допълнително бельото на ханша; чаршафи, защото по хотелите не можеш да разчиташ на чисто спално бельо, а са нужни и за спане по влаковете, както и да се избършеш след душа или да се повиеш с него и да излезнеш на терасата. А бе, чаршафът за пътуващия из Индия е като хавлията за галактическия стопаджия – щом е с теб, всичко е наред.
Първото ми пазаруване не бе върхът на удоволствието, в което се превърна по-късно. Подкована от пътеводителя и от приятелите, които вече бяха посещавали Индия, аз се отнесох към него много сериозно и най-вече изпълнена с чувството, че каквото и да правя, накрая пак ще бъда измамена, което отрови преживяването ми. Разбира се, че цената, която искат за всяко нещо, е поне 5 пъти по-висока от нормалната и са готови да те мамят от зори до мрак и с всички възможни похвати, но пък не искат от теб да ги вземаш на сериозно, приемат шегата от сърце и свалят цената, когато усетят че си наясно с материала… това го разбрах доста по-късно, разбира се.
Вече е 1 часът на обяд, жегата е нетърпима, обезводнена съм и се налага да се рехидратирам бързо. Хвърлям торбите в хотелската стая, взимам душ, изпирам новите дрехи и ги накичвам по въжета, завързани по най-невероятни места из стаята и излизам отново.
Трябва да пия, да пия, да пия!
Мушвам се в съседен ресторант – че кой е луд да седи на терасата на покрива! И кой е луд да ходи в тази жега!
Странната улична миризма не ме изоставя и за миг – малкото ресторантче е изцяло отворено към улицата. От едната страна на входа е касата с ухиления, шумен собственик, от другата – щанд с музикални касети и СD-та, откъдето постоянно звучи чудесна индийска, тибетска и всякаква друга музика. Масичките са подредени навътре покрай стените сред сумрак и прохлада, момче притичва с меню, тефтерче и химикалка, които поставя пред теб. Избираш, записваш и подаваш всичко обратно, така е сигурно, че ще те разберат. Иначе се получават големи каши – я туристът не говори добър английски, я келнерът, я си изрекъл нещо, което звучи подобно на друго нещо в менюто… много са вариантите на темата
“Как стана така, че си поръчах пиле, а ми водят камила!?”
Чакам си храната и зяпам Брауновото движение по улицата. Шарен свят – живописно облечени туристи, крави, не толкова живописно облечени делхийци, крави, просяци, крави, кучета, крави, велорикши, крави, авторикши, крави, леки коли, крави, велосипедисти, крави… Притичват момченца, изпълняващи всевъзможни поръчки. Носят храна за собствениците на магазините, в които работят, носят подноси с чаши чай; носят тези красиви малки пакетчета от увити в зелен лист подправки с няколко капчици лайм, наречени “бетел”.
Дъвченето на бетел води до плюене на кървавочервени храчки по улицата, да не говорим как изглежда устата – сякаш току-що са дъвкали кърваво месо! Дъвчат мъже и жени, плюят мъже и жени! Бетелът е страст, равностойна на тютюна или наркотиците: дъвчат и плюят докато седят в магазина, на стол пред вратата на магазина, вървейки по улицата, докато се возят на рикша, в автобуса, във влака; в самолета – не!
Плюенето е изискана работа – има си ритуал:
оглеждат се, правят крачка към относително свободно пространство, източват врат и… огромно количество кървава течност се озовава пред нечии крака. Интересното е, че не видях нозе, обагрени в червено, което говори, че ритуалът е овладян до съвършенство. От друга страна, доста неприятно е да говориш с човек, дъвчещ бетел. Дъвченето, съчетано с говорене, също е изкуство. Трябва да задържиш в устата си кървавата смес и едновременно да изговориш нещо. И тук има нещо като обиграни маниери – главата се накланя леко назад, долната устна се издава силно напред, така че да възпира течността от потичане и с език, премятащ живителната смес, се издават звуци, за които се счита, че са членоразделна реч. Представи ли си го! Представяш си го. Гледката е ужасяваща! Речта – също.
Похапвам и най-вече пия течности. След като заситих тези неотложни нужди, отворих пътеводителя. От влажността горкичкият се е навинтил, сякаш е бил на студено къдрене. Избирам да отида на Конат плейс и да се помотая из магазините, магазинчетата и сергиите.
В спомените ми от преди 20 години, когато за първи път посетих Индия, Конат плейс е вълшебно място – концентрични кръгове от редуващи се тревни пояси и магазини, магазинчета, сергии в центъра на Делхи с великолепни батици, шалове, сарита, дрехи, гривни, пръстени, украшения, полускъпоценни и скъпоценни камъни, стари и нови накити и
джунджурии, предлагани от тибетските бежанци,
както и от преселници от всички краища на огромната Индия. Беше изключително екзотично място – всяко магазинче и сергия те пренасяше на хиляди километри – от Тибет се озоваваш в Раджастан и после в Тамил Наду, все едно се разхождаш с летящото килимче.
За жалост сега нищо от това не е останало. Осъществява се някакъв нов строителен проект и всичко е разкопано, оградено с прегради, много прах, строителен шум и гмеж – 21 век!
Само след 5 минути вече мислех единствено как да се добера обратно до хотела си, но трябваше да направя и едно посещение от учтивост – и голяма доза практичност – до нашето посолство, за да регистрирам присъствието си в Индия и да оставя на съхранение самолетния си билет и копия от личните документи. Човек никога не знае какво може да му се случи при такова дълго пътуване в толкова далечна страна и е добре да се подсигури за всеки случай. Срещнах се с консула, който като разбра, че имам намерение да обикалям 6 месеца из Индия, изхълца и заяви, че ще се срещнем отново само след месец, тъй като едва ли ще издържа по-дълго тук. Милият! Явно не смяташе, че Индия е най-успешното му назначение. Усмихнах се любезно и казах, че всичко е възможно: може да се видим след месец, а може да се видим и след повече. Разделихме се след още няколко светски приказки и го видях отново точно след 6 месеца!
По пътя обратно към Пахаргандж шофьорът на рикшата се опита да ме кандърдиса да посетим някакви магазини с “най-хубавите и евтини стоки”, но не се поддадох. Това е начин шофьорите да припечелят нещо, като всъщност туристът заплаща стоката много по-скъпо от нормалната цена заради комисионната им. Е, и те са хора,
а пък туристите за какво ли друго съществуват, освен за да бъдат ошушквани
от местните навсякъде по света.
След един освежителен душ се качих на терасата и започнах да преживявам случилото се през деня. Оказа се потискаща задача. В главата ми се въртяха 3-те мърляви, чорлави и дрипави момиченца, които изтръшкаха пакетчето ми с бонбони по един невероятен начин. Примъкна се Мърличка и с онези прекрасни, меланхолични азиатски очи заби стрела в сърцето ми. Ръцете сами извадиха пакетчето и ѝ подадоха 3 бонбончета. После се примъкна Чорличка и с усмивка протегна ръка. Хоп, други 3 бонбончета се озоваха там. Дрипличка дори нямаше нужда да протяга ръка, аз вече ѝ подавах 3 бонбончета. Ама Мърличка броела много бързо и вече беше наясно, че в пакетчето има още 2 бонбона и хайде! пак застана пред мен с протегната ръка. Дадох ѝ предпоследното, а тя дава знаци с ръчичка – давай и последното, че… дяволите те взели! Да не мислиш, че не мога да броя! Да се смееш ли, да плачеш ли!
Ами мъжът, който ходеше по петите ми и тихичко настояваше : “обяд, обяд, обяд..”. Ами жената, която сутринта залиташе по улицата, влачейки голям чувал с отпадъци! Когато я заведох до сергията и я попитах колко яйца иска в омлета си, тя показа два пръста. Аз реших, че две яйца са твърде малко за толкова много глад в очите и я попитах не иска ли повече, а тя отказа – две ѝ били достатъчно! Предполагам, че дори да бях взела повече, стомахът ѝ нямаше да може да го побере…
Не цяла Индия е такава! Истината е, че видяното през този първи ден ме изпълни с отчаяние – не тази Индия виждах в мечтите си цели 20 години.
С тези мъчителни преживявания от деня, плюс изтощението от горещината, влагата,
неистовият шум и блъсканица, въртопът от цветове,
аз внезапно осъзнах, че съм и уплашена! Уплашена от това, че за първи път в живота си се оказвам сама сред една твърде чужда култура, на хиляди километри от познатото, близкото, известното. Всичко наоколо изглеждаше странно, заплашително, враждебно и опасно! В един момент през главата ми профуча мисълта: “Какво правя тук!?” Изобщо не си направих труда да я спра и обмисля – оставих я да се загуби из дебрите на субконтинента. Сигурно още се лута там, освен ако не се е завряла в нечия друга глава и по този начин да си е осигурила завръщането в “цивилизацията”.
В този момент реших, че моето лекарство ще е да се махна от Делхи колкото се може по-бързо. И без това в плана ми не фигурираше дълъг престой тук. Пристигането ми в Индия по време на мусона бе определено от факта, че това е единственият сезон, в който човек може да пътува из Хималаите и да посети Ладак, западния край на тибетското плато, на 1240 км от Делхи и 3500 -4500 м надморска височина. Речено-сторено! Веднага се обадих в туристическото бюро на хотела и резервирах билет за автобуса до Манали, вратата към Ладак, за вдругиден вечерта. Така щях да имам още един свободен ден да купя някои необходими дреболии и да приготвя раницата си спокойно.
Следващия ден прекарах в мързеливо шляене из магазините и ресторантчетата на Пахаргандж. Купих още дрехи, шампоан, балсам, сапун, прах за пране и най-вече книги. Тук си загубен без книга за четене. Можеш да прекараш часове в някой ресторант само на чаша кола, четейки си на воля, но ти трябват най-вече за вечерта в хотелската стая.
Купих и прословутите катинар и метална верижка – за пътуващия из Индия те са нещо като кръста за черквата, минарето за джамията или по-скоро хапчетата за хипохондрика – най-вече не ги използваш, ама си ги мъкнеш. Виждала съм раници, чиито собственици залитаха под тежестта на катинарите, заключващи всеки цип по тях или раници с обшивки от метална мрежа и какви ли не още варианти на тема катинари и катинарчета. Виждала съм и врати на хотелски стаи с огромни катанци по тях – все си представях гледката, ако им се припишка и трябва бързо да отключат! Всичко това е
поради налудничавия пътешественически мит,
че вещите ти са непрестанен източник на копнеж от страна на местните. Чудя се как се е породил, като имам предвид мръсните чорапи и изпокъсаните фланелки, с които обикновено е натъпкана една раница – това да не са ти самсонайтите на ония, дето отсядат в Хилтън, я! Така и не разбрах защо мъкнах моите из половин Индия!
Няма да забравя момента, в който ги изхвърлих без колебание. Беше във Варанаси и в хотела ми имаше солидно количество пушачи на хашиш, бродещи из коридорите с празен поглед. Като нищо можеше да намеря някой проснат на леглото ми. Помислих, че тук вече катинарът ми е намерил своето жизнено поприще. В ранни зори на деня, в който заминавах за Катманду, Непал, приготвих спретнато багажа си върху леглото, щракнах катинара и се качих на терасата за последно кафе с изглед към изгряващото над Ганг слънце. Всичко бе чудесно, слънцето огря мътните води, насладих се за последно на миризмата на изгоряла плът от погребалните клади на кея под хотела, кафето бе изпито. Дойде време да грабна раницата и рикшата да ме отведе до мястото, откъдето тръгваше автобусът. Да, но не, бе дошло времето да се чудя как да отключа катинара – ключът бе останал, спретнато пъхнат в джоб на малката ми раничка, вътре в стаята. Повиках администратора, той погледна катинара и отдъхна с облекчение – бил индийски и лесно щял да бъде срязан. Това и му се случи на моя катинар и след 10 минути вече бях в рикшата, летейки към автобуса, не че се налагаше да бързам толкова, защото автобусът се появи с 3 часа закъснение!
След този кратък екскурс в катинарената Майя се връщам отново към Делхи.
Лежах отпусната на леглото, една крава също лежеше отпуснато, но от другата страна на стената, и мучеше отвреме навреме – отговарях ѝ, за да не се чувства самотна, и продължавах да прекарвам през ума си списъка на нещата, които вземам и тези, които оставям на съхранение в хотела до връщането си след около месец. Заминавам, заминавам, заминаваааам! За Ладак! Тази вечер! Отървавам се от Делхи, от нищетата, хаоса, мусона! Сега вече ще да видя истинската Индия!
(следва продължение)
0 Коментара