Дубровник е красивото клише на Хърватия. Популярен, лустросан и величествен град, който си го мери с Венеция. Нещо като нашата шопска салата – тъпчем чужденците с нея заедно със задължителния въпросителен поглед: гуд, а?, сякаш те никога не са яли нещо по-вкусно.
Но откраднатата красота на Хърватия, която оставих в сърцето си, е другаде. В Далмация. Не е необходимо да си Круела Девил, за да се влюбиш в Далмация, „далматинците“ и техните Сплит, Кащела, Примощин. Самите имена на градовете са сякаш извадени от „Господарят на пръстените“ – Трогир, Задар, Риека…
Хърватия е една много емоционална и топла страна.
Независима едва от 1990 година и никога преди това, тя винаги е стояла здраво стъпила на картата на света. Най-често като част от велики империи, тоест част от цивилизования свят.
Никога не съм писал пътеписи. Дори ми е неудобно, защото не знам правилата. Сигурно трябва да спомена нещо за „безбрежните гледки и изумруденото море”… Но аз не знам кой точно цвят е изумруден. В миналото Марк Твен написва нещо като пътепис за Позитано и Амалфи в Италия, с което в взривил възприятията на света за красивото. Това беше и моят културен шок за Хърватия. Зеленина, палми, море, сходен език, учтиви магазинери, целогодишно работещи хотели, в които персоналът изглежда така, сякаш това, което върши, е най-важното на света. Местна и вкусна храна навсякъде. В бензиностанцията, в малкия хотел, на пазара и в най, ама най-обикновеното ресторантче.
Хърватия е страна, в която си личи, че всичко е стопанисвано. Няма пустеещи земи. Има малки дворчета, в които гледат зелки, маслини и мандарини.
Хубави пътища, малки летища
Представям си каква гъзария е била Хърватия през 60-те и 70-те, когато Тито е канил целия европейски елит на яхтите си и го е пръскал из островите на неговата Адриатика. Как най-големите звезди на шоубизнеса са идвали в Югославия и тя просто е била част от календара на живота им в стил долче вита.
Познавали са динарите, макар че са плащали с марки. Опитвали са да говорят сърбохърватски и са въртели колце около плетените столове на модните барчета или в хотел „Пентхаус”… Хърватия е цъфтяла.
Сега би трябвало да е повехнала. Напротив. Махмурлукът от промените и загубата на невинността й не са й се отразили. Може би хърватите просто са прибрали проблемите си в най-дълбокото им мазе, защото на живота по адриатическите крайбрежия не му отива да бъде повехнал. Да бъде полуживот.
Все едно си в Италия. Всичко е толкова средиземноморско –
архитектурата, градовете, къщите, духът.
.jpg)
Сплит също. Носи славата си на избран. На посочен от Диоклециан. Единственият римски император, който добровлно напуска трона си и не е убит от някой Брут…
Колко е важно това? Много. Защото римските императори, владеейки целия известен и примамлив навремето свят, са имали възможност да изберат да построят където пожелаят своите дворци и вили. Но Диоклециан е харесал Сплит. И когато се разхождаш в град, в който руините са на Диоклециан, а не на Дон Коце, и въздухът те облагородява.
Не си ти, когато си гладна
Ми хапни! В Далмация има много за ядене. Само домашно. Навсякъде. Меса, зеленчуци, риба – каквото пожелаеш! И парче хляб да ти дадат, го приемаш като гурме. Дали шеф Златко Маринович в собствения си „Нощромо“ ще ти сервира риба тон със задушени зеленчуци и пастиран сос от мандарини, или ще ядеш фюжън във „Фига“ е все едно. Разликата е в интериора и менюто. Приликата – в качеството. И в това, че няма меню. Предлага се, каквото са хванали рибарите, каквото са докарали фермерите на пазара днес. Ако има октоподи – октоподи, ако дядо Младжан от Сухи Поток е докарал прошуто – има. Ако не е донесъл, защото любимият му „Хайдук“ е загубил от „Динамо“ (Загреб) и на бай Младжан изобщо не му е до пазар – сори. Няма хубаво прошуто.
Карам Опел Каскада кабрио. Нищо, че е ноември. Ако ми стане студено, значи е дошъл ноември и в моя живот… Още ми е рано. Пък и това комби са го измислили така, че да не ти е студено. От летището по крайбрежната улица потъвам в Сплит. Гледам да попивам спокойствието, аромата и делника на Далмация. Дошъл съм за малко. Искам да не съм дошъл за малко. Ех, ако бях доктор или инженер, ако имах някаква конвертируема професия, бих останал веднага.
Нямам конвертируема професия. Имам само сетива за Хърватия.
И две коли. Качвам се на Инсигния Кънтри турър. Личи си, че съм чужденец. Хърватите са свикнали с чужденци, които лесно свикват с хубавото. Гледат ми зеления пуловер. На светофарите другите коли гледат моите опели и си мислят, че като пораснат, искат да станат като тях.
Пътувам. Гледам малки селца с кокетни площадчета и всичко извън тях не е по-малко кокетно. Няма ръбове, няма нерви, няма несъответствия.
.jpg)
Пътят ми към дома е едно кратко сбогуване с Далмация. Как ме е яд, че не съм пленителен разказвач на туристически приказки! Знам какво съм видял, но то е по-богато от това, което съм написал. Много по-богато. Това не е сбогом, а довиждане. До следващия ми живот, когато дано бъда Марк Твен.
0 Коментара