Наричат го „Храмът на новия ден” и е толкова популярен, че е трудно да посетиш Тайланд, без да го видиш в някоя туристическа брошура или на плакат с устремените му към небето пагоди. Нищо чудно, след като това е символът, избран от тайландското министерство на туризма, с който да рекламира страната като
най-добрата туристическа дестинация в света.
Наистина Уат Арун (Wat Arun, The Temple of the Dawn) заслужава цялото това внимание и статута на един от най-посещаваните храмове в Банкок. Острите му кули, централната от които със своите 82 метра е считана за най-високата в Тайланд, посрещат първи изгрева на слънцето и блестят с хилядите разноцветни порцеланови късчета, които по-криват стените им.
Уат Арун е впечатлителен сутрин, когато градът се събужда, но е още по-красив вечер, когато пурпурният залез обгръща пагодите и създава усещането за нещо тайнствено. Дори името му съдържа елемент на източен мистицизъм – Aruna е индийски бог на утрото.
Привлечен от романтиката в това име, решавам, че пътуването ми до Банкок не би било пълно, без да видя Уат Арун. Той се намира отвъд Реката на кралете, Чао Прайа (Chao Phraya River), в Тонбъри (Thonburi) – древния квартал на града, и дотам няма удобен транспорт.
Стигането до храма само по себе си е малко приключение. От последната спирка на надземното метро (Sky Train) се насочвам към реката, където ме спират различни “туроператори”, предлагащи тур с дълга лодка за 1000 бата. Пояснявам, че искам да използвам обществения транспорт, но те не се отказват, започват да настояват, че такъв до Уат Арун няма. След вежлив отказ ги подминавам и от понтонна спирка точно до тях се качвам на градското корабче, което се движи по Чао Прайа. В него кондукторът ми къса билетче за 12 бата. Пътуването по реката е интересно, на всяка спирка екипажът отзад дава различни звукови сигнали със свирка, за да може капитанът, който няма добра видимост,
да приближи корабчето, без да се блъсне в кея,
след което пътниците слизат и се качват със завидна лекота.
Когато минаваме край храма, доста от тях се обръщат към него и с ръце, събрани за молитва, се покланят по три пъти. В този обикновен жест не се усеща претенция – Уат Арун продължава да бъде свещен за жителите на града въпреки комерсиализацията и масовия туризъм.
На осмата спирка (Н8, Tha Thien Pier) слизам и аз. Там се прехвърлям на ферибот, който за три бата прекосява реката на всеки десетина минути. Така само за 15 бата стигам до легендарния храм.
На това място преди повече от двеста години, след погрома на старата столицата Аютая, генерал Таксин акостира корабите с оцелелите воини и намира спокойствие в малък параклис. Завоевателите от Бирма не само са разграбили всичко в Аютая, но са я сринали напълно със земята. Градът е изоставен на джунглата, а Таксин е принуден да се спусне по Чао Прайа, за да търси друго, по-стратегическо място. Според легендата в това ранно утро и в този малък параклис го спохожда някакво прозрение.
Таксин решава, че тук ще изгради новата столица и при този параклис ще се издигне кралският храм. Така започва поредното възраждане на Сиам (старото име на Тайланд). По-късно Таксин отблъсква войските на Бирма, обединява множество малки кралства в единна държава и предприема успешни военни кампании в Камбоджа и Лаос, откъдето връща обратно легендарния Смарагдов Буда, най-важния символ за будистите. С тези смели действия находчивият генерал печели огромна популярност сред народа, самообявява се за крал, но за жалост с времето започва да става все по-деспотичен и жесток. През всичките тези турболентни години Уат Арун си остава любимото му място до такава степен, че в резултат на растящата параноя и ексцентризъм прогонва монасите, за да може
да медитира в храма напълно сам.
След смъртта му столицата е преместена отвъд реката, на по-лесния за отбраняване остров, но Уат Арун не е изоставен и дори запазва статута си на кралски храм, въпреки че Смарагдовия Буда вече не се пази там. Следващите крале Rama II и III предприемат редица ремонтни работи, при които централната кула е издигната до сегашните й внушителни размери, на монасите им е позволено да се завърнат и храмът отново започва да функционира като един от центровете на будизма в страната. Днес гражданите на Тайланд могат да го посещават свободно. За туристите входът е 50 бата.
По алеята, водеща към комплекса, са наредени цветни картонени фигури на богове и танцьори в национални носии. Група шумни туристи с американски акцент се снимат за спомен, поставяйки лицата си в оставените за целта отвори. Точно когато апаратите им щракат, отнякъде магически изскача „персонал”, който настоява да му бъдат платени по 50 бата на снимка. Туристите спорят, че никъде няма надпис, предупреждаващ за подобна такса, но нямат успех – принудени са да извадят портмонетата си. Всички обаче запазват доброто си настроение.
Пред входа ме посрещат два огромни демона, излезли от Рамакиен (Ramakien), тайландския вариант на Рамаяна. Те са толкова внушителни, че ме карат бързо да забравя за комичната ситуация с американците. Гигантите стоят на стража срещу лоши духове. Зеленият демон вляво се нарича Тасаканта (Tasakantha), а белият вдясно е Сахасадежа (Sahasadeja).
Между тях влизам в широкия двор на висока църковна постройка (Ordination Hall) с извит двоен покрив. В сенчестия навес по периферията на двора са наредени 120 облепени със злато статуи на Буда. Те държат ръцете си в най-често срещания по храмовете жест: Buda subduing Mara, митологичен момент, при който Буда не се поддава на сексуалните изкушения, изпратени от лошия дух Mara, и така стига до прозрение.
Изходът вляво води до четири камбановидни пагоди с интересна тухлена постройка между тях. В нея се пази Стъпката на Буда, често срещана реликва в будистките храмове. Там в една сенчеста ниша попадам на пилигрим, отпуснал се върху хладния каменен под – вероятно най-разумното нещо, което би могъл да направи човек в такъв горещ ден. За да не го безпокоя, се изкачвам от другата страна. Пред стълбите от двете страни висят по четири тежки камбани. Посетителите, минаващи край тях, ги удрят методично, без да пропускат нито една, вероятно за здраве и сполука. Странно, дълбокият камбанен звън изобщо не безпокои спящия пилигрим.
В двора има още доста градини и сгради, сред които можеш да се разходиш. Повечето от тях са част от манастира, където монасите живеят и се посвещават в учението на Буда, но безспорно най-интересен е комплексът с петте високи пагоди. Формата им се различава до голяма степен от мнозинството подобни в другите храмове на Банкок.
Стилистиката им е повлияна от кхмерската архитектура, използвана някога в Аютая, и затова се наричат пранг (prang). Тези, които приличат на камбана, са в тайландския стил и се наричат чеди (chedi).
Още с влизането се усеща, че комбинацията на различните постройки не е случайна и че в тяхната симетрия се крие някакъв смисъл Високата централна пагода символизира планината Меру, център на вселената и дом на боговете според будистката космология, а четирите пониски пагоди, разположени на всяка страна, са четирите вятъра на света.
На върховете им се вижда Пай (Pai), бога на ветровете, който язди кон, а между тях са разположени богато украсени постройки, съдържащи статуи на Буда от различните периоди на живота му: раждане, медитация, проповядване и прозрение.
В основата на всяка от тях започват тесни стълби, които се изкачват по основната пагода. Те са толкова стръмни, че последната, почти вертикална секция е затворена. Стълбите водят до две опасващи кулата площадки, които представляват различните нива на “небесата”. Оттам можеш да видиш надалеч извивките на реката и храмовете с двореца на другия бряг. Нагоре по кулата са накачени други герои от Рамакиен, от които познавам индуския бог Индра (Indra), яхнал неговия триглав слон Ерауан (Erawan).
Докато се разхождам по площадките, разглеждам украсата на стените и осъзнавам, че мозайката, толкова впечатлителна отдалеч, е съставена всъщност от цветни парчета на счупени вази, блюда и други порцеланови съдове. Това може би е първият в света пример за успешна употреба на вторични суровини. Строителите на Уат Арун са намерили добро приложение на тоновете баласт, които търговските кораби, пристигащи от Китай, донасят в трюмовете си. Порцеланът по стените на Уат Арун не е единствената му връзка с Китай. Генерал Таксин също има китайско потекло (от страна на баща си) и до известна степен дължи успехите си на добри дипломатически отношения с Китай и подкрепата на богатото китайско малцинство в Сиам. Вероятно затова навсякъде в комплекса се виждат статуи на древни китайски воини и митични животни.
Докато обикалям пагодите, съм привлечен от монотонно пеене. Под импровизиран сенник край оградата откривам група поклонници, седнали пред будистки монах, който напевно чете имената на техни починали близки, а може и техните собствени имена с молитва за благоденствие. Тук отново съм свидетел на завладяващата невинност у тези хора, която видях в корабчето по пътя насам. Службата не е сложна и свършва бързо, други няколко души заемат местата им, а следващите търпеливо чакат реда си. Има нещо трогателно в този обряд, всичко е ясно въпреки езиковата бариера. Универсалната му човещина ме кара да се върна при камбаните край Стъпката на Буда, за да ги ударя последователно, без да пропусна нито една.
Накрая един любопитен факт: Арун е само краткото име на храма, пълното му име е Арунраджаварарам Раджаворамахавихара (Wat Arunrajawararam Rajaworamahavihara). Може би някой ще се опита да го произнесе.
0 Коментара