Исландия – райският остров с мирис на сяра

Към Исландия тръгнах един следобед от централната алея на парк „Горки“ в Москва. Там – сред балони, тротинетки, тетки и айсберги от сладолед, стояха стройно аранжирани в редички 100-те най-красиви пейзажни фотографии за годината на National Geographic. От тези сто най-причудливи кътчета на земята, дванадесет бяха от Исландия – повече от която и да е друга страна на планетата. В този момент започнах мислено да си събирам багажа.
За изкушените от цифрите, територията на Исландия е 103 001 кв. км, или малко по-малка от тази на България. За изкушените от поетичните сравнения, това не е нищо повече от камъче в обувката на земята,

млечния зъб в усмивката й, изтърсака

Този северен остров е един от най-младите масиви на планетата и поради това – все още  неулегнал и твърде неуравновесен.

Дължи съществуването си на сблъсъка преди милиони години на северноамериканската и евразийската тектонични плочи, които днес вече се отдалечават една от друга с 1 до 20 см годишно. Това увеличава както разлома между тях, така и територията на страната. Хубавото на това несъмнено дистанциране в трансатлантическите отношения е възможността съвсем реално да бъде изграден мост между двата континента. Така Исландия е единствената точка на земята, където можете да прекосите разстоянието от Европа до Северна Америка пеша. И точно затова става все по-любимо място за двойки от двата континента, които искат да си кажат онова незабравимо „Да“ под звуците на сватбения марш.

В известен смисъл тръгването ми към Исландия също бе вричане в любов, без да имам представа какво точно ме очаква. Когато самолетът ни започна да се снишава над Рейкявик, вече минаваше полунощ. Исландското слънце обаче още не си беше легнало. В тези летни месеци то страдаше от хронично безсъние и нямаше нито веднъж да залезе напълно, нито пък да изгрее. Така фотографските ми амбиции за красиви като фототапета на баба ми снимки с изгреви и залези трябваше да бъдат изоставени за други годишни времена. Както се казва в свещените книги – „Има подходящ сезон за всяко нещо. И време за всяка работа под небето.“

А в полунощ небето бе златисто-розово.

Под него в тъмни сенки се разгъваха всички възможни нюанси на зелено. На места се издигаха високи колони от пара. С присъщия на глупостта ентусиазъм веднага реших, че това са гейзери, макар че вероятно са били геотермални електростанции.

Така или иначе, магията на този остров е замесена с огън и вода. Океанските вълни обливат черни като пепелища базалтови плажове. Бляскави ледници се спускат към безлюдни полета от застинала лава. Водата в минералните извори ври и кипи. Върховете на вулканите се огъват под корони от облаци, а те се оглеждат в топлите тюркоазени езера, изпълнили още дишащите кратери. Водопадите са навсякъде – невинно малки или гигантски, понякога високи, понякога широки, столетници или родени миналата седмица. Водопадите са буквално под път и над път и непрекъснато се борят за надмощие с малките двулентови магистрали. Те се извисяват в задните дворове на къщите, преливат от планинските хребети и се спускат като театрална завеса в мизансцена на всяка пощенска картичка. Исландия е страната, където водопад, чиято водна маса на моменти се доближава до средната за Ниагара, може да бъде частна собственост. Такъв е случаят с Gullfoss, който е подарен от притежателя си на държавата едва през 1975 г.

Не знам на какво мирише в ада, но на този чист, райски остров бълбукащите кладенци от вода и тиня миришат на казани с вряща сяра. Особено силно това се усеща на едно от най-извънземните места на земята – местността Hverarönd. Там почвата е толкова богата на различни соли, че

погледната отгоре, прилича на платно на Джексън Полак,

а димът и парата, които излизат от недрата й, носят цялото богатство от аромати на земната кухня – развалени яйца, гниеща храна, прегорял катран.

И ако за света Австралия е родният дом на кенгуруто, Япония – на покемоните, Аржентина – на Лионел Меси, то за повечето от нас Исландия е онова място върху глобуса, където има гейзери. Самата дума „гейзер” звучи почти еднакво на всички езици, тъй като произходът й е свързан с името на най-стария познат такъв извор в Европа – Geysir. Той избълбуква в Южна Исландия още през XIV век и почти до началото на XX век е притежание на местен фермер.  След това сменя многократно собствениците си, докато през 1935 г. е подарен на държавата. Може би уморен от това прехвърляне от ръка на ръка, днес Geysir далеч не е така активен, както други гейзери в околността. Но историята в крайна сметка се пише не от победителите, а от граматиците, а те са решили, че всички останали близо две хиляди горещи фонтана на планетата ще носят неговото име.

Пътуването из Исландия е като

отваряне на кутиите с подаръци след рожден ден

Имаш някакви очаквания, но никога не си сигурен какво точно има в следващата. Картините се сменят с неочаквана бързина. Всеки по-голям завой разопакова нова гледка – огромни пространства, покрити до самия хоризонт с дебел, почти отровно зелен мъх, след това разливащи се в черно и червено планински вериги, бялото на снега по върховете, синьото на езерата и фиордите, жълтото на пясъчниците, гълъбово-сивото на тънката мъгла.  Това непостоянство на пейзажа е съпроводено с още по-голямо метеорологично непостоянство. Както ми каза една засмяна възрастна сервитьорка с лилава коса и татуировка на рамото: ако не ти харесва времето, госпожице, изчакай половин час и ще е, както го искаш. По нашите български стандарти лятото е студено. Дневната температура рядко надвишава 15 С. Но ако се допитаме отново до исландците, то

няма лошо време, има само неправилно подбрано облекло

Въобще исландците правят впечатление на ведър народ, със солидно самочувствие и с не по-малко чувство за самоирония – една неприлично добра комбинация. През острова през последните десетина века са се отбивали и понякога оставали френски моряци, немски търговци, ирландски монаси и, разбира се – много викинги. Независимо от това Исландия и днес си остава най-рядко населената държава в Европа. Общото население е едва 330 хил. души. Това обяснява защо вече има апликация за телефони, която преценява

доколко има роднински връзки между хора, които искат да създадат семейство

Така както обещаваха, исландците наистина биха могли да дойдат всички на стадиона, ако отборът им се бе класирал за следващия кръг на европейското първенство по футбол. Но играта с топка далеч не е единственият им повод за гордост.

Исландия може да се нарече най-старата парламентарна демокрация в света, чийто парламент Althing с известни прекъсвания работи от 930 г. до днес. Страната е в първите места на световните класации по качество на живот и на дъното, когато се отчита степента на икономическо неравенство или нивото на безработица. Исландия е сред десетте най-зелени икономики, а хората там са сред най-щастливите и най-здравите. Исландците имат и най-свободния достъп до интернет  в света (95%). Благодарение на многото геотермални източници произвеждат най-голямо количество електроенергия на глава от населението. Страната се нарежда сред първите и по инвестиции в научни разработки, което по някакъв усукан начин може би е свързано с факта, че това е държавата с необичайно висок процент на хора, които

определят себе си като атеисти

Всъщност един рус ангел на име Сандра с очарователната усмивка на дявол обобщи най-точно преобладаващата религиозна доктрина на острова. Докато ме разхождаше из кривите улички на старата част на Рейкявик, тя разказваше как понякога спират строежи, само за да бъде запазено дадено дърво или скала. И някак между другото подхвърли: „Ние сме християни. Не вярваме в магии и елфи, но когато видим дърво или камък на елф, винаги ги разпознаваме.“

Според Global Peace Index, Исландия е най-спокойната страна в света. В Рейкявик единствената сграда с охрана е тази на американското посолство. Макар че една трета от хората притежават оръжие за лов, действащите около 700 полицаи носят само палки. Отново според авторитетното мнение на Сандра – по-скоро ще видя северно сияние през лятото, отколкото полицай в центъра на града.

И ако набързо изброеното не е достатъчно впечатляващо, то скритото оръжие на исландците е заровено в една малка барака в центъра на Рейкявик, където несъмнено се приготвя най-вкусният хот-дог на света – факт, официално потвърден от самия Бил Клинтън. А както светът добре знае, Бил Клинтън никога не лъже.

Хотдогът със сигурност е един от най-верните приятели на исландците. Моята лична хипотеза е, че мистичната му сила се крие в печелившата комбинация от пресен и карамелизиран лук. На практика той има абсолютен монопол в заведенията за бързо хранене. След финансовата криза през 2008 г. дори гигантът

McDonalds е принуден да подвие опашка и да се оттегли изцяло от страната

Все пак хамбургерът и малките картофки не са храна за викинги. Според древните саги мъжете от севера са отраснали със сурови овчи тестиси и късове гнила акула. За добро или за зло, не опитах нито един от тези деликатеси, но мога с ръка на сърцето и лъжица в устата да свидетелствам за чудесните кулинарни качества на палачинките, пълнени с разбита прясна сметана, за рибената чорба, за супата от мъх или опашките от лангуста.

За любителите на суши Исландия е Островът на съкровищата. Има огромна разлика между това да седнете пред елегантно сервираното си, миниатюрно сашими, полегнало отмаляло върху бял костен порцелан до някой декоративен аквариум в скъп ресторант и това да ядете даровете на морето, така да се каже – направо от ръцете му. Именно в Исландия можете да влезете с лодка в морето, да видите как остъргват с гребло скалистото дъно и после бавно издърпват тежките мрежи. Как след това изсипват стотици морски таралежи и миди Сен Жак направо върху грубата дървена палуба – мокри, дъхави и лъскави. Как с гол в ръката нож моряците отварят мидите, за да ги опитате, докато са още трептящо живи. Може би, звучи ужасно, но пък е ужасно вкусно и по някакъв особен начин –

ужасно естествено и дори красиво в своята примитивност

Все пак гостите със слабо сърце и чувствителен стомах не трябва да се обезкуражават. Съвсем неочаквано по тези географски ширини, в непосредствена близост до Северния полярен кръг, хората познават и високо ценят хубавото кисело мляко (Skyr) и качественото еспресо.

Ако не бяха кафенетата и рибните ресторанти, разходката из Рейкявик би приключила бързо. Градът е относително малък, с население колкото Сливен (около 110 хил. души) и цени като на Пето Авеню в Ню Йорк. Двете главни улици в историческия център и пристанището са местата, където животът се случва. Kъщите са малки, направени сякаш набързо и не за да ги има дълго. Често ярките весели цветове компенсират липсата на особена архитектурна мисъл.  Все пак градът има своите чаровни изненади – например единственият влак на острова, чиято линия се проточва в продължение на цели 6 метра, или единственият по рода си

Музей на фалосите,

в който са представени експонати на най-различни животински видове и не само.

Както винаги, всяко далечно пътуване поражда ситуации, в които някой разсеяно пита откъде сте. Простият отговор „от България“ често се възприема като бърз тест по география за напреднали. И се започват едни обяснения, които са хем смешни, хем леко унизителни. Затова се оказах абсолютно неподготвена за неочакваната реакция на младо момиче, което срещнах в средата на нищото – в едно село с три къщи, стотина разпилени овце и един пораздрънкан снегоход, който трябваше да ни качи до върха на ледникa Snæfell. Още преди да стигна до отработената фраза „От Европа, точно над Гърция, на границата с Турция“, момичето на име Гудрун ми изстреля в упор най-широкоъгълната усмивка и каза: „О, колко хубаво. Ние имаме къща в Созопол.“ Оказа се, че живяла за малко в Дания и тогава ходила с приятели до нашето море. Толкова й харесали прасковите, доматите и слънцето, че убедила родителите си

да купят малък апартамент в новия град в Созопол

След тази среща мислех, че съм приключила с изненадите на тема България, но се оказа, че светът е малък и Родината дебне отвсякъде.

Няколко дни по-късно потънах в мъглите на малкото пристанище Seyðisfjörður. Мястото е известно, защото оттам всеки четвъртък тръгва фериботът за Европа. Обядвах в малко заведение, което беше и кафене, и ресторант, и библиотека с читалня, малък етнографски музей, и очевидно на моменти – импровизирана концертна зала. С други думи – предлагаше всичко най-добро от позабравения чар на читалището и хоремага. Докато се чудех дали да си взема агнешка яхния или супа от раци, момчето на бара любезно предложи на чист български език с лек варненски акцент да помогне със съвет. За моя изненада се оказа от Латвия. Работил като доброволец една година в Казанлък. И за това време бе научил езика. Надяваше се да посети отново казанлъшките рози някой ден, но не мислеше да си тръгва от Исландия. Вече разбирах защо. И не само аз.

Исландия привлича все повече погледи и туристи. Само за 2015 г. техният брой е над един милион. Повечето от тях не са типичните отпускари. Те правят впечатление на успели, относително заможни, физически активни и много любознателни хора. Хвърлят сериозна сума пари, не за да се крият под чадърчетата на коктейлите до басейна, а за да гонят дивото и

да търсят лична аудиенция с майката природа

Преобладаващата част идват със собствен план за престоя си и с трудно скрито отвращение към организирания групов туризъм.  Това обаче едва ли ще продължи още дълго. Вече се надига приливната вълна от големи двуетажни автобуси, пълни с американски и китайски пенсионери. Те се изсипват до някой водопад, правят селфитата си и после екскурзоводката бързо ги подкарва към следващата удивителна природна забележителност.

Забележително за забележителностите в Исландия е, че са абсолютно свободни за достъп. С изключение на едно-две места близо до столицата, никъде не видях някоя лелка усърдно да къса билетчета на входа. И тъй като денят е на практика безкраен, нищо не спира любопитния дух да подкара нозете си в полунощ, за да види някой фантастичен водопад или да се качи на кратера на вулкан. Исландската държава, която взима чудовищно високи данъци от своите граждани, се грижи не само за тяхното добруване, но и за това на гостите им. Труднодостъпните места са старателно обезопасени. Разходите се покриват с публични средства, а посетителят не плаща абсолютно нищо за тази чиста красота.

Чиста красота – ледена земя или райски остров с мирис на сяра…

Тръгнах натам много отдавна от централната алея на парк „Горки“ в Москва. Не съм сигурна, но мисля, че не съм се върнала съвсем. Част от сърцето ми си остана и все още е някъде там – закътано в къщата, покрита с мъх и жива трева, или сгушено до тюлена, полегнал върху къс плаващ лед. А може би посреща деня на върха на онзи вулкан с цвят на обсидиан, който със сигурност ме приближи или до бог, или до звездите – разликата е пренебрежимо малка.