История с автобус, аптекар и монаси по пътя към Хималаите

Нашата пътешественичка Роси се сбогува с Делхи (след като го видя, чу и особено помириса) и поема на своето шестмесечно пътуване из Индия, като се качва на съмнителен автобус, с който се надява да стигне до подстъпите на Хималаите. И за всеобща изненада успява. 

Толкова се вълнувах от предстоящото приключение, а бях и нетърпелива да видя хората, с които ще пътувам, така че набързо направих едно последно преподреждане на раницата, казах сбогом на кравата и се появих във фоайето (силна дума под въздействие на момента), откъдето щяха да ни заведат до автобуса. Бяха ни казали, че е наблизо и не му мислех много как ще мъкна раницата до там.

Уредих съхранението на част от багажа си в склада на хотела и се огледах наоколо. Веднага забелязах двама младежа с огромни раници и същия въодушевен и замаян вид като моя. Явно това бяха спътниците ми. В същия миг във фоайето се втурна едно момченце на около 12 години и много делово започна да ни събира като стадо овце – ми то ние и на такива си приличахме. Грабна раницата ми, хвърли я на гърба си, намести я малко и ни подкара през вратата в бърз тръст. Така си и подтичвахме след него поне два километра. Очевидно понятията ни за близко бяха доста различни.

Най-накрая ни вкара с изплезени езици в някакъв малък офис (пак силна дума), където седяха тримата горди собственици на туристическа агенция и пиеха чай. Сместихме се и ние и зачакахме автобуса. Доста дълго го чакахме –

дойде след около десетина телефонни разговора и близо час и половина неистова скука

Натоварихме се след като някои от нас бяха пладнешки обрани от шофьора и бандата му, които поискаха по 100 рупии на раница! Представяш ли си! Билетът до Манали беше 300 рупии, а те искаха по 100 на раница! Лично аз не им дадох нищо – толкова се бях ядосала след двукилометровото подтичване и час и половиновото чакане, че подадох раницата си с думите, че няма да платя и се качих в рейса. Единият от хотелските ми спътници ме гледаше отчаяно, с надежда, че ще му помогна, но моите сили бяха дотук! Да не споменавам, че имаше и разправия за местата – винаги те слагат назад, а не на мястото обозначено в билета ти, защото раздават по-добрите места срещу бакшиш.

Въобще в Индия шофъорът е бог – може и да те изхвърли от автобуса, ако не му играеш по свирката. Чух няколко разказа от потърпевши – бррррр! Платил, не платил – вън, щом не ти харесва! Обикновено не се стигало до изпълнение на заканата, защото овцата – с добре потиснат гняв, се съгласявала да бъде остригана.

За да бъда честна трябва да кажа, че този вид шофьори се въди само по масовите туристически маршрути.

По другите пътища шофьорът и кондукторът са твоите ангели-хранители:

те те намират и взимат от автогарата, дават ти място до прозорец, показват ти със знаци кога можеш да слезеш да похапнеш или да се измиеш и ползваш тоалетна, а ако се забавиш, тръгват да те търсят и не отпътуват без теб, сочат в посоката, където можеш да видиш нещо интересно по пътя и дори са склонни да спрат, за да направиш снимки, предават те на следващия шофьор или кондуктор, ако трябва да сменяш автобус, да не говорим, че се стараят да спрат на най-удобното за теб място и сред това ти показват с ръка накъде да продължиш.

Но да се върна към пътуването за Манали. Автобусът беше туристически, което ще рече, че седалките бяха меки, облегалките се настройваха под различен наклон и бяха по две от всяка страна на прохода. Не се смей на това обяснение! В нормалните местни автобуси има по три места от едната страна и по 2 от другата и лошото е, че са толкова малки, като че ли са правени за деца! Вярно е, че доста индийци са доста дребнички на ръст, но не е отчетено, че похапват огромни количества от вегетарианската си храна и много от тях стават доста обемисти на ширина. Така че всеки турист гледа да се докопа до туристически автобус винаги  когато има избор.

Най-сетне, след дълги препирни, крясъци, ругатни, сълзи, смях и закачки, потеглихме. Бяхме само чужденци и

сред това вавилонско стълпотворение се почувствах уютно,

у дома. Бях заобиколена от хора, които ползваха моя социален код: знаех какво вършат, защо го вършат и какво значи това. Сред индийците се чувствах като слон в стъкларски магазин.

Повечето бяха млади хора, между 20 и 30 години, но незнайно защо не се чувствах като Метусалем. Вероятно защото пътуващите из Индия са особена порода хора. Голяма част от тях са абсолютни егоцентрици, но признават това право и на другите. Някои просто минават през Индия като част от околосветското си пътуване, което се счита почти за задължително в доста страни – много компании отчитат това преживяване като плюс в СV-тата на своите служители. Други просто прекарват тук най-евтината ваканция на света. Трети си търсят половинката или поне някакво любовно приключение.

Мнозина се реят из Индия и Непал

в търсене на ненамираемото, а именно просветление

Има хора с личностни проблеми, хора, които не се чувстват удобно у дома, на работното си място или в обкръжаващото ги общество. Нещо в душата им се буни, прави ги неспокойни и неудовлетворени, но не могат да го формулират и започват да се мотаят из субконтинта с надеждата, че разнообразни курсове по медитация (йога, випасана, рейки и т.н), а най-вече пушенето на трева и хашиш,  ще им донесат съкровената душевна хармония. Както забелязваш, надявам се, казвам “мнозина” = не всички. А най-малката група се състои от хора като мен – тези, които осъществяват стогодишна мечта :)

Това ми напомни за една съвсем млада двойка българи, с които се заговорих на софийското летище, докато чакахме самолета за Москва. След като чуха, че ще пътувам из Индия и Непал 6 месеца, те се отпуснаха, разбрали, че са попаднали на сродна душа, и ми съобщиха гордо, че ще посетят Индия, Непал и Бутан … за 12 дни! Понечих да изразя съмнение, че 12 дни са твърде малко, но, като видях блясъка в очите им, се отказах. Вместо това ги попитах каква е целта на пътуването им – дали отиват за да видят исторически паметници, религия или начин на живот. Отговориха ми в един глас, че отиват “да се намерят!”. Е, човек винаги и навсякъде може “да се намери” … в смешна ситуация. Не е необходимо да ходи чак в Бутан.  Но да се върна към пътуването, което трае 16 часа и тъй като тръгнахме около 20 ч, значи Манали можеше да ни очаква утре следобед.

Автобусът запълзя с около 10 км/ч –

Делхи е уникален със своите задръствания. Представи си кръстовище, огромно, вливат се 4 многолентови улици; в едната посока пълзи невероятен поток от всякакъв вид транспортни средства, има дори ръчно бутани колички…и слонове; в напречното платно се оформя вълна цунами, като най-отпред вече са се наместили велосипедистите и мотоциклетистите, а зад и над тях се извисяват по-обемистите и тежки коли, автобуси и драконите на пътя – камионите!

Носи се зловещо ръмжене и изригват облаци дим …докога ли ще могат да се удържат! Страховито пропълзяват с по няколко сантиметра и избутват все по-напред леката кавалерия… окото на светофара свети в яростно червено, опитвайки се да наложи своята воля, но май ги дразни все повече… В един миг окото се предава и светва в зелено…майчице!, да не си там! – колите още се изнасят от кръстовището, а цунамито вече се носи и по мое скромно мнение в Индия има много по-малко катастрофи, отколкото логиката изисква.

Ама пътуване беше! На всеки 2 часа спираме за почивка – шофьорите явно вземат комисионна от заведенията, пред които спират, така че ядене, пиене (на разхладителни напитки) и пушене на корем за бандитския екипаж и срещу заплащане за пътниците. Дъни музика, та чак да оглушееш.

Някъде към 2 през нощта автобусът се скапа

на едно пусто, огромно шосе и верният екипаж започна да дири повредата, по едно време един подпали някакъв вестник и го завря в двигателя! Пътниците панически се разбягахме, пък двигателят взе че проработи. Посрамено се върнахме и потеглихме отново.

Подремвах лекичко и от време на време отварях очи да зърна околностите. Потреперих и се разбудих напълно – от студ! В ранната  утрин вече бяхме навлезли в планините и гледката беше чудесна за изтерзаните ни от жегата психика и тела. Движехме се по път, виещ се по склон. От двете ни страни се издигат масиви, забулени в мъгли. От прозореца надолу погледът се плъзга към пропаст, а нагоре – към стръмно извисяващ се склон. Небе няма. Видяхме го чак когато спряхме до един заслон да се поумием и пийнем чай или кафе с мляко, а някои куражлии дори хапнаха омлет. Небето бе тънка синя ивичка, която се провираше през околните върхове. Оттам нататък последва едно лазене и пъхтене по тесни пътища, катерещи се като кози по склонове и стени на урви. Стискахме сърцата си да не изхвръкнат от ужас и се молехме да стигнем живи и здрави. Ами стигнахме! и добре беше, дето не знаехме, че това дотук е било лесното!

Легендите разказват, че Ману, хиндуисткият Ной, слязъл от лодката си в Манали, за да създаде отново човешкия род след митологичното  опустошително наводнение. Манали означава “домът на Ману” и е малко градче на 2050 м надморска височина. Разположено е в северния край на долината Кулу, която е дълга около 80 км, започва на юг при 760 м надморска височина, издига се до 3978 м в северния си край и на много места е по-тясна от 2 км. Всичката тази красота е разположена в щата Химачал прадеш, който представлява преходната зона между равнините и високите Хималаи и се намира в северозападната част на Индия.

Освен че е вратата към Ладак,

Манали е също така Мека за пушачите на марихуана

Тук се правят така наречените “чара”, цигари с трева. Пътеводителят за Индия на Lonely Planet нарича градчето “Амстердам на Хималаите”. Във връзка с тази обвита в сладникав аромат слава преживях доста силен стрес, за който ще ти разкажа в следващите редове.

Настанявам се в един очарователен старинен хан от времето на Ману, с дървени шкафове по стените, нишички за кандила и свещи, огромни плъзгащи се дървени прозорци и чаровни веранди, и още по-чаровен двор с цветна градина в самото сърце на града, с улички, които се вият наоколо като филигран около скъпоценен камък. За да не се замая много, ще добавя, че топлата вода се поръчва в кофи и… а, бе, не е скъп хотел, но атмосферата е наистина приказна. Откъсвам се с неохота от този чар и излизам. Отбивам се в една аптека да купя хапчета срещу височинната болест – Ладак се намира на над 3500 м надморска височина, а пътят до него минава през няколко прохода, един от които е на 5328 м. Човек трябва да се отнесе сериозно към този проблем и да започне да пие дневното хапче ден-два преди да се запъти към тези висини, така че веднага взех първото. (Няколко часа по-късно установих че не съм вложила нужната сериозност в проучването на въпроса.) След това се отбивам на автогарата да проверя за автобуса за Ладак. Оказва се, че тръгва на другия ден по обяд и мога да си купя билет тогава. Сега вече съм готова за шляене.

И така тръгвам да проучвам старинната част на градчето, която се намира на около 2 км и представлява стари двукатни къщи с обширни плодни градини, пръснати по две-три меки възвишения. Докато се мотая щастливо из улиците под ръмещия дъждец, се натъквам и на една от прословутите германски пекарни – места, където се пекат и сервират чудесни европейски сладкиши, кексове, богати на аромати и вкус, и хляб от всички страни на света. Устата ми започва да се пълни с … знаеш  какво, а очите ми шарят лакомо по тези кулинарни съвършенства! След мъчителен избор се спирам на огромно парче шоколадов кекс със загадъчното име “Изненада”; купувам и още няколко вида за из път. Захапвам и дъвча в унес, страхотна вкусова оргия!

Продължавам да се шляя, но лека-полека започвам да осъзнавам, че нещо с мен не е наред. Темето ми изтръпва, вътрешността на устата, устните и ноздрите също започнат да изтръпват,

под кожата на ръцете ми оживяват и се раздвижват на ситно някакви вълнички,

отначало незабележимо, но чувството се усилва постепенно, докато в един момент вече се чувствам доста некомфортно и леко притеснена. Ами ако в тази “Изненада” е имало марихуана или хашиш и сега ми въздейства! Никога в живота си не съм пушила нещо отвъд тютюна! Не знаех как действат тези наркотици! Паниката ми се увеличава с всяка изминала минута.

Решително се обръщам и тръгвам  обратно към аптеката, защото през ума ми минава мисълта, че може да е и от хапчето за височинна болест. Аптекарят ме изслушва учтиво, казва, че не е чувал за такива симптоми (което превърна паниката ми в откровен ужас) и отворя дебелия лекарствен справочник. Отделя цели 5 минути да се рови из него и да проверява наличната информация за даденото лекарство, накрая го затворя и казва, че не може да ми е полезен – нямало отбелязани такива симптоми и това е!

Прибирам се в приказния си хан отчаяна, тръшвам се в леглото, завивам се и се отдавам на черни мисли и паника. Ругая се, че съм отишла да си купувам сладкиш на място, където и бебетата ги кърмят с марихуана, ругая се, че съм избрала изненадата и че името сигурно е подсказвало какво има вътре и аз, със сигурност, съм единственият глупак, който не го е осъзнал, но най-вече трептя, трептя, трептя! Точно това е чувството – всяка частица под кожата ти трепти в различна честота и посока! И точно когато вече съм на прага на истерията, в паметта ми изплуват думите на приятел, който е скитал из Хималаите и съответно вземал това лекарство. Та думите му бяха “ …има едно такова неприятно усещане под кожата, но не му обръщай внимание. С времето му свикваш…”

Изплувам от дълбините на отчаянието

и продължавам да трептя, но вече без паника. Едва ли има нещо по-страшно от неизвестното!

Сега си мисля, че ако това ми се бе случило в България можеше и инфаркт да получа. Обаче там, в Манали, на хиляди километри от дома, подсъзнанието явно е знаело, че трябва само да се погрижи за оцеляването си и го стори по един добър начин … относително –  можеше и малко по-бързичко да се задейства.

Та тъй, мила моя, виждаш как сама можеш да си изиграеш шегичка! Цялото ми внимание в този случай беше пленено от славата на Манали като град на марихуаната и вместо след аптекаря веднага да отида на лекар, аз затънах в “наркотични” заблуди. Да ти е за урок!

На другата сутрин се събудих от птичи песни. Нищо по мен не трептеше и след като се протегнах сладко реших, че аз съм дотук с лекарството за височинна болест. Протегнах ръка, взех пътеводителя, сложих очилата и започнах отново да чета главата за болестите. След внимателен троен прочит осъзнах, че не е било необходимо да вземам точно това лекарство, имало и други, по-леки варианти – като парацетамол, например!

Направих плана за деня и станах да се измия, но преди това се провикнах от терасата и помолих да ми стоплят малко вода, за да си направя кафе с мляко. Старецът, който се грижеше за хотела, ми се усмихна и каза “5 минути”. Измих се, сресах се, облякох се, сложих дебелия пътеводител и други необходими неща в малката си раничка, а водата за кафето ми все още я нямаше. Надзърнах от терасата, старецът се занимаваше с цветята, тихичко си тананикаше, пак ми се усмихна и каза “5 минути”. Зачудих се – реших, че сега разпалват печката и зачаках търпеливо.

След около половин час чух пухтене по стълбите и пред погледа ми се показа човекът, понесъл кофа гореща вода! Разсмях се от сърце и той се смееше с мен, въпреки че не разбираше защо. Оказа се, че английският му речник се състои от 10 думи: стая, ключ, баня, няма баня, топла вода, добър ден и благодаря плюс цифрите – за цените. Като чуе топла вода, то значи е чул кофа с топла вода, това там дребни количества като джезве или чаша въобще не са в лексикона му. Доста се посмяхме след като му посочих чашата и започнах да показвам как изсипвам вътре пакетчето с кафе и мляко.

Отнесе кофата и след две минути се появи с чайник в ръка като продължаваше да се смее и да нарежда нещо на непонятна смесица от езици – имаше английски думи, а може да е имало и български … не знам. Изпих веселото си кафе и хукнах по задачите.

На автогарата се оказа, че

пътят към Ладак е затворен поради срутване на скали

Никой не можеше да каже кога ще бъде отворен отново. Трябвало да проверявам на няколко часа за нова информация. Имаше възможност да тръгна с някой от частните джипове, но се отказах. Пътят до Ле, столицата на Ладак, е два дни с прекъсване за преспиване през нощта или в Сарчу, или в Кейлонг. Джиповете спират за нощуване в Сарчу, който представлява палатков лагер на голо плато на 4100 м надморска височина и не е ясно колко студено ще е през нощта… а и се чудех какво ли бих правила там, ако не отворят пътя бързо. Местният автобус, най-евтиният превоз, тръгва около 9 ч сутринта, спира за спане в Кейлонг, който все пак е град и има хотели и ресторанти, тръгва отново на следващата сутрин и пристига в Ле към 2 ч в ранния следобед, което дава възможност спокойно да си намериш хотел.

И така, това ще е първият ми ден в приятно шляене и вълнения. Нямаше изгладнели погледи, почти нямаше крави, но пък имаше безброй хора, които ми предлагаха шафран. Дотолкова бях изнервена на тема марихуана от предния ден, че започнах да се съмнявам

дали и шафранът не е някакъв вид дрога,

щом го предлагат под път и над път.

Както си вървях по главната улица изведнъж пред погледа ми се мярна човек с тъмночервена роба, черно елече и бръсната глава. Сърцето ми трепна – това бе първият ламаистки монах, когото виждах на живо! Вървях около 10 минути след него в състояние доста подобно на екстаз! Той ме заведе до една гомпа (тибетски будистки храм) и там вече съвсем се оставих на вълните на емоциите. Един монах редеше молитви, монотонното му пеене беше придружено от ритмични удари по странен барабан. От стените в мен се бяха втренчили богове, богини, чудовища, птици и зверове в невероятни пози и още по-невероятни цветове, някои се плезеха, други се усмихваха, трети медитираха. Цяла една нова вселена нахлуваше през очите и ушите ми и се настаняваше трайно в съзнанието ми. В главата ми се бутаха хаотични мисли…какви ти мисли! По-скоро първични чувства на доволство, блаженство, хармония, покой.

Затихващият ритъм на барабана ме изведе бавно от унеса. Тръгнах си със смесени чувства – на съжаление, че е приключило, и на задоволство от изживяното. И понеже все пак съм си една рационална европейка, отбелязах също, че съм гладна и влязох в ресторант, за да заситя и този глад. И тук емоции – за едно пиле с къри донесоха около 20 чинии и купички в различни размери. Подредиха ги красиво и започнаха любезно да ми обясняват кое какво е, за какво е, и как се ползва. Също толкова любезно поисках нож и вилица и се справих за нула време с яденето. Много вкусно! Келнерът, който бдеше над мен, бе възхитен от апетита и куража ми, защото, противно на общоприетото туристическо табу, си бях поръчала и зелена салата.

Който и пътеводител да отвориш, който и пътувал из Азия човек да попиташ, всеки ще заяви, че яденето на необработена топлинно храна е огромен риск и води неминуемо до сериозни стомашни проблеми и едва ли не до смърт. Де да знам, може и да са прави. Лично аз изкарах 6 месеца в Индия на пресни салати и пиле и имах един единствен неприятен момент, но за него ще разкажа, когато му дойде времето.

Вървях обратно към приказния си хан, витрините светеха уютно, хората се тълпяха по магазините и сергиите, пиеха чай или се пазаряха, чуваше се глъч и музика. Един прекрасен ден завършваше с една прекрасна вечер.