История за язовир, манастир и крепост

Засегнах се, когато един познат ми каза, че съм обсебена от Румъния. Откъде-накъде ще квалифицира познавателната ми страст към северната ни съседка?

Бях започнала да му разказвам за параклисите, които маркират пътищата на Влашко. Има ги извън селата, израснали като гигантски религиозни гъби сякаш съвсем случайно, eй така, насред полето. Има ги и по дворовете на къщите, залепени за оградите и вторачени в пътя. Изрисувани или облечени в дърво, тези приземени религиозни вишки посрещат и изпращат профучаващите автомобили със завидно мълчание. Противно на всички представи за хората, които живеят отвъд Дунава, кабинките на вярата излъчват чистоплътност, издават грижа и постоянно се роят.

В селцето Арефу, за което историята твърди, че е раждало най-кръвожадните воини на Влад Дракула, на ръба на шосето, което свързва ежедневието на местните с големия град, бе притихнало дървено параклисче с бели перденца. Дантелените крилца му бяха ушити по мярка и сякаш бяха закачени специално, като за празник. Контрастът между тъмния силует, снежното на плата и маслената плътност на триптиха вътре генерираше сила, за която предварително трябва да си подготвен. Този удивителен синхрон разтърси крехкия ми пътешественически комфорт дотолкова, че не успях да реагирам адекватно и да накарам любимия Емил да спре, за да снимам…

Бяхме тръгнали да търсим Поенари, но се изкушихме от табелите, указващи пътя към Видрару, и така поехме към язовира. Край шосето се редяха живи села, накичени с табели „Продава се” и „Стаи под наем”. Първокласният асфалт се луташе сякаш с единствената цел да разнообрази впечатленията на пътуващия.

Постепенно пейзажът забрави за равнината и графитеносивите зъбери на планината Фагараш започнаха да гризат небето. Плътни смесени гори се спускаха от билата на високите места и плавно слизаха досами коритото на река Арджеш. На техния фон мостове протягаха арки, за да прескочат коритото на реката. Снагите на склоновете с достойнство понасяха изсечените в тях тунели.